Виза Недялкова: Телевизията е медията на фалша; Като журналист съм си свършила времето

Снимки: авторката

Продължение от вчера. Виж тук първата част – Коритаров, Георги Марков, Кеворкян трябва да бъдат бойкотирани от медиите


– Как се работеше в медиите преди 1989-а година и какво се промени после?

– С много началници. Аз, като си спомня, за едно предаване в БНР, което беше единственото радио, колко подписи трябваха – имаше си папка на всяко предаване – от тоя, оня, кой ли не. Преди това пишеш анотация, тя също минава, обсъжда се по редколегиите. Но ние не ходихме, имахме си началничка, Снежина Каменова, която ни пазеше гърбовете и тя се занимаваше с всички тия неща, и благодарение на нея можехме да работим. Но аз съм правила по две предавания месечно. Редувахме се. Бяхме двама души, които отговаряхме за един ден сутринта. На мен ми се падаха два дена. Но оттам нататък си задължен да слушаш предаванията на колегите си, абсолютно задължен си да участваш в отчитането на предаването, тоест – не можеш да нямаш мнение. И някак си имаше една такава атмосфера, че не можеш да не кажеш истинското си мнение. От това място излязоха много, много журналисти. Разбира се, най-забележителна от всички нас е Меглена Кунева, Сашо Андреев е в „Дойче Веле”, Паулиана Новакова сега е директор на “Христо Ботев”. Великите журналисти Иво Беров, Невена Гюрова също минаха през нас. Люба Ризова, Мирослава Нейнска, Райчо Райков, лека му пръст – те бяха репортери при Снежина. Георги Кузмов, Радосвет Радев (б. р. – собственикът на “Дарик радио”), Борислав Дионисиев (б. р. – едър бизнесмен, по-рано е работил като журналист, вкл. в сп. “Отечество”), Пролет Велкова, сега работи в „Дарик”…

– Какво представляваше предаването, в което работехте?

– Това беше едно предаване „Добър ден” и беше всеки ден от понеделник до петък два часа и пак казвам, благодарение на Снежина Каменова, която първо ни изпиваше кръвчицата и седеше, с една силна ръка блъскаше бюрото и казваше „И какво? Какво ще е това предаване?”. Това ми е било най-трудното нещо, да обясня на Снежина защо искам да правя някакво предаване. И тя ме гледа със скучаеща физиономия. Тя беше човекът, който трябваше да убедиш, че от това нещо става предаване. Аз работех в един ден наречен „Четвъртък – човекът и времето”. Ако знаете колко съм си скубала косите да разбера какво значи „човекът и времето”… Но аз си го разчитах по някакъв начин и успях да си заградя такива социални неща. Това бяха едни времена, в които моята цел в рамките на тия два часа беше… Аз започвам леко наивно една тема. След това почваш, натрупваш, натрупваш, натрупваш едно напрежение, факти, едни работи. И изведнъж се изпружваш и – „Но това не е справедливо!” – казвах аз. Някъде наистина минути преди края. „А това не е справедливо” и просто въздухът трепереше. Защото някак си постановената истина в ония времена беше, че всичко трябва да бъде справедливо. И ти ако да успееш да откъртиш един фрагмент от действителността и да покажеш, че той не е справедлив, това просто имаше възможност да падне властта. Поне така мислеше ЦК. И ние така си въобразявахме. И това беше, аз изведнъж казвах „Това не е справедливо” и бях голям журналист… в рамките на пет секунди. После ми се караха. Аз отстоявах своите разбирания. И така.

Справедливо или несправедливо в момента не е аргумент за нито едно проявление на различните сфери на публичността. Отникъде нито закон, нито изпълнителна власт, нищо, отникъде. Не става дума за справедливост – е ли справедливо или не. Но нека да кажем, че това е просто левичарство. За справедливост не се говори. Няма такъв критерий към действителността. Следователно аз като журналист съм си свършила времето, така аз разбирам.

– Не се ли уморихте през годините, не ви ли омръзна?

– Не. Не съм се уморила. Дотолкова, доколкото, тези хора, които са ми пациенти – имали са късмета да ми бъдат пациенти – ще ги излекувам докрай. Опитвам се да го постигна чрез “доноси” до съдебната власт. Пиша “До главния прокурор”… С това се занимавам. Просто защото установих, че няма смисъл да се пишат статии.

– Има ли изобщо журналистиката сили да променя нещата?

