В непознатия Иран стават някои познати неща
Преди 20 години Иран изненада света със своята ислямска революция. Дори за уж посветените в темата чужди наблюдатели тя избухна почти от „нищото”. За изключително кратко време тлеещото недоволство се превърна в пожар и накрая прерасна във взрив, който помете най-могъщия режим в региона за отрицателно време през февруари 1979 г.
Повтарят ли се събитията там с обратен знак (не като „контрареволюция” срещу самия ислямски характер на републиката, а като възможност за демократизиране на един от най-критикуваните за нарушаване на човешките права режими в света)?
Ставащото в Техеран е крайно необичайно за страната, в която с инакомислещите се разправят жестоко и без компромиси. На 12 юни действащият президент Мохамед Ахмадинеджад се обяви за победител срещу няколко претенденти, част от които го атакуваха политически именно заради конфронтационната му вътрешна и външна политика, макар на първо място да изтъкваха икономическите несгоди в тяхната богата на нефт държава. От този момент не стихват протестите в огромния град.
Върховният лидер на страната аятолах Хаменей демонстрира подкрепа за обявения за победител консерватор, но дори и това не спря протестиращите. Десетки хиляди привърженици на опозиционните водачи, които настояват за нови избори, се тълпят по площадите. Полицията, която първоначално нападаше и арестуваше демонстранти, започна да показва колебание. Това е познато на иранците от времето на хомейнистката революция, когато репресивният апарат на шаха беше стъписан от многолюдните решителни протести.
Трудно е да се каже дали това неподчинение на самия аятолах, което е прекрачване на много важна психологическа граница за иранците, говори за необратимост на продемократичното движение (с всичките условности на този термин в условията на доминиращ консенсус в страната около ценностите на исляма). Но този път, за разлика от досегашните спорадични изяви на граждани, предимно студенти, срещу консерватизма на управляващите, размаха на движението е много по-голям.
Протестите се оглавяват от неуспелия кандидат Мир Хосейн Мусави и от духовника Мехди Каруби (облечен в светски дрехи начело на протестното шествие в Техеран). Към тях се присъедини и бившият президент Мохамад Хатами, който загуби предишните избори от Ахмадинеджад. Хатами даваше надежди за реформиране на страната и беше смятан за умерен либерал в условията на Иран- наричаха го в чужбина „иранският Горбачов”.
Протестиращите искат преразглеждане на резултатите от изборите и насрочване на нови заради фалшификации на управляващите. Аятолах Хаменей, от когото зависи това, направи крачка назад от подкрепата си за Ахмадинеджад и разпореди проверка на жалбите на опозицията. Докъде ли ще стигне тя? Ако опозиционерите са наистина толкова твърди, колкото заявяват, декларирайки готовност да умрат, но да не отстъпят, в Иран става напечено.
Това не е просто вътрешен въпрос на поредната обхваната от размирици страна. Иран е в челото на износителите на петрол в света – на четвърто място. Иран е във фокуса на кризисната политика на великите сили с ядрения залог на своята програма, около която се въртят сложни взаимоотношения в т.н. голяма политика. Иран е също изключително важен символ за целия ислямски свят, включително и за държавите, в който доминира сунитският клон на исляма, скаран по рождение с шиитския, който е характерен за Иран.
В момент, когато Ирак дава признаци на излизане от кризата, демонстрирайки невероятното за региона: политически плурализъм, свобода на медиите, разкрепостяване на жените и смяна на властта чрез общопризнати избори, подобна, макар и не толкова далеч отиваща промяна в Иран, би била от изключително геополитическо значение за „силите на доброто” (ако перифразирам тезата на президента Буш за силите на злото, сред които той причисли режима в Техеран).
И накрая, да ви кажа една „тайна”: макар това да не се признава от никого официално, дори и от Запада, Иран е може би една от най-проамериканските страни в наше време. В Техеран и в други големи градове дългогодишните забрани на западното влияние и изкуственото противопоставяне на всичко американско са постигнали сред младите хора (а те там са много, демографски Иран е млада нация) нещо, което ние знаем от времето на комунизма – обратния ефект на „забранения плод”.
Още текстове от Иво Инджев в неговия блог