„Раци“ на Иван Черкелов на Московския кинофестивал – успешен или тъп филм?

Филип Аврамов и Валери Йорданов във филма „Раци“. Снимка: архив на продукцията

На 23 юни в конкурсната програма на Московския кинофестивал беше представен българският филм „Раци“ (сценарист и режисьор Иван Черкелов, в ролите Валери Йорданов, Филип Аврамов, Николай Урумов, Рангел Вълчанов и др.) След като миналата година „Дзифт“ на режисьора Явор Гърдев спечели „Сребърен Георгий“ за режисура (виж тук), е интересно как руската критика посреща новия български участник в конкурса. Предлагаме ви две мнения от руските медии.

Като няма риба и „Раци“ са кино

Ирина Голосова, видео.ру

Защо „Раци“ – така и никой не разбра. Разбира се, има ги в началото: най-напред сурови и под камъните, после – варени и на чиния, но такава метафора явно е прекалена за онези, които дойдоха да гледат филм за „мафиотски групировки“. Това поне ни обещаваха.

Но в крайна сметка – нито смислообразуващи раци, нито групировки, а само двама провинциални неудачници. На единия цялото му тяло е в татуировки и жена му е бременна, другият носи жълти обувки, отглежда слънчогледи на балкона и разговаря с дървата за живота. Веднъж на единия му предлагат да припечели и на другия му предлагат да припечели и в резултат, без да подозират, приятелите се оказват от двете страни на барикадата.

„Раци“ е българско кино и с това всичко е казано: пак славянският навик не само да напъхаш криминалното, където не е нужно, но и с негова помощ да довършиш зрителя с философия. И всичко това – толкова бавно и протяжно, че освен усещането за празнота и спомена за мъртвия кон, плуващ по реката, след филма не остава абсолютно нищо.

Къде зимуват раците

Валерий Кичин, в. Росийская газета

Българското кино традиционно представя в конкурса на Московския международен кинофестивал сериозен кандидат за фестивалните награди. „Раци“ на Иван Черкелов дава на киното ни урок по това, което нашите отечествени кинотъргаши категорично не успяват да постигнат – осмисляне на новата социална действителност. Т. е. урок не за формата, а за същността на модерното кино.

По стил това е кино на абсурда, по жанр – социална драма. Може би дори трагедия на задънената улица, в която задълбава „постсоциалистическото“ общество.

Този филм не може да се преразкаже. Двама младежи се блъскат в живота като мухи в стъкло. Единият е песимист, другият се опитва да бъде оптимист. И те двамата, и всички около тях, са изгубени души. Те са загубили себе си, целта и радостта от живота. От тях сякаш са извадили пружините – по никакъв начин не могат да се навият. Може да прекараш часове в разливане на вода върху горещия котлон и да гледаш как се разбягват врящите топчета. Може с часове да слушаш една и съща плоча и механично да тропаш на огнения някога танц хоро. Може като сомнамбул да си пееш под нос нещо неразбираемо. Може с часове да псуват действителността. Може, най-после, да излезеш на брега на река Дунав, с опасност за живота да се освежиш в мътната тиня, а след това дълго да плюеш след като по време на кроула си се натъкнал на мъртъв кон. Всичко изглежда напълно безсмислено.

„Хората са идиоти.“ „Всички са затъпели.“ „Никой не може да помогне на никого – на всички им е все едно.“ „Чувствам се като изкопаемо, не съм нужен на никого.“ От всеки монолог, от всяко признание лъха безнадеждност. И главният мотив: така наречената демокрация победи – но нищо не се е променило.

Този израз: „така наречената“ – е ключов. Всички кризи – социалната, икономическата, духовната и психологическата – са следствие от факта, че партокрацията не е заменена от никакво реално народовластие. Единственият активен елемент в новото общество е криминалният. В „Раци“ тези мрачни хитреци въртят една далаверка, при която един микробус трябва да се прекара „дявол знае къде“ Подробностите не са от значение: ясно е, че те са толкова безсмислени, колкото и тъпото разливане на вода върху горещия котлон. Но в резултат загива човек, и ще се окаже, че това е тъкмо този, който се е опитвал да бъде оптимист.

Всеки кадър от тази „черноглед“ по всички признаци филм, обаче, не е „черен“. Той е горчив – понякога непоносимо – това е така. Той буди бездна от асоциации с нашия руски живот – без съмнение. Но той е учудващо нежен по отношение на героите, в частност, и хората като цяло. Към същите тези „идиоти“ и „затъпели“. И в това е коренната разлика на българския филм от много руски филми, които много активно, но с тъпа ограниченост развиват темата за новата жестока реалност.

Иван Черкелов е не само отличен режисьор, но и прекрасен сценарист. Той не се занимава с магнетофонно възпроизвеждане на уличната реч – това, което у нас се приема за истината за живота. Той е наследник на най-добрите традиции на световната драматургия и предлага не словесен боклук, а интелектуален и емоционален концентрат… В този филм го има това, от което нашето кино бяга като дявол от тамян – авторското начало. Този автор придава на всичко ставащо някаква лиричност, той е способен на съчувствие, неговата здрава, селска ирония с примижаване се чува във всяка реплика, неговата добродушна меланхолия проблясва във всеки кадър и му придава нови значения.

Филмът започва с епизод на лов на раци, който по-късно вече се възприема като метафора. Ракът се примамва с някаква мърша. Той изпълзява от своята дупка и като хипнотизиран се вкопчва здраво в мършата – тогава може да се хване с голи ръце. Ще се блъска тъпо в ръба на легена с мръсна тиня и ще тропа предсмъртното си хоро.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.