– Ами, значи идва един момент, в който това нещо се чува. Въпреки че е казано хиляди пъти. В момента текат сюжети, по които аз съм копала наистина преди 15 години. Примерно един от тия сюжети е „Софийски имоти”. Аз се занимавам с това нещо от 90-те години. И ето сега, 2009 година, текат някакви дела. За първи път. Това, с което аз разбирам, че съм особено неприятна, е това, че аз повтарям едно и също нещо непрекъснато. И не ме интересува, че съм го казала, че някой друг го е казал, че после аз съм го повторила, потретила, почетвъртила, попетила и т. н. Нещата трябва да се копаят и да се повтарят. Те не траят три дни. И сега, ако ме попиташ аз уморена ли съм, не, аз ще ти кажа, че съм много доволна, че най-после делата на „Софийски имоти” стигнаха до прокуратурата. Трябва да се рути непрекъснато. Огромна е ролята на медиите. Ние защо си говорим, ако няма никакво значение. Как да няма? Чудеса могат да се направят. За съжаление виждам, че все по-труден става синхронът между отделни медии. То е както във физиката са ни учили, че един мост, както си седи, абсолютно здрав, без нито една пукнатина, той може да се събори, ако атомите влязат в резонанс. Тоест ако те започнат да трептят с еднаква честота на три-четири места в тоя мост. И ей така, както го гледаш, той просто ще каже „буф” и пада. Имало е няколко момента, в които медиите са влизали в резонанс и те са правили чудеса. Едно от тях е например кризата януари и последвалото връщане на мандата от Кольо Добрев и Георги Първанов. Много добре бяха синхронизирани медийно нещата, аз не казвам за добро или зло, но там медиите работиха в синхрон, изработиха един доста странен курс на лева, ако питате Хърсев, той даже ще каже, кои са хората, които забогатяха тогава, купувайки евтино и т. н. Имаме в съвсем скорошната си история такива неща.

Снимки: авторката

Много важно нещо – огромен грях и изцяло медийно дело беше сатанизирането на ДПС. Това е медийна работа, която започна след едни националистически изказвания на Костов. който беше загубил поредните избори. И това нещо беше много добре подхванато от няколко центрове, извънмедийни, да ги кажем „тинк-танкове”, които непрекъснато захранваха със своите анализи медиите. Това е медиен грях, сатанизирането на ДПС. Защото това беше една граница, която повече от 15-16 години българската преса не прекрачваше. И наистина в някакъв смисъл ДПС беше свещена крава, наистина благодарение на това положение в тази организация има странни за нас отношения, нека ги наречем вътрешно-етнически, специфично културни. но това е единствената възможност да се удържат нещата в балкански контекст. Ние сме на ръба, и около тези избори това нещо продължава с ДПС.

– Какво стана с радио „Нет”? Защо не успя да се задържи?

– Ами, защото губеше и защото просто…. Тъй като това не беше перачница за пари, то просто свърши, продадоха го… И сега на негово място е далеч по-успешното радио „Енджой” на същата честота и в същите студия. Тогава си правех илюзията, че има някакви слушатели, които не искат да ги манипулират, че искат да слушат хора като себе си, които да им разказват за някакви неща, които може и на тях да им се случват. Или пък да не им се случват, но да чувстват, че този човек им говори на тях. Като човек, който е работил в стерилната среда на социалистическа медия, за мен живият говор на човек от улицата, това е било най-вълнуващото нещо. Но се оказа, че то не е интересно в наши дни.

– Риалити форматът е доста успешен в телевизионния си вариант, защо не се получи в радиото?

– Защото е страшно трудоемък в радио-вариант. И защото радиото иска истина. Телевизията е медията на фалша. Телевизията е светлина, ефекти, монтаж. Ако отидеш  в някое от студията, в които се правят такива най-вълнуващи, мехурчести неща, то е просто невероятно, когато угаснат прожекторите, и едни дрипи висят, някакви опънати парцали. Толкова е фалшиво, това нещо… И ти не можеш да го направиш в радиото. И ако в телевизията няма фалш, тя няма да е и готина. И никой няма да я гледа. По същия начин радиото, ако е фалшиво, никой няма да го слуша. Те затова махнаха говорителите от радиото. Защото те говориха с тези гласове. Между другото аз съм човекът с най-много курсове по правоговор в Българското национално радио (б. а. – имитира с отчетливи фрази говорител от времето на соц-а). Аз. Защото когато решаваха да ме махнат от микрофон, първото беше да ме пратят на курс. Който аз трябваше да не издържа. Но аз започвах – „ших, свих сив ширит, ших свих сив ширит, ших свих сив ширит…“  Няма късане. И – „чичо биволарино, ненабиволарува ли се“… и т. н. и всичко идеално, идеално, побърквах ги. Имам над десет курса по правоговор, което не ми пречи да казвам „к’во”. Когато искам ще си казвам „к’во” и това е.

– Днес има ли забранени теми или такива, които просто не намират място в медиите?

