Загадката на Мартин Борман – най-верния нацист
Книгата на Пиер Белмар и Жан-Франсоа Намиа „26 големи загадки най-после решени“ (под печат в ИК „Ера“) е посветена на някои от най-заплетените мистерии в историята. Оцеляла ли е Анастасия – дъщерята на руския цар Николай ІІ? Наистина ли се самоубива Мерилин Монро? Какво се случва в Бермудския триъгълник? Кой се крие зад Желязната маска? Какво е отмъщението на Тутанкамон? Съществува ли чудовището от Лох Нес? Отровен ли е Наполеон? Каква е причината за смъртта на Емил Зола? Къде е скрито митичното съкровище на тамплиерите? В книгата ще откриете и други не толкова известни, но все така загадъчни истории: за убийството на Агнес Сорел, фаворитката на Шарл VІІ, разкрито 554 години след смъртта й, за аферата Пейтел, разследвана лично от Оноре дьо Балзак, за мистерията около съдбата на Наполеоновия маршал Ней. Белмар и Намиа разказват за произшествия, събития, убийства, сражения, издирвания и разследвания. А читателят е свободен да реши дали да приеме предложените решения… Предлагаме откъс от книгата.
Кафявият кардинал
Пиер Белмар, Жан-Франсоа Намиа
Мартин Борман и Адолф Айхман са двамата големи отсъстващи на Нюрнбергския процес, който ще ги осъди задочно на смърт. Основни престъпници от Третия райх, и двамата изчезват безследно. Но докато Айхман е открит през 1960 г. в Буенос Айрес, отведен в Израел, осъден и екзекутиран, Мартин Борман си остава неоткриваем и се превръща в една от големите загадки на ХХ век.
В нацистката система нищо не определя по-добре важността на Борман от идиома, употребяван по негов адрес: „кафявият кардинал“. Той наистина е човекът в сянка – също като Айхман. Не са за тях големите сборища, на които до фюрера се кипрят Гьоринг, Гьобелс, Химлер и пр. И единият, и другият упражняват в пълна дискретност смъртоносните си функции, което им дава повече шансове да се измъкнат, когато идва възмездието…
Мартин Борман е неоспоримо чист нацист, най-стар от старите, най-верен сред верните на Хитлер. С десет години по-млад от фюрера, той е роден на 17 юни 1900 г. в Халберщад, Мекленбург в скромно семейство (баща му е пощенски раздавач). Мартин напуска рано училище, за да работи във ферма. Осемнайсетгодишен, през август 1918 г. е призован в армията като артилерист. Но примирието идва почти веднага.
Демобилизиран, той безделничи, привличат го силовите политически действия и не е далече от организираната престъпност. През 1924 г. по време на френската окупация на Рур е осъден на една година затвор за убийство след сбиване. Съучастникът му, отнесъл същото наказание, е не друг, а Рудолф Хьос, който ще стане началник на лагера в Аушвиц, а след войната ще го осъдят на смърт и ще го окачат на същата бесилка, на която е бесил затворниците си.
Веднага след излизането на Мартин Борман от затвора през 1925 г. се случва голямото събитие в живота му: запознава се с Адолф Хитлер и се записва в нацистката партия. Между водача и него се завързва приятелска връзка, която не прекъсва никога. Когато на 2 септември 1929 г. той се оженва за Герда Бух, Хитлер е негов свидетел, а една година по-късно – кръстник на първото му дете, което получава името Адолф-Мартин. През 1946 г. Герда ще умре преждевременно от рак, след като е родила седем деца. Колкото до Адолф-Мартин, съдбата му е меко казано, странна: ръкоположен е за католически свещеник, после напуска Църквата, за да се ожени за бивша калугерка и да стане професор по теология.
През годините Мартин Борман неотклонно се издига в нацисткия апарат. Между 1928 и 1930 година става член на СА, а след разтурянето й се присъединява към СС. През 1933 г. е избран за депутат в Райхстага – в годината, когато Хитлер идва на власт. От юли 1933 г. до 1941 г. е началник на кабинета на Рудолф Хес и го следва в издигането му до номер две на режима.На 10 май 1941 г. при обстоятелства, които никога не се изясняват, Рудолф Хес бяга в Англия, после се опитва да сключи сепаративен мир. Мартин Борман, който не е знаел за това, не е засегнат от събитието, дори напротив. Хитлер го взема при себе си и го назначава за шеф на кабинета си. След като е бил адютант на номер две, ето го сега помощник на господаря на Райха.
