Време е за дипломация, военните няма да намерят изход за Афганистан
Часът на дипломацията удари. Войниците няма да могат да намерят изход от Афганистан. Те могат да донесат поражение или кървава безизходица, но не и победа и всеки наблюдател го знае. Този конфликт ще свърши само когато и политиците започнат да проявяват ежедневно изискваната от войниците смелост. Онези, които казаха, че изпращането на армия в Афганистан е лудост, могат да си съберат печалбата от облозите и да си вървят. Дипломацията обаче представлява умерена нравственост. Практикуващите я могат да кажат: „Не започвайте оттук.“ Те трябва да приемат факта, че Барак Обама и Гордън Браун са попаднали в каша, от която лесно измъкване няма.
При идването си на власт Обама направи сериозна грешка. За да спази обещанието си да се откаже от Ирак, той се почувства длъжен да „осинови“ Афганистан. Това, което започна като наказателна акция срещу талибаните заради укриването на Осама бин Ладен, се видоизмени в неокосервативна кампания за смяна на режима, париране на бунтовничеството и изграждане на нация. Обама прибързано се идентифицира с този кръстоносен поход и скочи от горещия тиган Ирак в пожара на Хиндукуш.
Сега президентът си има Афганистан. В резултат на това той и британският му съюзник Гордън Браун са засмукани от лъжи с мащаба на тази за иракските оръжия за масово унищожение. Те говорят за „прочистване, запазване и изграждане“ на афганистанската територия, за да бъде спасен светът от терористични бази. Браун говори за битка, чиято цел е „да се попречи на тероризма да стъпи на британските улици“. Неговият безпомощен министър на отбраната Боб Ейнзуърт казва на войниците, че са длъжни да останат, докато правителството на Карзай „стане способно да се справи само с талибанската заплаха“, което сам знае, че няма да се случи никога.
Подобни обяснения обиждат обществената интелигентност. Тероризмът няма нужда от бази. Атентатите от 11 септември бяха планирани в Германия. Сигурността по британските улици се постига не чрез момчета, които гинат из маковите полета, а с надеждно разузнаване и стабилна вътрешна политика. Миналата седмица научихме, че бившият директор на контраразузнаването МИ-5 Илайза Манингам-Булър специално е предупредила правителството, че британската сигурност ще пострада от интервенция в чужбина. Министрите знаят това. Защо лъжат?
Отговорът е, че го правят защото са в капана на съюза с Америка – страна, която също е във фаза на отричане. Браун не вярва в тази война. За това и остави военната операция в Хелманд през 2006 година с толкова малко хеликоптери и отказа да прати там подкрепление от още 2000 войници – макар че, за да сме честни към Браун, армията бе тази, която му каза, че би могла да се справи и с наличното. В резултат на това, за радост на талибаните, силите ни трябваше да бъдат спасявани от американците.
Търпението вече се изчерпва. Не минава и седмица без някой военен или дипломат да постави под въпрос правителствената политика или липсата на такава. На семинар на влиятелната Британска академия миналия петък с участието на висши генерали, дипломати и представители на академичните среди се стигна до смайващо противоречие. Някои твърдяха, че Великобритания трябва да остане задълго, а други – че оставането в Афганистан е ужасна грешка. Едни казаха, че сигурността ще дойде само след кампания за спечелване на „сърцата и умовете“ на хората, а други – че сигурността трябва да предшества тази кампания. Някои искаха демокрация, други казаха „забравете“. Разкри се картина на пълна бъркотия.
Вашингтон също не демонстрира особена сплотеност. Обама даде на любимия си генерал Дейвид Петреъс три месеца да представи нова стратегия за Афганистан. Съветът, който не изненада никого, беше да бъде увеличена числеността – повече войници да пазят територията и да възстановят единодушната подкрепа за правителството в Кабул. Обама изглежда хареса препоръката.
Стратегията напомня за фелдмаршал сър Дейвид Хейг през Първата световна война: макар и с големи загуби, армията остана на бойното поле. Казват, че другият емисар на Обама в района, дипломатът Ричард Холбрук, бил отчаян от стратегията на Петреъс. Той е бил във Виетнам и установил, че тук настъпва същият срив на мисията. Афганистан не предложи на президента му победи, а само загуби. В добавка – ако продължителният конфликт тласне Пакистан към „пълнокръвна“ гражданска война, това ще е катастрофа с невъобразими последици.
След 11 септември разузнаването на Афганистан нададе вик към Америка да прояви търпение. Свиканият веднага след събитията съвет „шура“ с участието на 1000 духовници в Кабул изказа съболезнования за загиналите американци и гласува Бин Ладен и Ал Каида да бъдат накарани да напуснат страната. Сред талибанските главатари имаше разногласия, като по-младите искаха непопулярните араби на Бин Ладен веднага да си тръгнат. Те нямаха интерес да се противопоставят на Америка, която беше обучила много от тях да се сражават с руснаците и с която тъкмо бяха подписали печеливша сделка за унищожаване на опиума. Само че молла Обар надделя.
Това беше моментът талибаните да се обърнат срещу Ал Каида. Вместо това Джордж Буш атакува и бетонира съюза им, превръщайки Бин Ладен в герой в района. Както за Буш беше уместно да идентифицира талибаните с Ал Каида, така би било редно сега Обама да направи обратното. Талибаните никога не са показвали интерес към международния тероризъм. Единственото, което искат, е да отърват страната си от чужденците. Въз основа на тази истина може да се постигне евентуална сделка.
Идеята за установяване на демокрация в западен стил е мъртва. Мечтата на феновете на Кабул от неправителствените организации за издигане в управлението на технократи, за повече възможности за жените или изкореняване на мака, изчезнаха в блатото на корупцията и прахосването на помощите. Надеждата е в поредица регионални споразумения и компромиси и прехвърляне на власт на местни въоръжени главатари или на талибански коалиции, след което може да се осъществи изтеглянето на военните. Западът не успя да „изгради нация“ в Кабул, въпреки изливането на милиарди долари в подземния му свят. Само колонизаторите градят нации, а и желание за господство тук никога не е имало.
За да има напредък по този объркан път обаче, надъханата войнственост на Петреъс и британската армия трябва да бъдат парирани. Вдигането на шум за британските жертви е погрешно, тъй като преполага, че всяко изтегляне ще е поражение. Канадците, които претърпяха ужасни загуби, проявиха независимост и огласиха намерението си да напуснат през 2011 година. Защо и Великобритания да не постъпи така?
Развръзката ще настъпи само чрез преговори. Абсурдно е британските генерали и политици да говорят за битка в Хелманд „за десетилетия напред“, най-малкото защото нито британската общественост, нито талибаните не вярват на това. Подобно на канадците, те трябва да определят срок за изтегляне, за да се спре загубата на британски войници и да се изолира Обама с неговата твърдоглава политика.
Да си въобразяваме, че Великобритания би могла да окаже натиск, е нереално. Неуспехът на Тони Блеър да повлияе на Буш за Ирак беше унизителен. Комбинацията от политическо раболепие и дипломатическо самодоволство, която Вашингтон долови у Великобритания тогава, се възпроизвежда днес във връзка с Афганистан. Браун обаче все още е премиер, би могъл да действа според убежденията си и да се освободи от американците в Хелманд. Ще е нужна смелост, но това е правилният път.
По БТА