Афганистан и Пакистан – театър на ужасите в името на вярата
Ариел Коен*
Когато Дмитрий Медведев и Барак Обама седнат на масата за преговори в Москва, сред епохалните въпроси, включени в дневния ред, ще бъде и ситуацията в Афганистан и Пакистан – или в АфПак, както е прието да се казва днес във Вашингтон. Ситуацията, честно казано, е от лоша по-лоша. През последните дни ми се случи да обсъждам стратегията на САЩ в региона с водещи експерти, включително с посланиците на Афганистан и на Пакистан в Щатите. И научих повече, отколкото бих желал, за наркотърговията, за ислямския екстремизъм, корупцията и интригите на тайните служби, разкъсващи двете държави.
Конференцията беше организирана от вашингтонския Фонд за действия в защита на демокрацията – сравнително нов мозъчен център, чиято дейност включва разпространение на демокрацията и борба срещу тероризма. Негов ръководител е Клиф Мей, бивш кореспондент на в. „Ню Йорк таймс“.
След атаката срещу САЩ от 11 септември 2001 година в средите на Ал Каида започна дискусия на тема, добре позната за руския читател – дали терористите да насочат усилия към „далечния“ или към „близкия“ джихад? „Далечният“ джихад обхваща САЩ и Европа. „Близкият“ – техните родни мюсюлмански държави. Това много напомня дебатите за световната революция и „социализма в една отделно взета страна“ между Л. Д. Троцки и И. В. Сталин.
Осама бин Ладен, баща-основател на Ал Каида, смяташе, че неверниците трябва да бъдат избивани в леговищата им – Ню Йорк, Мадрид, Лондон. Екстремистите последваха тия указания. Не стана обаче, както го мислеха. Много от клетките им бяха разбити, а полицията и специалните служби – мобилизирани за борба срещу терора. Мнозина „войници“ на джихада бяха прехвърлени в Ирак и там съответно бяха избити. Други загинаха в Афганистан.
Заместникът на Бин Ладен по оперативните въпроси – лекарят педиатър Айман аз Зауахири (посетил впрочем Северен Кавказ през 1996 година, когато дори бил арестуван за кратко от руските органи на реда) – беше на друго мнение. Той настояваше, че Ал Каида първо трябва да спечели войната срещу недостатъчно ислямските властници (в Пакистан, Саудитска Арабия, Сомалия и т. н.), после да създаде Халифат (военно-религиозна диктатура) и едва тогава да се опълчи срещу неверниците. В крайна сметка педиатърът надделя. Черепът на Осама май още не е пробит от алпинистки пикел, но какво ли не става на тая земя.
От 2001 година положението в Афганистан и в Пакистан отива към лошо. В Пакистан цареше военната диктатура на генерал Первез Мушараф, началник на Генералния щаб. Почти всесилната пакистанска армия и още по-силната служба за сигурност Ай Си Ай, контролирана от Генщаба, подкрепяха джихадистите, а междувременно сътрудничеха и с американците, за да получават военна помощ, особено модерни системи за авиацията – самолети и хеликоптери. Друг въпрос е, че пакистанците поддържат зле дори онази техника, с която разполагат, и не желаят да плащат за сервизни услуги.
След като на власт дойде днешното слабо и корумпирано, но демократично избрано правителство, ситуацията се променя, но още не се знае в каква посока. Насилието между пакистанската армия и радикалните ислямисти нараства все повече.
Пакистанците подкрепят екстремистки организации, включително талибаните, главно за да ги насочат срещу стремително развиваща се Индия. „Пакистан е роден с комплекс за непълноценност и все още живее с него. Само уреждане на нещата съвместно с Индия, за да бъде премахнат този комплекс, може да реши системните проблеми около подкрепата за ислямистите“, казва един от дипломатите, участвали в конференцията.
Днес, както често се случва не само в приказките на Евгений Шварц, „сянката“ на джихадистките организации вече се е изплъзнала от контрола на пакистанските магьосници, създали я, за да я насъскат срещу Индия в Кашмир и Съветския съюз в Афганистан.
Брадатият Франкенщайн всеки Божи ден убива хора измежду самите пакистанци, афганистанци и американци (а и други съюзници на НАТО). При което загиват най-вече мюсюлмани, защото екстремистите не ги смятат за хора. По-точно, недостатъчно правоверните мюсюлмани според тях също са за убиване като християните и евреите.
Ако талибаните спечелят в Пакистан и Афганистан, ще се случат две неща. Първо, джихадът ще се разпростре и ще обхване Централна Азия. Твърдите, но крехки режими в Узбекистан и Таджикистан, слабият Киргизстан, взривоопасната Ферганска долина – всички те ще попаднат под прицела на ислямистите.
Второ, проталибанските управници на Пакистан ще имат достъп до ядрено оръжие. Ще могат да го продават на когото си щат, например на същия този Бин Ладен, или пък ще го насочат към Индия, Израел, или пък…
Ако не ви харесва днешната икономическа криза, помислете какво ще сполети световната икономика, ако ядрени гъби израснат над градовете на Индия и на Пакистан. За някои в Русия днес АфПак може би е повод да злорадстват, един американски Виетнам, часът на разплатата. В дългосрочно измерение обаче това е заплаха и за Русия. Заплаха, срещу която ще трябва да се изправим с общи усилия.
*Ариел Коен е водещ експерт на „Херитидж фаундейшън“ по проблемите на Русия, Евразия и международната енергийна сигурност. Той беше участник в конференцията „АфПак като театър на военните действия: войнстващият ислям, стабилността и сигурността“.
По БТА