На ключовия пост той доказва на какво е способен. През ръцете му минава най-поверителната информация и той я записва грижливо в архивите си, които бързо набъбват с хиляди страници. Макар и с чин генерал от СС, той не обича да се показва на публични места. Остава в сянка в кабинета си да подрежда досиетата.
Хитлер, Химлер и Борман в Бергхоф през 1938 г., снимани от Ева Браун
Отначало другите нацистки шефове не му спестяват нелюбезните епитети, имат го за недодялан селяк и невежа. Но за да стигнат до фюрера, трябва да минат през него… И не след дълго вече си оспорват неговото благоразположение. С времето властта на Мартин Борман расте още повече. Пораженията се редуват, Хитлер става все по-сприхав, вижда навсякъде заговори, подозира всички наред. Но това не се отнася за верния му помощник. Твърдят, че било заради общата им тайна: смъртта на Ангела Раубал, племенница на Хитлер, която имала връзка с него и е убита при неизяснени обстоятелства. Борман успял да прекрати разследването.
Но едва ли трябва да прибягваме до тази стара история, за да разберем влиянието му върху Хитлер. Той успява да стане незаменим. Вездесъщ е, винаги се върти около фюрера, особено нощем, а господарят на Райха все повече страда от безсъние. Придружава го в растящата му екзалтация, превръща се в негов двойник, в негово алтер его. Урежда да му построят Орловото гнездо в Берхтесгаден, за да поласкае мегаломанията му. Малко по малко Хитлер се обляга изцяло на секретаря си, който започва да го манипулира. Да отстранява всички, които не му се нравят. Накратко, с една забележка предрешава повишението или изпадането в немилост на когото поиска. От своя страна фюрерът не престава да повтаря за него: „Той е най-верният ми партиен другар…“
В края на краищата, при все по-разнебитеното физическо и умствено здраве на Хитлер, властта е иззета практически еднолично от Мартин Борман. Той изповядва стопроцентово нацистката идеология, включително по расовите въпроси, и играе важна персонална роля за унищожаването на евреите. През октомври 1942 г. подписва декрет, според който „елиминирането на евреите във Велика Германия трябва да се изпълнява не чрез емиграция, а с прилагането на безмилостно насилие в лагерите“. Приема и славяните за непълноценна раса. В своя бележка от август 1942 г. пише: „Славяните трябва да работят за нас. Ако се окаже, че нямаме нужда от тях, да мрат. Славянската плодовитост е нежелателна“. От самото начало участва в създаването на програма за евтаназия на психично болните.
Освен това е циник и използвач. През цялата му кариера се множат авантюрите му с жени. Впрочем той официално подкрепя полигамията и най-сериозно възнамерява да я узакони след войната. Заради огромните загуби на мъжко население и за да се насели отново Германия, е нужно – смята той – оцелелите да си вземат по няколко съпруги. И дава личен пример, като живее с две жени: съпругата си Герда и модната актриса Маня Бехренс.
И най-сетне, отговаря за Фонда за дотации в германската индустрия, съставен от членските вноски, повече или по-малко доброволни, на големите покровители на нацистката партия. По тази линия през ръцете му минават колосални суми. И това обстоятелство може би изиграва решителна роля при бягството му.
И така, какво става, когато се сгромолясва нацистка Германия? Намерил ли е смъртта си Мартин Борман, или е успял да избяга? По този въпрос ще се спори в продължение на години… Във всеки случай ето какво може да се каже според събраните свидетелства.
Няма нищо чудно, че в момента на падането на Берлин Борман се намира в бункера на Хитлер под Канцлерството заедно с последните хора, които са му останали верни. Тези последни мигове потвърждават още веднъж колко важен е бил за фюрера. Той подписва политическото завещание на Хитлер, той е свидетел при сключването на брака му с Ева Браун, както фюрерът е бил свидетел на неговия брак.
На другия ден, 30 април 1945 г., Хитлер решава да се самоубие заедно със съпругата си, последван от Гьобелс с цялото му семейство. Мартин Борман обаче няма намерение да умира. Бонвиванът иска да живее. А и несъмнено е имал предварително подготвен план за бягство.
Той не е сам в желанието си да надхитри съдбата. Седмина от обитаващите бункера решават да го придружат: радиопропагандистът Фрицше, държавният секретар Науман, шефът на младежките организации Аксман, шофьорът на Хитлер Кемпка, лекарят му Щумпфегер… Мартин Борман облича униформата си на генерал от СС и оглавява малката група.
