Войната – необходимост или прищявка
Харлан Улман*
По времето на Студената война американците, които смятаха, че може да спечелят термоядрения конфликт със Съветския съюз, обичаха да говорят за “стратегията за победа”. Един руски колега демонстрира колко абсурдна е тази идея с простия въпрос: “Нима има стратегия на поражението?”
Отговорът беше очевиден. По същия начин трябваше да се подходи и към не по-малко подвеждащата идея да се прави разлика между “войната като необходимост” и “войната като прищявка”. Войната, в крайна сметка, винаги е резултат на едно или друго съждение, и именно в такъв контекст трябва да бъде разглеждана и определяна.
Казано по-просто, всички войни, с изключение на най-крайните случаи, винаги започват “по необходимост”. Нима има страни, които в началото на войната не я считат за необходима, независимо от това, колко сериозен е поводът за нея? Не. Разбира се, навикът да се използва думата “война” при всеки повод неминуемо води в задънена улица. Да си спомним многобройните американски “войни” с наркотиците, с престъпността, с бедността и т.н.
Преди седем или осем години много от нас настояваха от политическия лексикон да бъде изключен изразът “война с тероризма”. Аргументите бяха прости. Имайки работа със заплахи, реални или потенциални, действията трябва да са насочени към причините, а не към симптомите. Тероризмът сам по себе си не е стратегически притегателен център, а симптом и тактика. Причините и хората, използващи тероризма, за да вземат властта, са истинската заплаха. Точно същата грешка е в основата на разделението на войните на войни по прищявка и войни по необходимост.
Войната е резултат от съждение – вярно или не. Концепцията за “необходимост” (може би) и за “прищявка” (със сигурност) позволява да се направи крайно повърхностно разграничение. Войната като необходимост предполага оправдан отговор на нападение. Войната като прищявка в дадения контекст е война като предупреждение или агресивна война, започната по измислен повод или дори без повод. Подобно разграничение само ни вкарва в заблуда.
Първата световна война например беше – по превъзходния израз на Барбара Такман – типичен “марш на безумието”, но и централноевропейските държави, и съюзниците вярваха, че ако не проведат първи мобилизация ще предоставят победата на противника. Мобилизацията означаваше война, но правителствата нямаха избор (сега не говорим за безумията). В края на краищата десетки милиони загинаха във войната, която можеше да бъде избегната, но не се получи, и това беше резултат не от “необходимостта” и не от “прищявка”, а от фатално погрешно съждение.
Джордж Буш разглеждаше инвазията в Ирак като средство да промени геостратегическата ситуация в Близкия Изток и да бъдат пресечени всички възможни връзки, дори измислените, между Саддам Хюсеин и Ал Каида. Неверните съждения на администрацията на Буш – а цялата история с оръжията за масово унищожение беше просто критична грешка от двата клона на властта – доведоха до това, че задължителната подготовка за окупацията не беше проведена. А ако окупацията беше минала гладко, кой знае какъв можеше да е светът и как щяхме да се отнасяме сега към тази война.
В случая с Афганистан, след терористичните актове от 11 септември 2001 година, Америка призна, че други варианти за действие освен Ал Каида да бъде наказана решително и унищожена, не е имало. Но – както и по-късно в Ирак – всички забравиха за следвоенния период. И което е още по-лошо, за пръв път в историята НАТО трябваше да приложи петия член от Северноатлантическия договор, съгласно който нападението срещу една страна-членка означава нападение срещу всички, и се приготви да воюва в Афганистан. В отговор администрацията отказа помощ, като реши, че съюзниците само ще попречат на военните действия. По този начин войната в Афганистан също стана резултат от съждение, при това съждение непростимо невярно.
Когато през 1939 година Адолф Хитлер нахлу в Полша и запали пожар, който бушува в Европа шест години, той искаше да увеличи силата и влиянието на Третия райх. Той не отчете реакцията на Европа, считайки с основание, че ако съюзниците се откажат от политиката на умиротворение, Вермахтът ще ги прогони от континента. Тук нямаше нито необходимост, нито прищявка. Но ако той беше помислил по-добре и не беше нападнал Русия през 1941 година – както и не беше обявил едностранно война на Америка няколко дни след Пърл Харбър, което беше фаталната му грешка, довела Германия до поражение – е трудно да предположим как щяха да се развият събитията.
Внезапното нападение на Япония в Пърл Харбър на 7 декември 1941 година беше следствие от убедеността, че шокът от удара ще застави Америка да капитулира и да признае господството на японците в Тихия океан. Следователно, въпреки че мнозина биха определили тази война като прищявка, в основата тук отново беше съждението. Япония вярваше, че й трябва достъп до ресурсите на югоизточна Азия, до която – както й се струваше – не я допускаха САЩ. От друга страна, ако и това може да се счита за необходимост, то едва ли тя е жизненоважна.
Как всичко това може да ни помогне да се справим с възникналите пред нас многобройни заплахи? На първо място, трябва да помним, че главното във войната е съждението. На второ място, трябва да се пазим от лозунги. И накрая, войната трябва да бъде последното, а не първото средство и не трябва да бъде смятана нито за прищявка, нито за необходимост.
*Харлан Улман е старши съветник в Атлантическия съвет. Последната му книга е “Възвръщането на американската надежда: как да не допуснем културните, политически и идеологически конфликти да погубят страната ни”.