Какво ще попречи на Тони Блеър да стане президент на ЕС?
След като австрийската императрица Мария Терезия неохотно се присъединява към прусаците и руснаците, които през 1772 г. разделят Полша, пруският крал Фридрих Велики саркастично отбелязва, че „тя приела със сълзи на очи“. Затова ни е трудно да си представим, че Тони Блеър, бившият британски премиер, би се отказал от възможността да стане първият постоянен президент на Европейския съюз.
Вярно, че този пост все още не съществува (както неуморно повтаря говорителят на Блеър), така че въпросът е хипотетичен. Ще стане обаче съвсем реален след по-малко от шест месеца, ако, а има такава вероятност, всичките 27 страни от Евросъюза ратифицират Лисабонския договор до края на 2009 година.
Швеция, която държи шестмесечното ротационно председателство на ЕС, се надява, че 27-те национални лидери ще изберат първия президент на срещата си на върха в края на октомври. За това вече мислят най-големите умове в Европа и поне в едно отношение цари съгласие, че има широко поле за дискусии. До голяма степен, защото все още не са добре дефинирани пълномощията на бъдещия президент.
Миналата седмица стана ясно, че британското лейбъристко правителство на Гордън Браун, някогашният съперник и наследник на Тони Блеър, би искало бившият премиер да заеме този пост. Това е израз на британското схващане, че ЕС се нуждае от популярен президент, който да може не само да председателства срещите на ЕС и да пише обобщаващи доклади за Европейския парламент, но и да разпространява влиянието на ЕС по света и да отстоява позициите си пред лидерите на Китай, Русия и САЩ.
Не е ясно обаче дали другите страни от ЕС виждат нещата по същия начин. Както каза шведският премиер Фредрик Рейнфелд, „малките и средните страни имат по-малък интерес от избиране на силен лидер“. Дори една или две от „големите“ страни в ЕС (категория, която включва Франция, Германия, Италия, Испания и Великобритания), заедно с Полша, която вече е с единия крак в тази група, може да решат, че не желаят динамичен президент, който постоянно да кръстосва света.
Да вземем например Хосе Луис Родригес Сапатеро, испанският премиер. През януари Испания ще поеме ротационното председателство на ЕС, чиито функции ще бъдат ограничени, ако Лисабонският договор влезе в сила и блокът се сдобие с постоянен президент. Всички държави обичат да използват председателството, за да грабнат своя час слава, но Испания рискува да се окаже първата, която ще открие, че в епохата след приемането на Лисабонския договор, ротационното председателство не означава нищо.
Сапатеро няма да иска първият постоянен президент да засенчи неговите шест месеца в светлината на прожекторите. Това значи, че можем да отпишем испанската подкрепа за Тони Блеър или за друга голяма личност – освен ако евентуално не е Фелипе Гонсалес, бившият испански премиер, който, също както Сапатеро, е от левицата. Да си припомним също, че Сапатеро, за разлика от Блеър, беше против войната в Ирак.
Колкото до германската канцлерка Ангела Меркел, тя никога не е отписвала Блеър, но никога не го е и подкрепяла особено ентусиазирано. Едно от принципните изисквания на Германия е първият президент да бъде в добри делови отношения с председателя на Европейската комисия, както и с върховния представител за външната политика. Евентуални търкания в това трио биха навредили на репутацията и ефективността на ЕС.
Това донякъде обяснява защо миналата година някои германски политици твърдяха, че дългогодишният премиер на Люксембург Жан-Клод Юнкер трябва да е първият президент. Юнкер е класически пример за човек, посветен в делата на Европейския съюз. За съжаление неговото Велико херцогство не заема и една шеста от територията на Пекин. От началото на световната финансова криза името му изпадна от списъка на потенциалните президенти.
Мнението на френския президент Никола Саркози ще бъде от централно значение за избора на новия лидер на ЕС. Веднъж Саркози каза, че Блеър би бил добър президент, но в Париж се говори, че сега той предпочитал Гонсалес като „човек с идеи за Европа“. Миналия месец френският президент загатна, че ако португалецът Жозе Мануел Барозу – политик с дясноцентристки убеждения от сравнително малка страна, бъде преизбран за председател на ЕК, тогава първият постоянен президент трябва да бъде политик от по-голяма държава и от различно политическо семейство. И Блеър, и Гонсалес отговарят на този критерий.
Времето ще покаже, но в Европейския съюз има едно почти желязно правило, че първите хора, чиито имена се споменават за високи постове, обикновено рядко ги получават.
По БТА