Д-р Александър Ангелов: Журналистиката не трябва да се прави от патки и пощенски гълъби

Журналистите гледат да се спасяват поединично, казва бившият председател на СБЖ

Д-р Александър Ангелов. Снимки: авторката

Александър Ангелов е преподавател по „Теория на масовите комуникации”, „Култура на масовите комуникации” и „Журналистическа етика”  в  Нов български университет. Преди 1989 г. е бил директор на Агенцията за авторско право. След промените е избран за главен секретар на Съюза на българските журналисти, а от 1994 до 2002 е негов председател. Бил е шеф на агенция „София прес“. През 2002 г. издава книгата „Журналистическа етика”. Роден е 1945 г. в София. Завършил е полска филология. Работил е като журналист, критик. Автор е на няколко стихосбирки, член е на Съюза на българските писатели.

– За Съюза на българските журналисти се говори често, но май не е много ясно каква функция изпълнява в момента?

– Аз продължавам да бъда член на СБЖ от 1973 г. насам, но общо взето съм се откъснал, мога да ви кажа какво беше до 2002 г. По тоталитарно време съюзите бяха много силни общества професионални, в журналистиката това беше един много мощен съюз. Винаги „главата” му се определяше общо-взето от партията и това обикновено беше най-малко член на ЦК (б. р. – на БКП). По същия начин беше със Съюза на българските художници, Съюза на писателите, Съюза на композиторите – много мощни обединения, които помагаха в истинския смисъл на думата. Но партията ги държеше в ръцете си чрез тези свои методи на работа. Имаше много възможности за творците – да си почиват, да получават контрактации и т.н. Контрактация ще рече, че аз ви плащам някаква сума, за да можете вие да отидете на някаква вила или творчески дом, каквито имаше достатъчно, да не работите няколко месеца или година, каквито имаше за писателите, т. е. плащам ви в аванс, за да творите и да издадете нещо. Което после може и никой да не го чете, но на вас ви се плаща на два пъти – първия в аванс, за да го направите, а втория ви се плаща хонорар голям за тиража. Това бяха вече деформациите на това време. Но иначе един стабилитет се осигуряваше на хората, на журналистите. Това завари промените. Появи се фигурата на Стефан Продев тогава, много интересна фигура…

– Първият председател след промените?

– Да. Но първият конгрес през 90 г., който беше много бурен, никого не можа да избере за главен секретар – втората позиция след тази на председателя. Продев „на ура” беше избран за председател, 5000 души бяхме в зала 1 на НДК, това беше много бурна история, денонощен конгрес. Но за секретар никой не получи мнозинство, просто двамата кандидати се самоунищожиха, и се отложи за февруари. И тогава на Продев му хрумна, аз пишех много в „Народна култура“, имах може би над стотина статии по негово време. И той каза: „Аз ще те предложа за главен секретар”. Аз тогава работех в агенцията за авторско право, тоест работата ми там беше административна, бях директор, докато журналистиката ми беше по-скоро свободна, печатах, без да имам функции в редакции или в електронни медии. Той ме предложи и понеже авторитетът му беше много силен, аз бих 4 други кандидатури много категорично. Съюзът беше привлекателен, много хора направиха след това политическа кариера, като Асен Агов и разни други… След една година, през която той възстанови „Дума”, тогава неговата популярност беше невероятна и на „Дума” също, тиражът беше огромен, хората правеха опашки, изкупуваха го. От една страна го хулеха, а за други той беше знаме. И аз му казах, че това е невъзможно, че трябва да избере едно от двете, защото съюзът не може да просъществува, ако се води само от един червен журналист. Когато водех заседанията на секретариата, казвах „Политическите обувки сваляйте пред вратата на заседателната зала, тук сме колеги”.

Ние започнахме в условията на едно пазарно стопанство, на една демократична страна – тогава се ковеше, започвахме да се опитваме да бъдем един истински синдикат с цената на много злоба, приказки, имах чувството, че минават едни такива конници – един път червени и пускат огнени стрели, като в индиански филм, след това минават сини, имах чувството, че ще се запалим в един момент. Тези години ги платих и със здравето си, напрежението беше огромно. Но той ме чу и си подаде оставката. И от 1991 година фактически аз ръководя съюза като главен секретар, като първа фигура, 94-а вече като председател, 98-а пак председател и така до 2002 г. Запазих съюза, не позволих да се краде.

