Сашо от „СВ Такси“: Една клиентка ми посвири на кавал, че не й стигнаха парите
Сашо е таксиметров шофьор в София от 20 години. Още като студент, в свободното си време Сашо слагал табелка „такси“ на зеления си „Москвич“ и отивал на гарата да вози клиенти. Освен като частник, той е работил и в „ОК супертранс“. Сега е в „Радио СВ такси“.
Сашо казва, че таксиметровите шофьори са като психолозите. Каквото му е криво на човек, качва се в таксито и започва да си го излива на водача. „Защото няма къде да ходя. Ако съм на улицата и някой ме заговори, ще му обърна гръб. Но докато въртя волана, къде да избягам? Веднага ме приклещват и започват да ми говорят“.
Преди време разговорите в таксито били по-разнообразни. Напоследък хората се вълнували само от политика и от корупция.
Как жени си поръчват такси
„Женското обяснение на адрес е велико нещо! Качва се веднъж една жена при мен и: „Да ме закарате там, на пресечката на кв. Лозенец“. „Коя пресечка, на коя улица?“ – питам. „На пресечката на „Черни връх“, горе“ – уточнява тя. Мисля, смятам – от едната страна на „Черни връх“ има около 60 пресечки. От другата са най-малко 80. Казвам й: „Госпожо, но на „Черни връх“ има повече от 100 пресечки, коя точно?“, а тя ми казва: „Като завиете вдясно по тази пресечка, за която ви говоря, десетина метра по-нагоре има магазин за дамско бельо“. Намерихме го някакси, но докато го намерим…
Друга се обажда от „Симеоново“. Верерта яли, пили там, на сутринта стопаните тръгнали на работа, а тя останала да си доспи. Събужда се по някое време и си поръчва такси: „Едно такси, ако може, тук, в „Симеоново“. „Ама къде в „Симеоново“? „Не знам точно“ и започва да обяснява защо не знае адреса. „Е как да ви изпратим такси? – я питат диспечерите – Излезте, разходете се, вижте къде сте и пак се обадете“. Тя излязла, разходила се и след малко пак се обажда: „Ами видях, че много коли минават по улицата“. То навсякъде минават много коли, но колегите предположили, че става въпрос за главното шосе на „Симеоново“, така че я питат: „Улицата като не знаете, поне номер кажете“. „Еми няма номер“ – отговаря девойката. „Добре де, на портата какво пише?“. „Зло куче пише!“ – казва им тя и с това се приключват обясненията. Колегата тръгва и започва да търси по главната. За негов късмет, на третата-четвъртата минута открива порта с надпис: „Зло куче“, там и клиентката. Оттогава този адрес се знае от всички и само така се обявява по радиостанциите: „Симеоново, на „злото куче“!
Жена звъни на диспечерите и казва: „Ако може да ми изпратите едно такси в Бояна при кръчмата, в която си пият министрите“. Диспечерите я молят да каже адрес. Жената излиза, гледа и казва: „Няма адрес, няма и улица – тук е един пущинак“. Казваме й: „Разходете се да видите някъде улица, табелка“. Тя отива, намира някаква табелка, връща се в кръчмата и пак се обажда: „Близо е до еди коя си улица“. „Добре де – казват й отсреща – тази улица е 5 километра, трябва някакво номерче да определите, за да дойде там таксито“. Тя пак излиза, пак ходи и след половин час се връща: „Няма номера“. Казваме й: „Добре, дайте да намерим някоя уличка, с която се кръстосват“. Накрая тя видяла някаква пресечка на двете улици, обаче пак се върнала в кръчмата да чака. Колегата отива там, но няма никой. Пак звънене, та накрая отишла на тези две пресечки и се качила в таксито.
Капризни клиентки
Вчера качвам една клиентка и трябва да заобиколим едно кръгообразно пространство, за да продължим от другата страна. Все едно е откъде ще го заобиколим, така че я питам: „Имате ли предпочитания отляво или отдясно да мина?“, а тя казва категорично: „Наляво!“. Завивам наляво, след което отзад се чува троснато: „Казах ви да завиете наляво! Поисках наляво!“ и сочи с дясната ръка надясно. Отговарям й спокойно: „Аз завих наляво“. „Вие мен за малоумна ли ме взимате?“ – повишава тон жената, но след малко се укротява и казва: „А, да, да – извинете, ще си мълча до края на курса…“
Карам предишната ми кола, която беше с разбити скорости и с едни луфтове – по 30-40 сантиметра. Като включа пета, скоростният лост отива много вдясно. Качва се в таксито някаква 40-45 годишна жена, с възкъса поличка и много строга и надменна физиономия. По едно време аз трябва да превключа на пета – щрак и леко я докосвам по бедрото. Тая като започна да ме нарежда: „Простак, какво си мислиш бе, да не съм се качила тук да ме обарваш? Знам ви, всички сте такива, само гледате какво да измислите, мръсници“ и започва една тирада 10 минути. Аз през цялото време се опитвам да се включа: „Ама…..ама…. ама аз….“, обаче тя ме затапва веднага с поредица от ругатни. Така и не успях да й обясня за петата скорост и си млъкнах. Накрая тя ми хвърли небрежно някакви пари и слезе силно възмутена от колата. Следващия курс се качва една баба, към 70-годишна. Настанява се удобно, а аз си викам: „Тук пък какво ще стане, ако се наложи да включвам пета…“, така че направо я предупреждавам предварително: „Извинете, ако може малко да си съберете краката, че тук скоростният лост…“ и й разказвам случката с предишната клиентка, а тя маха с ръка и вика: „Охоо, аз вече съм изпуснала всички влакове. При мен може да караш и само на пета“.
