Тофу – спасение за вегетарианците или смърт за добрия вкус?
Заместването на месото със соя няма почти нищо общо с добрия вкус, което донякъде се дължи и на липсващите традиции в тази насока. Тофу е дилема на модерното хранене. Могат ли соевите продукти да решат проблемите с масовото животновъдство и с убийството на животни за месо, пише в. „Тагесцайтунг”.
То е светло на цвят, без миризма, разтапя се върху езика и не оставя почти никакъв вкус. Тофу е соев продукт, който има малко общо с вкуса и е извън границите на европейската култура на хранене. На Стария континент за тофу, кюфтетата, шницелите, бургерите или пастета на основата на соя има само екзотични, но не и установени традиционни рецепти и начини на приготвяне. Соевите продукти са по-скоро заместители. За разлика от ястията без месо като ризото, равиоли, ястията от боб или царевично брашно, бургерът от тофу наподобява по форма, състав, подправки и метод на печене месния оригинал.
Например пушеното тофу имитира пушените колбаси, шунка или риби, които се опушват не само защото пушекът консервира, но и защото ароматът му влиза в смислен вкусов съюз с вкуса на рибата и месото. Добрите деликатеси никога нямат само прагматичен произход, те имат и идеална стойност, която се изразява в неповторимостта и интензивността на вкуса им – израз на един културен процес.
Соевите продукти като тофу или соево мляко са с неутрален вкус и носят аромата на други съставки. Често пушеното тофу има вкус просто на пушек и сол, ароматът на пушека не влиза по никакъв начин във вкусови комбинации. За разлика от него една филийка печен на скара патладжан има вкус не само на черен пипер, с който е подправена. По време на процеса на печене тя развива невероятни вкусови качества и се получава нещо съвсем различно. Една филийка тофу не може да постигне това по никакъв начин, а по правило има вкус най-вече на мазнината за печене и на подправките, с които е поръсена.
За разлика от западните печива от тофу, в Азия има автономни ястия от тофу – като супата мизо – които са с неповторим вкус. Тофуто е създадено, за да запълни недостига на белтъчини на селяните, извършващи тежък физически труд, тъй като нямали достъп до жизнено необходимите животински протеини, които били запазена привилегия за богатите. Освен това тофуто било и диетична храна, използвана при религиозните пости на дзен-монасите. Аскетичният аспект може да бъде различен при супата мизо и е част от нейния вкусов профил.
След всеки скандал с месото тофуто става все по-популярно, а само в Германия има 1,3 вегетарианци, 82 000 от които не ядат изобщо животински продукти. Безмесното хранене на основата на соя е тенденция, при която има много причини да не се ядат риба, месо или яйца и да не се примиряваме с масовото животновъдство, клонираното месо или експлоатацията и убийството на животни.
Но могат ли проблемите, които възникват заради храненето, да бъдат решени чрез отказ от месо и вегетарианство? Известно е, че отглеждането на соя например в Южна Америка разрушава околната среда и увеличава бедността. И съществува ли изобщо лишено от вина хранене? Възможно ли е един бургер от тофу да облекчи съвестта ни? Или е илюзия, облечена в лукс, за която западното изобилие на храни е отворило пазар? Освен това въпросът има и социален привкус: богатите си купуват биотофу, което не е генно обработено, а бедните – генно модифицирана соя.
Когато на приятелска вечеря си печеш наденичка от тофу, може да продължиш да участваш в социалния живот на месоядното мнозинство. Но защо вегетарианците не могат и не искат да се откажат от вкуса на месото? И защо наистина избират тофу с вкус на колбас, въпреки че отхвърлят месото? Тук става ясно, че инстинктът е по-силен от волята за отказ от месо и че вкусовата социализация не е лесно да бъде игнорирана. Вегетарианството е начин на хранене, изпълнен с противоречия. Традициите му се коренят в движението за промяна на начина на живот от началото на 20-ти век, а границите му са там, където са прекалено лесните отговори на сложните въпроси за храненето.