– Доколко съюзът защитава своите членове? Според много хора в България няма реална журналистическа гилдия?

– Ами ще ви дам един единствен пример. В най-тежките години, когато буквално нямаше какво да се яде, 91-92 година, при т. нар. „Луканова зима” (доколко е Луканова, доколко не е Луканова, историята ще каже), но ние имахме един бюджет, идваха в продължение на няколко месеца журналисти със съдове и от ресторанта долу носеха храна за вкъщи. Давахме на пенсионерите добавка, на стотици колеги от цялата страна. И много други неща, почивките не се развалиха, ходеше се почти без пари на море, в Банкя, това е помощ. Аз пътувах из страната и като председател бях на едно събрание на журналистическото дружество в Кюстендил. Стана един възрастен човек и започна точно в този стил: „Съюзът нищо не прави, съюзът не помага и т. н”.  И аз бях с някакъв мой сътрудник и му викам, абе как се казва този човек, „еди как си се казва”, а току-що съм видял, съвсем прясно ми е било неговото име от списък хора, на които ние превеждаме по 40-50 лева на месец. И го направих на нищо пред всички, викам „Защо ги получавате тия пари, щом като псувате тая организация, ами откажете се, къде ви е достойнството?”. Има една книга, английска мисля, аз на руски съм я чел – „Втората по древност професия”  – тя е за журналистиката, знаем коя е първата. Ами, ако искаш да имаш организация, която да ти защитава интересите, с извинение, проститутките на запад също имат профсъюзи, обаче се обединяват, значи и втората професия би следвало да се обедини. Но какви са хората – не само се оплакват, а направо плюят, отричат. И е достатъчно някой да му повярва, ще каже, да тия са мошеници, ама то не е вярно. Иначе нямаше да го има този съюз и никой съюз нямаше да просъществува. Аз съм бил без никакви привилегии, продадох коли и прочие, за да спася съюза, за да има пари, караше ме една стара „Жигула”, това не е било луксозно съществувание… Тогава изведнъж израснаха, босове и милионери и Тошо Тошев, и Петьо Блъсков и не знам кой от най-обикновени редактори. Много хора ме намразиха и затова, че не дадох да се приватизира и да се краде общественото.

Д-р Александър Ангелов. Снимки: авторката

– Което в последствие се случи?

– Което май че става. Не искам да го коментирам. Ако искате тази информация, може да я получите от другаде. (Б. р. – Ангелов не иска да говори за завземането на почивните бази на СБЖ във Варна и Банкя от Петьо Блъсков, виж тук)

– Попитах ви какво прави Съюзът не толкова в материален аспект, а по-скоро в случай на упражняване на натиск, цензура. Доколко е помагал съюзът в такива ситуации?

– Помагал е. Нашите намерения са били най-добри. Но много малко са били хората, които са се опълчвали. У нас хората, включително журналистите, гледат да се спасяват по единично, а не искат да бъдат в строй. Затова няма профсъюзи в България, защото са готови да продадат другарчето си, грубо казано… Ами първите частни издания, частни радио и телевизии не сключваха договори, експлоатираха до 101 и обратно, особено млади хора. Но това беше някакъв осигурен хляб и ни шук, ни мък. Така че, ако по-рано е имало идеологическа цензура, сега стана икономическа. И каквото ти кажат, за това ще пишеш. И като не пишеш, те шутират и след това си на улицата. Ама няма да се сетят да дойдат, защото ги е страх. Затова седи тази организация. Но това зависи от нас, не от съюза, ние не го използваме. Това го няма още в нашия манталитет. И аз за това пиша много в книгата „Журналистическа етика”, описал съм точно този преходен период – от слуга на партията в какво се превърна журналистът – дали се е освободил действително. Дали има съзнание, защото свободата е икономическо понятие, ако нямате какво да ядете, каква свобода? Така че няма такава организация, ако вие сами нямате храбростта да тръгнете да се борите. И тогава да я потърсите и тя да застане зад вас.

– Има ли журналистическа етика в българските медии и в какво се изразява тя?

