Някои реакции на иранската изненада не изненадват с реакционността си

Иво Инджев

Кръговратът на теченията в геополитиката е на път да завихри нова главоблъсканица за онези, които искат да мислят. Какво ли означава вихрушката в Иран? „Вихрушката” на Джеймс Клавел за, около и след ислямисткия преврат срещу шаха в Иран през февруари 1979 г. дава представа за обрата на събитията, макар и да става дума за художествен преразказ на историята.

Позволих си да загатна в друга статия (под заглавие „В непознатия Иран стават някои познати неща”), че в тази ключова за баланса на много важни процеси в голямата политика и икономика в съвременния свят (иначе древна като традиция и дори приемственост на традициите от древността) страна, назряват неподозирани от широката аудитория доскоро процеси.

Толкова неподозирани, колкото беше и самата хомейнистка революция, буквално „проспана” от прехвалените шпионски централи на Запад и на Изток, които бяха превърнали Техеран в една от най-пренаселените столици на световния шпионаж, но така и не прогнозираха невероятното по своята сила и последици за геополитиката сътресение с провала на шаха и възхода на Хомейни преди 30 години.

Какво става? Докато в „задния двор на Америка” (в латинската му част) се роят левичарски режими, враждебни на САЩ, оспорващи западната демокрация с нейния основополагащ стремеж към свобода на икономиката, търговията и личността, в привидно най-неочакваното място на света тече процес на народна съпротива срещу тиранията в Иран, в най-опасния за същата тази западна демокрация режим в света. Той е „въоръжен” с четвъртото място в света по запаси от нефт и изявен като най-голямата заплаха за дестабилизиране на военното равновесие в и без това взривоопасния район на Близкия изток.

Типична за застрашените тирани е реакцията на клерикалната диктатура в Техеран. По липса на друга възможност да обясни защо хиляди сънародници са готови да рискуват живота си за каузата на свободата, тя прибягна до средството познато от древността. Обвини външния враг.

Иран е вероятно най-древната нация на света, просъществувала не просто през вековете, а през хилядолетията като относително монолитно запазена специфична история, култура, традиция, език и етническа даденост (ако не броим изключителната промяна с приемането на исляма от презираните и до днес от персите арабски завоеватели). Това е култура и традиция, закотвена на едно и също географско място през поне 5 хилядолетия – с цялата условност на това твърдение, което се нуждае от цял трактат в негова защита.

Ако се върнем към дълбоката древност, която ни е позната от писмени източници (а точно те правят историята, всичко останало са косвени свидетелства и хипотези), Иран наследява страховитото величие на Асирия и Персия. Общото между тях е …ще се върна към това.

Да напомня – освен, че са били велики държави с водеща роля в древността, Асирия и Персия се помнят като пример за мощта на азиатския деспотизъм в неговата вековна схватка с гръцкия свят на свободните (за времето си хора), с неговия (временно) победоносен пратеник Александър Македонски, а после с Рим, с Византия, с монголите, могулите, османците, британците, руснаците и…американците.

Този народ с невероятно древни корени вече веднъж изненада света в рамките на нашия живот като направи рязък завой от битието на държавата с най-могъщия в региона режим с прозападна и дори проамериканска ориентация, заменяйки го след уличен натиск с точно обратното: с режим на най-антизападната и антиамериканска нагласа.

Дали светът обаче си е научил иранския урок? Ще се остави ли да бъде изненадан отново?

Западът, разбираемо, реагира с посланията на демократичната логика.

Президентът на САЩ Барак Обама може основателно да бъде подозиран като твърде привлекателен пример за промяна в самото сърце на иранската политика. Той наистина беше имитиран като поведение и маниер в предизборната кампания на реформаторите в Иран, които са на път да се превърнат в революционери срещу тиранията, с всичките подозрения за тяхната автентична демократичност. И как реагира той? С подкрепа към мирните протести и с предупреждение към иранското ръководство, че светът го наблюдава ( излъчено по телевизия Си Би Ес).

Другият „постоянно заподозрян”, бившият британски колонизатор, се изказа чрез външния министър Дейвид Милибанд в Лондон в полза на правото на иранския народ свободно да избира ръководството си. Френският президент Саркози отиде още по – далеч като заклейми Техеран за репресиите срещу опозицията. Той каза, че властите на Иран „не могат да бъдат извинени” за тях. С подобно изявление в полза на свободата на иранците дефилира и канцлерът на Германия Ангела Меркел.

А как откликна страната, която в буквалния смисъл е най-близко? Реагира най-далеч от съображенията на някаква си демокрация. Заместник–министърът на външните работи на Русия Сергей Рябков заяви в Екатеринбург, че ставащото в Техеран си е иранска вътрешна работа. Нещо повече, той изрази задоволството на Русия, че в този руски град е пристигнал на първото си посещение в чужбина НОВОИЗБРАНИЯТ ирански президент Ахмадинеджад (на среща на Шанхайската организация за сътрудничество).

Какво (не) казва София, която уж е част от западни съюзи като НАТО и ЕС, но се държи (макар и невербално засега) като своя московски ориентир, направо не ми се приказва…

Още текстове от Иво Инджев в неговия блог