Веднъж прибирам две мацки и едно момче. Едната си слиза с приятеля, а другата продължава с мен и започва да ми се оплаква: „Ето, тя сега отива с него, а аз пак ще съм сама вкъщи, все мен ме прецакват, да не би да ми има нещо“ и продължава да обяснява кой с кого бил, а как тя все е сама. Стигаме до тях, а тя се запъва и казва: „Еми няма да ви платя сега!“ Казвам й: „Как така? Нали ви возих?“ „Елате да прекарате вечерта с мен и чак тогава ще ви платя. Аз съм толкова самотна, омръзна ми вече. Ако дойдете, ще си тръгнете с повече пари“. Поглеждам я аз – изобщо не е грозна. Красива мацка е. Викам си: „Аз пък да съм най-големият жребец сега, че да ми се хвърля на врата и да ми плаща – не ми се вярва“. Видя ми се, че има нещо съмнително в цялата история. И започнах да се дърпам. Колкото повече се дърпам, толкова по-твърд е отказът й да ми плати. Накрая реших, че е по-добре да прежаля парите, отколкото да рискувам, но тя като видя, че съм много категоричен, плати ми за курса и на излизане ми каза, че съм поредният педераст.
Другата клиентка, която ми се е предлагала, беше толкова пияна, че да се погнусиш, още щом я видиш. Искаше да ме води в тях да пием уиски, да си говорим и т.н. Аз се опитах да й откажа тактично, но накрая тя ме хвана за ръцете и започна толкова фанатично да ме стиска, че взех малко да омеквам. Казах й, че може и да дойда и започнах да увъртам, докато се чудех как да се измъкна. За късмет, спасителният момент дойде от нея. Тя каза: „Чакай само да се изпишкам и се връщам“, при което излезе и клекна точно до вратата на колата. Чантата й беше на седалката. Потеглих бързо, минах два метра, метнах чантата през прозореца и изчезнах с пълна газ.
Имал съм и по-безобиден случай с алкохоличка. Спира ме една мацка и се качва в колата със стъклена чаша, пълна с вино. „Закарайте ме някъде“, казва. „Къде да ви закарам?“ – я питам. „Някъде да изпия на спокойствие една бутилка вино. Карайте, ще се сетя за нещо по пътя“. По едно време вика: „Я спрете тук, да супермаркета – мога да си купя вино, и после ще си пия тук, при вас – в колата“. „Аз съм на работа“, казвам. „Нищо, на вас ще ви купя кока-кола и ще си приказваме“. Така започва един 3-часов разговор. Тя си пие, свършва й виното, купува си още една бутилка и продължава. Приказваме си, седим, аз пия кока-кола и вода, тя си пие винце, но в стъклена чаша – съвсем културно. По едно време влиза в магазина за хранителни стоки и излиза с една порцеланова чиния (по какъв начин я е измъкнала, купила ли я е – не знам), но с нарязан кашкавал вътре. „Искаш ли да си мезнеш?“ ми казва и продължава да си пие.
След три часа не можех да издържам повече. Или трябваше да оставя таксито и да започна и аз да пия, или да ходя да работя. Приятно ми беше, че апаратът ми чука и не изразходвам гориво, но вече започна да ми става досадно. След втората бутилка тя тръгна за трета, но аз я спрях. Едва я принудих да ми плати сметката и да ме пусне. Но накрая остана с много добри впечатления и беше доволна, че си е намерила компания.
Как една ми свири на кавал
Някаква мацка я качвам от Централна гара. Тя ме пита: „Може ли до „Халите“? Колко ще ми излезе?“ Аз й казвам: „Сигурно около 2 лева“. „Ама аз имам точно 2 лева – да не излезе повече, че няма да мога да ви платя“, предупреждава ме жената. Питам я: „Тогава защо се качвате на такси, щом нямате пари? Сега, ако ни хване задръстване и сметката стане примерно 2.40, какво ще правите?“, а тя ми отговаря небрежно: „Тогава…ще се наложи да ви посвиря“. „На какво ще ми свирите?“ – я питам. „Ами…на кавала!“ – казва тя и свежда глава.