– Има. Още на този, първия конгрес, бурния, се създаде кодекс на журналистическата етика в България, в цял свят имаше бум на въпросите за етиката, свързани с папараците, с това навлизане понякога съвсем страшно под юргана или в интимния живот на човека…. Тук имаше неща като снимката, когато убиха Луканов, на трупа му в моргата. И много други неща поставиха този въпрос и той не беше само в социалистически страни. Има ли божи заповеди? Има ги. Ама е пълно с тяхното нарушаване – там пише – не прелюбодействай, но всеки човек преминава през изкушението да посегне да го свърши. Хайде, това не е толкова страшно, но „не убивай”, също го е казал Господ… Има ли клетва на лекаря? Има. Има обаче случаи, в които лекарите са калпави. Това са законите на професията, съвестта на хората, тяхното самосъзнание. Не може, няма абсолютна свобода, свободата е осъзната необходимост, казваше Маркс, но свободата е и да си знаеш границите, да можеш да се удържаш, защото иначе, когато става без предел, всичко е позволено. Трябва да се говори за това. Затова го четем от първи курс на студентите… Защото вижте, вземете себе си като личност – какво е важно за вас? За вас е важно да постъпват честно, да речем, да не ви лъжат, не бихте искали да ви изневеряват, за всеки индивид говоря, ами ето ви я етиката – тя оттук тръгва, обаче вие като почнете да послъгвате, да изневерявате… за всекиго важи това… Тоест, тези неща нравствените, моралните, личните, те са най-важни за човека. Общо взето, тези човешки неща, ние мислим, че те са отпаднали, но не е вярно. Трябва да имаме някаква отговорност, не може да пляскаме глупости само…

– През 2004 г. медиите подписаха Етичен кодекс, но резултат от това май не се забелязва?

– От 91-а ние работим над това, а 2004 г. Европа ни задължи, даде един проект 2 милиона лева… Всичките ни вестникари, няма да изреждам имена, дето станаха едри капиталисти от бивши комсомолски работници или партийни, всички те плюеха по това. Но когато дадоха 2 млн. за проект и казаха, вие сте длъжни, защото ще влизате в Европейския съюз, тогава изведнъж се съгласиха да подпишат. Аз работя за това от 90-а година. Това е разликата, и когато започна проекта, никой не се сети да ме пише, а аз имам книга „Журналистическа етика”, което е също проява на висока етика в кавички… Тогава изведнъж всички станаха етици, всички са подписали, а вие си правете сметка какво е в ежедневието. Аз това преподавам, а и смятам, че етиката – това е центърът на професията. Оттам започва, ти си избираш какъв да бъдеш. Защото е място, където може да си шмекер. Както има шмекери и в третата власт и в първата власт. Навсякъде има нужда от етика. Но в журналистиката има социална отговорност. Майната им на мошениците, в края на краищата големите в професията са били етични.

Д-р Александър Ангелов. Снимки: авторката

– Какво става, когато в самите редакции е практика да не се спазват норми, застъпени в кодекса, например там пише – „Ние смятаме за неприемливи всички форми на плагиатство”, но от Интернет се теглят снимки, преписват се чужди текстове, които се представят за авторски и т. н. ?

– Ние нямаме култура в това отношение като народ. Не може, ти имаш кафене, свириш музика, а да не плащаш тантиеми на авторите и изпълнителите. Това нещо… мъчно се пробива. В тоталитарно време беше по-лесно, защото там разпореждането идваше от министерски съвет, и я не го изпълниш, я ще те затворят. А сега всеки си тълкува нещата както иска. Има и българска поговорка – законът е врата у полето. Ако искаш мини през нея, ако искаш заобиколи я. Това е жестокото. Така че оттам идва дефектът, ще трябва вие, младите поколения да я оправяте тая работа, да станем хора европейци. Това е смисълът на европейското – с уважение към правилата, има правила, спазвай ги и ще ти бъде лесен животът. А ако първата ти мисъл е да не спазваш правилата и да шмекеруваш, ами не може да стане.

– Кога ще се научим да спазваме правилата? Има ли надежда да се променим?