От предпазливост решават да излязат през нощта. Но веднага си дават сметка, че задачата няма да бъде лесна. Откакто са слезли под земята, съветските войски са напреднали много. Те са навсякъде из Берлин, макар че ожесточените престрелки продължават.
Първоначално Борман и другите се насочват към гарата на Фридрихщрасе, после към моста Видендамер над Шпрее, на който са заели позиция няколко германски танка „Тигър“. На отсрещния бряг обаче пътят е преграден от руски танкове. Униформеният Борман отива при германските танкове и заповядва да тръгнат по моста. Първият бавно потегля. Борман и останалите вървят зад него. Изведнъж избухва огромна експлозия. Танкът се е взривил, улучен от вражески снаряд.
Бегълците се прикриват в яма от снаряд. После се връщат на гарата, откъсват отличителните си знаци и решават да прекосят Шпрее по железопътния мост. Пристигат на гарата в Лертер и срещат руски войници, които почти не им обръщат внимание. Групата се разпръсва.
Борман и доктор Щумпфегер изоставят другите и опитват шанса си. Отправят се към Инвалидщрасе, откъдето кънтят автоматни поредици. На свой ред и останалите поемат в същата посока. По-късно Артур Аксман твърди, че по пътя попаднали на труповете на Борман и Щумпфегер. И уточнява, че по тях нямало никакви рани. От което заключил, че двамата мъже, снабдени с капсули с цианкалий, са се самоубили.
Другите членове на малката група не са толкова категорични. Но всички смятат, че Борман е загинал през тази берлинска нощ. Все пак това е свидетелство от приближени на Хитлер, които е възможно да лъжат, за да му позволят да се измъкне.
По-късно на същото място избухват яростни сражения и двата трупа изчезват. Когато започват да разчистват, там има само развалини.
Такива са обстоятелствата – в най-добрия случай неясни – около изчезването на Мартин Борман. Жив ли е или мъртъв? Никой не знае, макар че едно е сигурно: съюзниците са убедени в първата хипотеза и активно го търсят. Първото свидетелство за него идва в края на 1945 г. Един току-що арестуван проговаря. Твърди, че е придружил Борман от Бавария до Австрия, близо до италианската граница. Там той бил поет от някаква организация на Ватикана. Преоблекли го в йезуитско расо, снабдили го с паспорт на Червения кръст и той отплавал от Генуа за Южна Америка… Разказът е правдоподобен, но без доказателства.
Малко по-късно според друго свидетелство, също правдоподобно, но недоказано, той бил избягал при сходни обстоятелства. В Генуа се бил качил на кораб с помощта на тайната мрежа ОДЕССА, чието предназначение е да прехвърля нацистите в Южна Америка. Бил се възползвал от съучастничеството на епископ Алоис Хюдал, който наистина е помагал на важни хитлеристки водачи. Бил заминал преоблечен в расо и с паспорт от Ватикана… И в двата случая основна роля играе Католическата църква, а местоназначението е Южна Америка. Именно в това направление се съсредоточват и издирванията.
Те не достигат до нищо конкретно, но все пак с времето тайните архиви на Райха, намерени из цяла Германия, разкриват съществуването на план за бягство за нацистките шефове, подготвен не от някого другиго, а от Мартин Борман. Докато подкрепял Хитлер в химерите и вярата му в крайната победа, той отдавна е бил наясно, че играта е загубена, и е взел всички мерки да осигури това бягство.
Убеден, че парите са нервът на войната, натрупва баснословно богатство от капиталите на индустриалците, от прословутия Фонд за дотации на германската индустрия, за който отговаря лично, и от златото на жертвите в лагерите на смъртта. Но това не е всичко. От началото на 1944 г. Борман открива в Държавната банка сметка на името на Макс Хайлигер и под този псевдоним влага в нея всичко, което ограбва от евреите в окупираните страни: пари в брой, златни слитъци, бижута, произведения на изкуството.
Убеждава фюрера, че тази сметка ще бъде употребена от стопанската служба на нацистката партия, ръководена от друг верен човек – Ерих фон Хюмел. Хюмел урежда евакуиране на сметката чрез операция, наречена „Огнена земя“. Камиони пренасят до Кадис контейнери, чието съдържание е обявено за „държавна тайна“. Оттам те са натоварени в подводници и заминават за Южна Америка. Така десетки тонове злато, тонове платина и хиляди диаманти и други скъпоценни камъни прекосяват Атлантика.
