Войната с тероризма приключи, но в Ню Йорк не се чувстват в безопасност
Дори в Ню Йорк войната с тероризма приключи. Но малцина усещат животът си по-безопасен. Защото тероризмът днес е само една от многото заплахи, включително наследените конфликти и политики, които трябваше да го спрат. Как атентатите от 11 септември промениха САЩ, как се вписват в световната финансова криза и как Китай се оказа победител във войната с Ал Каида, пише известният историк Тимъти Гартън Аш във в. „Гардиън”.
Първото чувство, което ме обзема всеки път, когато пристигна в Ню Йорк, е, че тук нещо липсва. Отсъствието на двете кули-близнаци от хоризонта на Манхатън – това е най-забележителното напомняне за миналото, което ни преследва постоянно. Те бяха своеобразен ориентир във въздуха. Но сянката, която хвърлят вече несъществуващите кули, не е определящата черта на световната политика, както се случи със сянката на Берлинската стена в продължение на почти 30 години. Повечето хора вече не усещат, че живеем в епоха на „война с тероризма”, както беше по времето на Студената война, чието присъствие чувстваха всички. Това усещане го няма нито в света, нито в Америка, нито дори в Ню Йорк.
В края на миналия месец министърът на вътрешната сигурност Джанет Наполитано потвърди, че администрацията на Обама се отказва от термина „глобална война с тероризма”. Така това, което се наричаше епохална борба – подобно на Студената война – или Четвърта световна война (определението е на неоконсерватора Норман Подгорец, за когото Студената война беше Трета световна), продължи малко повече от седем години – от есента на 2001-ва до есента на 2008 г., когато Обама победи на президентските избори.
За повечето американци Ирак също приключи. Въпреки че той, разбира се, не е приключил за иракчаните, които са все още живи и са принудени да се сблъскват с последствията от войната. „Довиждане, Ирак, и успех,” беше заглавието на колонката на Том Фридман в един от последните броеве на в. „Ню Йорк таймс”. Това заглавие не прави чест на колонката, но прекрасно и съвършено точно отразява отношението на американците, което – ако бях жител на Ирак – щеше да ме доведе до ярост.
Както добре разбра скърбяща Британия, войната в Афганистан продължава. Първоначалният, необходим и напълно оправдан отговор на терористичните актове от 11 септември беше деформиран и напълно предаден, като ресурсите и вниманието бяха пренасочени към ненужната и неоправдана война в Ирак, която имаше катастрофални последствия.
Обама заложи репутацията си на успеха в Афганистан, но сега определението за успех стана доста по-скромно – в съответствие с реалността. Целта не е процъфтяваща демокрация, а създаването на наполовина стабилна държава, която няма да бъде убежище и развъдник на тероризма. Дори в САЩ Обама вече не може да разчита на подкрепата на обществеността за тази война. При проучване на общественото мнение, проведено през март от USA Today и института „Галъп”, 42 на сто от запитаните казаха, че САЩ са сгрешили, като са изпратили военни в Афганистан. През ноември 2001 година така мислеха едва 9 на сто от запитаните. По този начин, след няколко години може да се появи друго заглавие – „Довиждане, Афганистан, и успех.”
Американците изобщо не мислят, че сега са по-добре защитени от терористични актове, независимо от всички извънредни мерки, предприети в името на това усещане. В течение на поредица проучвания, проведени от изследователския център „Пю”, американците бяха питани какво мислят за възможността терористи да нанесат удар по САЩ след събитията от 11 септември. През август 2002 година 39 на сто от запитаните отговориха, че възможностите на терористите са същите, както и по-рано, 34 на сто казаха, че възможностите им са намалели, а 22 на сто – че са се увеличили. През февруари тази година съотношението се промени: 44, 35 и 17. Така почти осем години по-късно мнозинството, както и преди, счита, че възможностите на терористите да нанесат удар по САЩ са същите или са се увеличили. Може би тези хора грешат, но такова е мнението им.