– Ние вече се променяме. Аз мисля, че поначало сме много черногледи.Тук съм съгласен със Симеон Сакскобургготски, че трябва да си сменим чипа. Непрекъснато се оплакваме, което и правителство да дойде, ние викаме – „това е най-лошото правителство”. Казваме, че сме бедни, но българинът е един мошеник. Ако той взима 100 лева, ще признае, че взима 30 или 40. Уж всички са бедни, а непрекъснато нараства броят на колите, не можем да се разминем, София се задръства. Ние се развиваме много по-бързо, отколкото признаваме. Но се самоотричаме на всяка крачка.

– Журналистика съдейства ли за това?

– Да, съдейства. Тя трябва да бъде по-отговорна. Има много плиткоумни хора за съжаление в професията. И следователно те също обработват и манипулират хората на едно повърхностно равнище. По-умни хора трябва да се занимават с журналистика. А не патки и пощенски гълъби.

– Били сте директор на Агенцията за авторско право преди 89-а година. Какво се случваше тогава?

– Ами тогава имахме един нелош закон, благодарение на който бяхме влезли и в СИЗАК (Международна конфедерация на дружествата на авторите и композиторите) – една много богата организация, създадена още 19-и век, един от създателите й е френският писател Балзак, можете да си представите за какво става дума и за преди колко време. Ние, мисля, че 1976 г., когато Леда Милева е наш посланик в Юнеско, се подписваме под този закон, приемаме го и ставаме членове на СИЗАК. Тъй че нашият закон много добре ни ситуираше в света и ние си изпълнявахме задълженията. Купувахме и продавахме авторските права на учени, писатели и композитори и правехме много, аз лично съм работил много, за популяризиране на нашата литература, музика и наука навън. Много издания се направиха в този период, защото работехме и като „пропагандатори”, така да го кажа, по големите панаири на книгата, във Франкфурт, във Венеция, в Москва… И по мое време, не че е било само моя заслуга разбира се, цял екип е работил, например получиха големите си и широки преводи Радичков, Хайтов, Ивайло Петров, по цял свят. Обаче какво стана? Аз вече бях избран в СБЖ, когато настъпи, избухна демокрацията, почнаха да викат, много ни е лош законът, трябва да го хармонизираме и т.н. И започна една политическа говорилня, направиха нов закон, но разрушиха всичко, то беше едно частно предприятие – агенцията беше единственото предприятие, което си работеше – от композитори, автори, избираха генерален директор, е, разбира се, тогава ЦК казваше, може ли той да седи, или не може, но всичко останало си го правеха самите автори и композитори. Те разрушиха тази система, което беше грешка. И нацвъкаха малки организации, където работят бивши мои подчинени. За литература агенции, за музика агенции, цвък, цвък цвък и започнаха отначало. И започна една борба. Пръсна се частната инициатива, сега не можеш да отидеш и да ги убедиш – плащайте. Понаправиха нещо, но сега е… да не работиш в тази област, доста нервна история.

– Самият закон как се промени?

– Самият закон те го подобриха, може би. Но нямаше вече дисциплината да се изпълнява. Това е разликата между едно тоталитарно общество, което държи гегата и страха и не смееш да мръднеш, това стана. Чехи, унгарци – те си запазиха старата структура, само че горе шапките ги смениха. А тука всеки иска да води той, като при партиите, всеки иска да води бащина дружина. Ама туй не е така, дай да направим нещо друго, развалиха редица неща. Марин Големинов, който от народен артист, покойник отдавна, голям български композитор, на 10 ноември от герой на социалистическия труд, народен артист, еди-какъв си, се обърна на 180 градуса, застана на първите сини митинги и каза, мамка им на комунистите, тая мръсна власт  и т. н. А тази мръсна власт сипеше пари на него с кофи, чрез нас е получавал големи пари. Смениха закона и веднъж той дойде при мен и каза, „абе Ангелов, стана по-лошо. Сега не получаваме нищо. Свирят ни нещата, никой не ще да плаща”. И аз казвам, „вие се оказахте много глупави, проф. Големинов – композиторите, начело с вас, които тръгнахте на поход срещу това, развалихте си хубавата паничка, улея, по който течаха много тлъсти средства във вашия джоб. От политическа еуфория, развалихте къща, а сега строите барака”, Той вика „Май си прав…”. Това става, и сега – с авторското право непрекъснато има някакви проблеми. Не можем да го овладеем този пазар явно.

ИнтервюМнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.