Основното им местоназначение е Аржентина. Там операция „Огнена земя“ е ръководена от някой си Рудолф Фройде. Той се представя пред властите за официален посланик на Райха, дори и след краха му. За това помага и старото му приятелство с Ева Перон, съпругата на генерал Перон, избран за президент на републиката през февруари 1946 г.
Двамата Перон са съгласни да дадат убежище на нацистките водачи – разбира се, срещу изключително висока цена. Аржентина обявява война на Райха точно преди сгромолясването му и Перон се обявява за „администратор на конфискуваните неприятелски богатства“, което му позволява да ги трупа привидно законно. Така баснословни суми стават собственост на двойката Перон, особено на Ева, която официално е защитничка на бедните…
Но дали самият Борман е използвал тази трафикантска мрежа? Ако механизмите за бягство на нацистите са донякъде познати – католическите монаси в Европа и перонистката мрежа в Аржентина – то случаят „Борман“ остава пълна загадка. И с времето тази несигурност позволява да възникнат множество сензационни хипотези. През 1956 г. една германка, която често го е посещавала през войната, съобщава, че го е видяла в автобус в Сао Пауло. Малко по-късно в Чили пред италиански журналист се изповядва друга жена, която твърди, че е живяла три години с Борман.
През март 1960 г. израелски командоси залавят Айхман в Буенос Айрес. Една от първите им грижи е да го разпитат за Борман. Отговорът на отговорния за депортирането на евреите е недвусмислен: „Жив е, да, но къде е, не знам.“
Вследствие на тази декларация тайната израелска служба МОСАД решава да продължи ожесточеното издирване. През 1961 г. Симон Визентал – известният ловец на нацисти, човекът, открил Айхман и организирал залавянето му – твърди, че Борман живее в Аржентина до чилийската граница. И на една пресконференция заявява: „Мартин Борман е жив. Свободно влиза и излиза от Южна Америка. Много данни водят до заключението, че той живее в Аржентина със съучастничеството на двойката Перон, и то срещу сумата от осемстотин милиона долара. Използва различни самоличности. Дори по едно време, когато се криел в манастир на братята редамптористи, го наричат „брата Августин“…“
Целият световен печат започва да нищи аферата. Борман идва „на мода“. Отвсякъде валят съобщения, че е бил видян. Германските власти предлагат сто хиляди марки за сведение, което ще доведе до залавянето му. Освен тайните израелски и германски агенти десетки журналисти кръстосват Южна Америка и го издирват. Но въпреки мобилизацията из целия континент, преследването не дава никакъв резултат…
Тогава се появява нова хипотеза, изненадваща, радикално различна и между другото, разработена от генерал Райнхард Гелен, бивш шеф на разузнавателната служба на ФРГ: няма никаква следа от Борман в Аржентина и околностите, това е лъжлива следа, грижливо подклаждана от неговите съучастници. Борман е руски шпионин и се намира в СССР!
На пръв поглед това изглежда абсурдно за човек, който е смятал славяните за жалки отрепки и горещо е препоръчвал унищожаването им, но защитниците на тази версия припомнят една твърде странна история. Установено е, че през войната руснаците са разполагали с агент, внедрен в самия антураж на фюрера. Службите на адмирал Канарис, шефа на разузнаването на Райха, дори смятат, че са го демаскирали в лицето на Борман. С помощта на таен радиопредавател предателят се свързвал по радиото с Москва. Радиостанцията била открита от техниците на контрашпионажа и наистина била използвана от Борман.
Канарис, който като мнозина от аристократите в режима презирал Борман, си доставил удоволствието лично да го издаде на Хитлер. Но фюрерът реагирал много странно: отговорил сухо на адмирала, че отлично знае за съществуването на предавателя, но Борман си служел с него, за да праща лъжливи сведения на Москва. И така хипотезата изведнъж придобива странна достоверност! Борман е двоен агент в служба на Германия, но въпреки всичко руснаците го имат за техен шпионин. Естествено, че при тези обстоятелства ще избяга без проблеми. Няма нужда от дългото и несигурно пътуване до Америка – предрешен като монах, той излиза от бункера и се предава в ръцете на първите срещнати войници. Щом установят самоличността му, те ще го защитят като техен човек… Хипотезата е доста остроумна, но страда от същия недостатък като останалите: не е подкрепена от никакво доказателство.