– Ще започна с една международна тема. Вчера бях свидетел на цензура в един много голям наш всекидневник на тема – потрес – положението на жените в арабския свят и това, че близо 1 млрд. души – в случая тези жени (защото ислямът гони вече 2 млрд. души), половината от тези два са в неравностойно положение. И ги третират като скотове. Тази тема не може да бъде засегната в централен български печат. Защото се казва, „вие какво искате – да ни подпалят редакцията?” Ето, това е едно от нещата, които не могат да се правят. Просто ние вече влизаме в стандарта на западния консуматор, вече сме пропълзели в подножието на този фундамент, и там една от либералните ценности е да казваш „Е, ами те хората така, има всякакви култури, всички култури са равнопоставени, в тази култура така става, в една друга става не знам как си”. Това е точно либерализмът, който полека-лека без да се усетим маха свободата. Което е много така на едро казано, но общо взето това е, което аз виждам.

– Има ли изобщо свобода на словото и докъде се простира?

– Тя се простира навсякъде. Аз мисля, че има свобода на словото, но тя не е на словото, а свобода на думите.  Преди малко стана дума за някакви такива малко фрагменти от нашата история. За нашата история не могат да се казват определени неща. Защото хората не ги приемат, не искат да ги чуят – ти казваш – еми какво да ги правим, след като това е твоят купувач, не са дорасли. Аз разбирам, че не съм много интересна със съобщението, че има свобода, но има свобода. Мога да разкажа за своите патила и страдания на тормозен журналист, но в крайна сметка аз съм си казала всичко, което съм имала да казвам. И съм спряла да го казвам, не защото някой ми пречи, а защото установявам, че няма смисъл. И затова, както ти казах, аз пиша „доноси“, пиша: Венезия Николова Недялкова, живуща еди-къде си, уважаеми г-н главен прокурор, така и така…

– Какво мислите, че трябва да се промени в медиите?

– Мисля, че БНР и БНТ трябва да спрат да излъчват реклама. Тъй като така и така получават бюджетна субсидия и двете медии. Българският зрител и слушател трябва да има някакво място, където да е защитен от рекламата. Приходите им от реклама са нищожни. Просто трябва да се махне рекламата въобще от БНР и от БНТ и оттам нататък те да развиват своя обществен характер.
Имам една мечта. Тогава, когато се определи на кого ще дадат мултиплекса – сиреч монопола върху излъчването на телевизиите – искам този човек, който ще получи огромни приходи в момента, в който на следващата година той продаде мултиплекса, тогава вече ще бъдат истинските пари, той обаче да бъде натоварен от държавата, която му подарява нещо много ценно, да го накара покрай другата дейност той да разпространява безплатен Интернет във всички кътчета на страната. Така, както разпространява телевизията. Цифрово. Такова нещо има в Чехия. Мисля, че и у нас може да се постигне.
Следващото нещо, което си мисля като кауза журналистическа и ми се вижда много важно, е да се бойкотират изданията на Ирена Кръстева и всички нейни дейности. Първо, като потребители, да не четем нейните вестници. И по-нататък да искаме институциите да си свършат работата. И да престанат да подаряват неща на Ирена Кръстева и сина й.

Снимки: авторката

Следващото нещо, което страшно много ми се иска, е да няма реклами с използване на деца. Най-вече деца, които ядат вредни неща. Особено маргарин, който е доказана отрова, измислена по време на Втората световна война, защото не е имало с какво да се изхранва немската армия. Ти гледаш някакви деца, които непрекъснато ядат гадости – „Ооо, мамо, ти си ми направила от готовата супа…”.  Това нещо наистина трябва да се забрани. Трябва да се забрани реклама на вредни неща. Той законът не може така да го каже, но примерно да каже – храни, в които има повече от три Е-та (б. р. – означения (Е 100, Е200 и т. н.) за консерванти и добавки по европейските нормативи, виж повече тук), ние няма да ги рекламираме. И най-важното е децата да не ги използват за реклами, защото се създава модел на поведение.

Не знам дали ви прави впечатление, до такава степен производството на смисли замря у нас, че… Има едно такова определение, че културата е онова нещо, което се движи в сферата на вътрешния цитат. Което се самоцитира – това е култура. Какви цитати имаме ние – „върха на сладоледа”, „на една ръка разстояние”, „мъжете знаят защо”… Изведнъж се оказа, че културата е рекламата. Ти нещо цитираш ли от пиеса, от филм, от българска книга? За 20 години няма такова нещо. Има „на една ръка разстояние”. И ние всички знаем какво е това. Културен живот, затворен в рекламни съобщения.

И пак се връщам на бойкота. Ние трябва, ако наистина сме журналисти, да използваме своята публичност, за неглижиране на някакви хора. Защото това е наказанието на Херострат – да го забравят. Нито са го убили, нито са го изгонили, нищо не са му направили.Но са му казали – няма да ти употребяваме името. Но понеже журналистите по ония времена са като нас, името му е останало.

ИнтервюМнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.