Гледам я – интелигентна жена ми изглежда, не й отива такива неща да говори, но ми стана любопитно и реших да я закарам. И наистина на Лъвов мост такова задръстване ни хвана – пожарни, линейки… Стигаме на „Халите“, а сметката е 2.80. Викам й: „И сега какво правим?“ „Ще ви посвиря“ – казва тя, отваря чантата си и вади отвътре един кавал. Сглобява го, сглобява го, изсвири ми една родопска мелодия, сгъна го, каза ми „Благодаря ви и приятен ден“ и си изчезна.
Е, и мъже да създават комични ситуации в таксито. Един адвокат се качва веднъж в колата и както си говори по телефона, ми дава знак да карам напред. Тръгвам аз, но той си говори, без да спира и повече не ме упътва. Тъкмо затваря, веднага му звъни другият телефон и започва по него да говори. Аз се обръщам по едно време към него и го питам настоятелно: „Накъде сме?“, а той слага ръка на слушалката да не го чуят отсреща и поверително ме информира: „Към офиса!“
Да не говорим за колегите, които идват от провинцията да работят като таксиметрови шофьори – това си е цяла отделна тема. Ще кажа само, че веднъж до мен спира кола на „ОК супертранс“, излиза отвътре един и ме пита: „Кулйегъ, да та питъм нйещу – амчи дьей туй ендикату (б. р. – НДК), чи съм от 2 дйена в София и ни мой гу намьерйъ“. Представи си шофьор на такси в София да не знае къде е НДК! Какво ли ще стане, ако му кажеш примерно: „Ястребец 16“?
Опасни случки с наркомани и пияни
Освен забавни случки, има и много опасни. Качват се веднъж двама наркомани. Единият до мен, другият отзад – някъде към Овча купел ги карах. По едно време единият вади нож-пеперудка и казва: „Да не стават проблеми, но ни трябват пари“. „Точно от мен ли решихте да ги изкарате?“ – питам аз, а тоя с ножа ми вика: „Ако кажеш още една дума, това ще ти го забода във врата“. Изплаших се, разбира се. Веднага съобразих, че в краката си имам отбранително средство – водопроводна тръба. Бях си я взел 5-6 месеца по-рано, но не я бях използвал. Отворих вратата да избягам, обаче те излизат от двете страни и тръгват към мен. Единият замахва с ножа, явно да ме уплаши, обаче аз не знам дали ще ме плаши, или ще ме коли. Директно замахвам с тръбата и го удрям по главата. На него му се подкосяват краката, пада и моментално заспива. От главата му започва да се стича кръв. Другият ми вика: „Ти какво направи, бе!“, при което бърка и той да извади нещо. Още преди да успее, аз „туп“ – и него с тръбата по главата. Тоя падна и заспа по същия начин като предишния, и от неговата глава започна да тече кръв.
Първоначално изпитах голямо облекчение, че съм се спасил, след което веднага дойде и ужасът: „А дали не ги убих?“ Седя и се чудя – на полиция ли да звъня, на колеги ли, какво да правя. Сигурно 5 минути съм стоял така, при което виждам, че единият се размърдва и ме поглежда. В същия момент и другият започва да шава. Викам си: „Тези са живи!“ Бързо в колата и „газ“. Изхвърлих тръбата и повече нито искам да я виждам, нито да имам такова нещо в колата си. Това е инструмент за убиване, не за самозащита. Сега съм си сложил една бамбукова пръчка.
Друг опасен случай съм имал, пак с наркоман. Казва ми: „Трябват ми 17 лева и ако не искаш да стане страшно, защото съм и въоръжен (при което вади от якето си пистолет), трябва да ми ги дадеш“. Този ден само гадости ми се бяха случвали – по болници, проблеми, неуредици с пари, колата ми развалена, а накрая и тоя! Аз пет години съм бил в армията. Поглеждам към него, държи пистолет „Макаров“, на който не му е дръпнат предпазителя. Посягам и с дърпане му взимам пистолета от ръката. Както е до мен, започнах да го налагам с дръжката по главата. Половината ухо му откъснах с приклада. Той като видя кръвта, отвори вратата, избяга навън и започна да реве: „Моля ти се да ми върнеш пистолета, че баща ми ще ме пребие!“ Седя вътре, треперя целият от нерви и си мисля – ако му го върна, дори да веднага да потегля, той може да стреля по мен. Взех пистолета, изпразних патроните, хвърлих му пистолета и си тръгнах. Викам си: „По-натам с патроните да се оправя с баща си”. Сигурно баща му е бил я полицай, я военен…“