Следователно аферата Борман завършва с въпросителна? Не. През 1965 г. журналист от списанието „Щерн“ предприема разследване – още едно! – на изчезналия Борман. И открива някакъв човек, пощенец, който твърди, че заровил два трупа в началото на май 1945 г. близо до станцията на метрото Лертер Банхоф, тоест не много далече от мястото, където бегълците от бункера са видели труповете на Борман и доктор Щумпфегер.
Журналистът известява властите. Но те се правят на глухи: и дума не може да става за разкопки насред града. Все пак няколко години по-късно, през 1972 г., при станцията Лернер Банхоф започват работи по пътната мрежа. Тогава си спомнят за информацията на журналиста от „Щерн“. И с основание, защото не закъсняват да открият два скелета.
Повече от четвърт век е изтекъл от събитията. Скелетите са в лошо състояние, но са цели и позволяват някои съдебномедицински изследвания. Съдебните медици се интересуват преди всичко от зъбите. Картонът на Борман е запазен от зъболекаря на нацистките ръководители. И челюстта на единия скелет съвпада с тази от картона, въпреки че зъбите липсват. На ключицата на същия скелет откриват и старо счупване. А децата на Мартин Борман съобщават, че баща им си счупил ключицата при едно падане от кон през 1939 г.
Експертите не се задоволяват с това: те сравняват формата на черепа със снимките на Борман. И отново стигат до заключението, че това може би са неговите останки. Между зъбите му и между зъбите на спътника му са открити парченца стъкло. Това навежда на мисълта за отравяне с ампули цианкалий и потвърждава свидетелството на Артур Аксман, който казва, че двамата мъже нямали рани по телата си и вероятно са се самоубили.
Въз основа на всичко това през декември 1972 г. прокурорът на Франкфурт решава да прекрати издирването на Мартин Борман и предава останките му на семейството, за да бъдат погребани. За всеки случай прибавя, че скелетът му не бива да бъде кремиран. Няма съмнение в идентичността му, но с интуиция, която ще се окаже решаваща, той преценява, че ще бъде добре той да бъде запазен, „в случай че непознати днес техники ще позволят да се направят по-пълни анализи“.
Скелетът не е погребан. Децата на Борман отказват да направят това. Те също ни най-малко не се съмняват в автентичността на останките, но не желаят гробът на баща им да се превърне в място за поклонение на симпатизантите на Третия райх. При това положение костите са прибрани в един кашон и поверени на съдебната полиция във Висбаден…
Но и това не е краят на историята. Официалното становище на властите не попречва на поддръжниците на другата версия – тази за бягството на Борман, да твърдят, че нацистът е все още жив. Слухът за това продължава дълги години.
През 1993 г. германският журналист Герд Хайдеман обявява, че се чува редовно по телефона с Борман, който бил избягал в Уругвай. Но бързо се разбира, че информацията е невярна: Хайдеман е човекът, измислил фалшивите бележници на Хитлер… Една година по-късно бивш съветски агент пише, че Борман бил негов сътрудник и умрял в СССР. Две жени твърдят, че са имали дете от него след пристигането му в Южна Америка и пр.
В крайна сметка всички тези слухове стават непоносими за децата на Борман. Осведомени за напредъка на генетиката, двама от синовете му поискват да бъде извършена експертиза. Това не е лесно. Трябва да се направи анализ на ДНК на митохондриите на клетката. Техниката е същата като тази, която е позволила да се идентифицират останките на руското царско семейство и на Луи ХVII, за които става дума в тази книга.
През 1997 г. кашонът с предполагаемите останки на Борман е предаден в Мюнхенския институт по генетика, а седемте му деца се съгласяват да дадат образци от клетките си. Заключението е публикувано през юни 1998 г. Съдебните власти съобщават официално, че скелетът, намерен близо до Лертер Банхоф, е без всякакво съмнение на Мартин Борман. Малко по-късно костите му са кремирани и разпръснати от семейството на тайно място – отново за да не възникне култ към нацисткия водач.
Това слага край на мистерията Борман… Всъщност след арестите на Адолф Айхман и Клаус Барби и наказанието, наложено им от правосъдието, остава само един голям престъпник срещу човечеството – Йозеф Менгеле, лекарят садист от Аушвиц, който безнаказано завършва дните си в изгнание. Но и това разбира се, е много.