Обама в близкоизточния лабиринт
Американците идат! Макар че без съмнение Иран ще бъде приоритет в дневния им ред, роякът от американски представители, очаквани в Ерусалим в началото на седмицата, едва ли говори за отслабване на президентския интерес към решаване на израелско-палестинския конфликт. Министърът на отбраната Робърт Гейтс, пратеникът за Близкия изток Джордж Мичъл, съветникът за националната сигурност Джим Джоунс и членът на Съвета за национална сигурност Денис Рос, за добро или за лошо, въплъщават едни от най-сериозните усилия на Вашингтон за уреждане на конфликта. Дебютът на Барак Обама в Близкия изток навлиза в решаващ етап.
Може да се спори дали замразяването на еврейското заселване на окупираните територии беше правилната тема, избрана от Обама за първата му битка с Израел. Нетаняху с нищо не улесни задачата на администрацията на Обама, настоявайки, че замразяване няма да има, дори в арабски Източен Ерусалим, чието едностранно анексиране след Шестдневната война се отхвърля от по-голямата част от международната общност.
Ако Нетаняху не отстъпи за Източен Ерусалим (а няма признаци, че ще го направи), е трудно да се допусне, че на този етап ще се постигне нещо друго, освен съгласие между страните да останат несъгласни. Нито пък отдавна обещаваното премахване на незаконните еврейски селища на Западния бряг (колкото и скоро да стане, колкото и положително да е само по себе си) би могло да бъде използвано в пазарлъка за подслаждане на горчивия хап. Дори министърът на отбраната Ехуд Барак, за своя чест, макар и късно, все пак призна, че селищата трябва да бъдат премахнати, главно заради очевидната им незаконност и според израелските, и според международните закони.
При това Израел не е единственият проблем на Обама. Единодушно е мнението, че палестинският президент Махмуд Абас не разполага с кой знае какви стимули, които да предложи на Израел. Още по-малко (по ирония на съдбата) сега, когато палестинското насилие отслабна, а ефективността на палестинските сили за сигурност на Западния бряг видимо се подобри. Което привлече международното внимание към голямата (за Израел) награда – признаването от арабските държави, предвидено в тяхната мирна инициатива, в замяна на палестинска държава на базата на границите отпреди 1967 година.
Затова правителството на Нетаняху поиска начални стъпки към „нормализация“. Те биха могли да започнат с разрешаване на полетите на авиокомпанията Ел Ал над територията на арабските държави и откриване на телефонни линии с Израел. Но Саудитска Арабия, която е ключов кандидат за подобни стъпки, засега не проявява особена охота. Имайки предвид, че това би възнаградило Израел, без ендшпилът дори да е започнал, и то в замяна на многократно искано от международната общност замразяване на заселването, тази неохота може би е разбираема. Само че не прави по-лесна задачата на президента Обама.
Да не говорим за парализиращото палестинско разцепление между „Фатах“ и „Хамас“. Не е съвсем ясно какво е отношението на САЩ по този въпрос, като изключим признанието на президента в Кайро, че „Хамас“ има своя електорат. От една страна това не отмени предварителните условия за диалог с „Хамас“, наложени от международната общност по времето на Буш. От друга, не спря опитите на Египет да посредничи за помирение между двете фракции. Във всеки случай и двете изглеждат по-настървени да запазят отделните си феодални владения на Западния бряг и в Газа, отколкото да погребат различията си.
Не лесно да се разгадае и отслабеният Абас. Някои негови приближени вярват, че той ще се оттегли, ако няма сделка за палестинска държава, която да предложи на изборите, предвидени за края на годината. Но смущаващата пасивност на посланието му в интервю за „Вашингтон пост“ през май – че съществува „добра реалност“ на Западния бряг и че той може да си позволи да чака Израел (и „Хамас“) да видят нещата по същия начин – позволи на израелски представители да изразят съмнения дали палестинският президент е по-готов от тях да сключи сделка. Това противоречи и на все по-убедителния аргумент, че времето за сделка за две държави изтича. И сигурно е укрепило тайните американски съмнения, че Абас е способен да убеди палестинците да приемат сделката, ако изобщо някога бъде сключена.
Въпреки всичко това дипломатите все още са убедени, че президентът е твърдо решен да постигне напредък. Те са обнадеждени от изрично декларираното убеждение на администрацията, че мирната сделка е в интерес не само на израелците и палестинците, но и на Америка. Все още има надежда за някаква форма на временно, но сравнително съществено замразяване, поне на колониите на Западния бряг. Говори се за обявяване на „мирен план Обама“ през септември. Надеждите, че подобен план ще проработи, се базират отчасти на убеждението, че е по-лесно (по модела „Никсън признава Червен Китай“) за политическата десница да сключва мир, и отчасти на хазартния залог (който наистина е хазартен), че Нетаняху в крайна сметка ще бъде мотивиран не толкова от идеологията, колкото от желанието да си запази място в историята, а и да не се скара отново и необратимо с американците.
Решението на Нетаняху да вдигне контролните пунктове, за да улесни придвижването на палестинците на Западния бряг, наред с явната решимост да премахне някои от незаконните селища, лесно би могло да бъде заместител на действителния политически напредък. Но също така биха могли да бъдат първите признаци за успешен американски натиск. Второ, изглежда че Ехуд Барак, който именно за тази цел замени Авигдор Либерман като външен министър в коалицията на Нетаняху по всичко друго, освен по формално име, започва да проявява благосклонност към усилията на Обама за всеобхватен регионален мир. Някои израелски представители твърдят, че Барак само флиртува с идеята за преходна палестинска държава във временни граници – нещо, което едва ли ще се хареса на арабските държави, да не говорим на палестинците. Но след като се отнасяше дълбоко скептично към преговорите на Ехуд Олмерт, той постепенно беше привлечен от инициативата на Обама, не на последно място защото вижда изгодата от алианс със сунитските арабски държави срещу иранската заплаха.
От палестинска страна хазартният залог е, че колкото и несъвършено да е споразумението за колониите, Абас ще се съгласи на преговори в присъствието на американците, въоръжени със собствен проект за мирна сделка, и че от страх от изолация в непризната държава в Газа, Хамас фактически няма да ги саботира.
И в двата случая залозите са много високи. Кулминацията може би ще настъпи, когато американският президент ще трябва да се обърне директно към израелското общество, което категорично показа ориентацията си надясно, със същото красноречие, което използва в речта си към арабския свят в Кайро. Със сигурност провалът на усилията на Обама би бил не само опасен за Близкия изток, но и сериозно би подкопал международния авторитет на президента. Именно това обаче може да се окаже най-добрата почва за надеждите, че противно на всички залози, той все пак може да успее.
По БТА