Съществува всеобщо и може би вярно разбиране, че продължителната борба с различните форми на тероризъм продължава. Но все по-малко американци вярват, че войните зад граница им гарантират безопасност. По този въпрос все още съществува дълбоко разминаване в мненията на основните партии. Според допитването на центъра „Пю” за настоящата година, почти две трети от републиканците считат, че военните действия ще намалят терористичната заплаха много по-ефективно, отколкото дипломатическите усилия. При демократите е точно обратното. Точно половината от запитаните заявяват, че американското военно присъствие в чужбина намалява заплахата от тероризма.
Не по-малко важно е и това, че към заплахата от тероризъм се прикрепят и дори я засенчват други проблеми, които донякъде се струват по-актуални, а донякъде – по-важни. На пръво място, това е икономическата криза. Хората, които вчера сутринта бързаха за работа, минавайки край строителната площадка на Кота нула, разбира се, не са мислили за това, как се рушат здания в резултат от терористичен акт. Работата е там, че този финансов район стана свидетел и на срива на банките, което оксфордският икономист Пол Колие нарече престъпление „банкоубийство”. Затова бързащите за работа жители на Ню Йорк по-скоро мислеха за това, как да запазят работата си, или как да раздухат тлеещата жарава на възраждащия се пазар.
Междувременно на хоризонта се появиха и други епохални проблеми като например промените в климата и подема на Китай. Ако бъдещите историци попитат „кой победи във войната между Америка и Ал Каида”, отговорът може да бъде „Китай”. Разбира се, Китай се развиваше и без това. Но от гледна точка на геополитиката той се оказа неволен и непредумишлен победител в тази отвличаща вниманието борба, в която САЩ при администрацията на Буш си нанесе вреда.
Дори ако оставим настрана икономическата цена на глобалната война с тероризма, Абу Граиб и Гуантанамо нанесоха на САЩ много повече вреда, отколкото можеше да нанесе Ал Каида при директно нападение. Но това винаги е била мечтата на терористите: да провокират държавата, срещу която работят, сама да си вреди в своеобразно кърваво джудо. Нека не забравяме – Дик Чейни продължава да е с нас, а от съвсем скоро е обвинен, че е разпореждал ЦРУ да не съобщава на Конгреса за тайните антитерористични операции, в това число и за плановете за поръчкови политически убийства. И Чейни все още има наглостта да заявява, че отказът от термина „война с тероризма” ще увеличи терористичната заплаха срещу САЩ.
С уверена стъпка и с проницателност Обама прави всичко възможно, за да възстанови състоянието и репутацията на Америка до предишното й ниво – както в Мичиган (където нивото на безработицата днес надвишава 14 на сто), така и във Вашингтон (където най-накрая започнаха да се занимават с реформата в здравеопазването и с промените в климата – въпреки че това не става без болезнени компромиси), а също и в Египет (където президентът красноречиво говори пред мюсюлманския свят) и в Гана. Но въпреки че Обама сам по себе си е мощно оръжие за привличане на масите, ресурсите от национална власт и влияние, с които разполага, са значително по-малко отколкото през януари 2001 година. А предизвикателствата, с които се сблъсква в страната и зад граница, са много по-мащабни и сериозни.
А на Кота нула вече се вижда основата на новата кула, направена от бетон и стомана. След пет години в очертанията на Манхатън ще се появи нова забележителност – и тя няма да създава мъчителното усещане за отсъствие на нещо. По думите на градските власти, новата сграда ще се нарича „Световен търговки център І”. Но се надявам, че тя ще запази своето неофициално първоначално предложено име – „Кула на свободата”. Основата на сградата ще бъде подсилена, за да бъде защитена от терористично нападение. Но ще станат ли САЩ отново пътеводна звезда на свободата, ще бие ли отново сърцето възторжено при вида на мигащите светлини в панорамата на Манхатън – това ще зависи от американската политика на много фронтове, сред които засилването на борбата с тероризма е само една насока, може би не най-важната.