Ще се разпадне ли Китай като Съветския съюз?
Гидеон Рахман
Когато през 1991 година Съветският съюз се разпадна, изведнъж стана ясно, че СССР никога не е бил истинска държава. Той беше многонационална империя, удържана в едно цяло с помощта на сила. Ще можем ли някога да кажем същото за Китай?
Разбира се, в Пекин всякакви подобни предположения ще бъдат посрещнати с гняв. Когато става дума за управление на икономиката, китайските политици са модерни прагматици. Но когато се засегнат въпросите на териториалната цялост, те посягат към риториката на Мао. Поддръжниците на тайванската независимост са „разколници”. Духовният лидер на тибетците Далай Лама е наричан „чудовище с човешко лице и сърце на звяр”. Мюсюлманите-уйгури, които миналата седмица се разбунтуваха, се осъдени като оръдие в ръцете на зловещи чужди сили.
Според учения Дейвид Шампо основният урок, който китайците са научили от анализа на краха на Съветския съюз, се състои в това да избегнат „догматичната идеология, укрепването на елита, летаргичните партийни организации и инертната икономика.” Списъкът е впечатляващ. Но в него отсъства един крайно очевиден детайл. В крайна сметка Съветският съюз се разпадна заради натиска от страна на отделните националности. През 1991 година СССР се раздели на влизащите в него републики.
Разбира се, аналогиите не са съвсем точни. Етническите руснаци съставляваха едва малко над половината от населението на СССР. Китайските ханци наброяват над 92 процента от китайското население. Тибет и Синцзян са изключение. Около 90 на сто от населението на Тибет, както и преди, се състои от етнически тибетци. Уйгурите не надвишават половината от населението на Синцзян. И единият, и другият район не представляват единно и комфортно цяло с останалата страна – меко казано. Безредиците в Синцзян от миналата седмица отнеха живота на 180 души. Това бяха най-кръвопролитните вълнения сред гражданите на Китай след събитията на площад Тянанмън през 1989 година. А в навечерието на олимпиадата сериозни вълнения имаше и в Тибет.
В страната, където живеят 1,3 милиарда души, 2,6 милиона в Тибет и 20 милиона в Синцзян може да звучат незначително. Но заедно те заемат около една трета от континенталната територия на Китай, и им се полагат съществена част от запасите от нефт и газ в тази страна, които явно не й стигат. Както руснаците се страхуват от китайското влияние в Сибир, така и китайците се боят, че мюсюлманският Синцзян може да премине към Средна Азия.
Китайските имигранти ханци пострадаха сериозно от расовите безредици, които разтърсиха Синцзян. Но китайската емоционална и обидена реакция на вълненията в Синцзян е типична за империята, подложена на изпитание. Както се случи с британците в Ирландия, с португалците в Ангола и с много други, рефренът винаги звучи по един и същ начин: местните са толкова неблагодарни, не отговарят с добро на цялото благотворно въздействие, което се излива върху тях.
В средата на 90-те разговарях с един индонезийски генерал, който беше истински огорчен и смяташе за неблагодарно поведението на грубо и жестоко потъпкваното население на Източен Тимор. Каква неблагодарност – и то след построяването на всичките прекрасни пътища и училища, за които плати Джакарта.
Китай не е готов да разбере етническия национализъм в рамките на границите си, защото много държавни служители просто не възприемат и дори не осъзнават идеята за „самоопределение”. Години на официална пропаганда за необходимостта от присъединяване към родината, а и катастрофалните последствия от разделянето на Китай доведоха до това, че това отношение се разпространи широко. Веднъж се запознах с китайски дисидент, който се изказваше сурово срещу управлението на комунистическата партия. Но когато предположих, че Тайван трябва да получи независимост, ако народът му иска това, целият му либерализъм се изпари. Това е немислимо, каза ми той. Тайван е неразделна част от Китай.
Но идеята, че Тибет и Синцзян могат да се стремят да станат отделни държави в никакъв случай не е абсурдна. Китай твърди, че и двата района в продължение на векове са били неразделна част от родината. Но и двата през 20-ти век минаха през период на независимост. В Синцзян беше създадена за кратко Източнотуркестанска република, която през 1949 година беше унищожена от пристигналата народноосвободителна армия на Китай. Тибет имаше независимост в периода ото 1912 до 1949 година.
При сегашното положение разпадът на Китай е малко вероятен. А ако говорим в дългосрочна перспектива, то постоянният наплив от имигранти-ханци в Синцзян и Тибет трябва да доведе до отслабване на сепаратистките тенденции. Далай Лама дори не призовава към независимост. Някои уйгури може и да са войнствено настроени, но те нямат лидер, а и международната общност не проявява особена симпатия към тях, както към тибетците, които се вдъхновяват от нея.
Годините на Михаил Горбачов и периодът на разпад на съветската империя в Източна Европа предизвикаха в СССР политически хаос, който не съществува в съвременен Китай. Китайската държава е много по-успешна в икономически план, тя е по-уверена в себе си и проявява много по-голяма готовност към кръвопролития в името на единството на страната.
Жестокото обуздаване на сепаратизма може известно време да е много ефективно. Но тук възниква опасност от поява на недоволство, което ще подхранва стремежа към независимост в живота на много поколения.
Днес като че ли активистите, организиращи кампании в подкрепа на Синцзян и на Тибет, са самотни и напълно победени. Често съдбата на защитниците на неизвестните и угнетени народи е точно такава. Изгнаниците от балтийските страни и от Украйна, които в съветската епоха поддържаха стремежа на страните си към свобода, в течение на десетилетия изглеждаха странни и безопасни. Те бяха изначални борци за изгубени каузи. Но в един прекрасен ден победиха.