Предстоят най-предсказуемите избори с… най-непредсказуем краен резултат
След евроизборите едно е сигурно – че нищо не е сигурно по отношение на следващото управление на страната. Дали пък, без да си мръдне пръста, големият „победител” няма да се окаже доволно усмихнатият президент Г. Първанов, който отново точи зъби за ролята на „помирител”, „акушер” на коалиции и служебни правителства?
С неадекватната си по стандартите на демокрацията реплика за необходимостта от „национален отбор” в Европарламента ( където такова чудо просто няма), изречена в изборния ден, той вече направи заявка за амбициите си на „бащица” като популист, на който всеки от останалите популисти, участвали в изборите, може да завиди.
Парцелирането на политическото влияние обрича навалицата от партии в парламента (ако се възпроизведе тази картинка и на изборите на НС през юли) на непредсказуеми с днешна дата компромиси. И кой най-ясно и гръмогласно зави, че „в името на националните интереси” няма да се поколебае да преговаря за коалиция? Станишев, лидерът на Партията на властта. И той не говори празни приказки – някой можеше ли да повярва, че след всички публични нападки срещу НДСВ и Сакскобугготски в един момент ще се прегърне с тях и ще управлява безметежно така три години?
Теоретично десните имат повече шансове, при очертаващата се конфигурация. Въпросът обаче е, че повечето от тях са десни, но също само теоретично. Което нямаше да е най-големият проблем, ако от този факт не произтичаше трудно преодолима нетърпимост между мимикриращи и автентични субекти на дясното. Много повече, отколкото между готовите на всичко заради властта социалисти, депесари и царисти. Можем да бъдем сигурни, че този факт ще бъде използван безмилостно за вбиване на клинове в и без това хлабавия хоросан на „дясната спойка” в българската политика.
Парадоксално е, но може би най-непредсказуемият краен резултат от предстоящите избори (като съставянето на правителство) се очертава като резултат от най-предсказуемите избори през последните 20 години. А те са такива, защо е малко вероятно да се получат някакви слисващи промени в класацията по брой получени гласове, в сравнение с току-що състоялите се. Дори и да настъпят размествания в процентите между претендентите, те няма да направят така, че „последните да станат първи”.
Българският избирател не се превръща лесно в демонстрант, освен при едно обстоятелство: когато му бръкнат много дълбоко в джоба. Това се случи при протестите през 1997 г., които преобърнаха радикално политическата нагласа срещу виновниците за икономическата криза. Тя роди инфлация, наречена от икономистите по света „българизация”- термин, с който преподавателите по икономика стряскат студентите си (в смисъл – не правете като българите, които допуснаха онази феноменална инфлация).
Би било твърде антибългарско и античовешко да си пожелаем повторение на такова изтрезняване на гражданите на ТАКАВА цена. Подобна „революция” няма нищо общо с природата на дясното в политиката. Дали обаче кризата, която управляващите първо отричаха да има почва у нас, после обявиха за „успешно преодоляна” (като първа вълна, според Станишев), а накрая, след изявлението на финансовия министър Орешарски за настъпването на „песимистичния сценарий” косвено признаха като си намалиха „антикризисно” и предизборно заплатите, няма да се окаже бъдещият най-важен играч в българската политика?
Ако се вярва на прогнозите, особено на външни наблюдатели, тепърва предстои България да бъде посетена от вълната на истинската криза. Ето тогава на държавата наистина ще потрябва прословутият „управленски опит” , с който в нощта на изборите от 7 юни многократно се похвали Ахмед Доган, само че обратен на неговия- антикризисният, който извади България от пропастта през същата онази 1997 г.
Още текстове от Иво Инджев в неговия блог