Мит е, че Европа не функционира

economist-logo.jpgМалко са нещата, които могат да ядосат лидерите на Европейския съюз толкова, колкото т. нар. „евромитове“ – тези измислени или преувеличени истории на побъркани брюкселски бюрократи, които се опитват да забранят някои от любимите ни неща от всекидневния живот – като пинтите британско мляко или блузите с широки деколтета на баварските барманки (това са примери от две статии от жълти вестници от миналата година). И все пак именно това са хората, които най-демонстративно помогнаха за създаването на най-големия евромит в момента – твърдението, че ЕС е парализиран от последното си разширяване и че трябва да проведе дълбоки институционални реформи, ако иска изобщо да продължи да функционира. Тези реформи, въплътени в злочестата конституция на ЕС, включват премахване на правото на вето на отделните държави в редица политически области, отмяна на съществуващата практика да има по един еврокомисар на държава и коренно преобразуване на гласовете на отделните държави.

Причината за успеха на мита за парализирана Европа не е загадка за никого – действително, той изглежда много правдоподобен. Сега действащите правила на съюза са създадени първоначално за една група от 15 държави, може да се каже дори и само за първите 6 основателки. С приемането на Румъния и България съюзът се разшири до 27 членки. А това прилича на рецепта за инертност. Европейската комисия трябва да полага големи усилия, за да защити колегиалната традиция измежду вече 27 члена. Като се прибави и фактът, че новите страни-членки, особено Полша, имат репутацията за склонност към тежки пазарлъци в Брюксел, логично е да се заключи, че, както казва Никола Саркози, един от основните претенденти за президентския пост във Франция, „Европа е блокирана“, защото „държавите-членки вече са твърде много, за да може да работи принципът на приемане на решенията с единодушие“.

Пропастта между съревноваващите се в Европа интереси става „все по-широка и по-широка“.
Много европейски политици използват този аргумент в желанието си да разпалят ентусиазма за повторен опит да бъде приета конституцията на ЕС. Това е една линия, еднакво изгодна както за тези, които искат да спасят целия текст, отхвърлен на референдумите във Франция и Холандия през 2005 г., така и за хората като Саркози, които искат от развалините да бъде измъкнат значително по-кратък документ. Холандското правителство заяви, че няма да иска от гражданите си да гласуват повторно „за“ или „против“ конституцията. Същевременно холандският министър по европейските въпроси Франс Тимерманс е съгласен, че ЕС „не може да продължи да функционира с 27 държави-членки“, ако сегашните правила се запазят.

Германският канцлер Ангела Меркел твърди, че при настоящите правила ЕС нито може да бъде разширен, нито е способен да взима решения. Фактите обаче я опровергават. Снимка: Ройтерс

Съществува дори версия на мита за парализирана Европа, създадена за страни като Великобритания, които подкрепят по-нататъшното разширяване на ЕС, но са против премахването на правото на вето на отделните държави. Тази версия се състои в обрисуването на институционалната парализа като непреодолима пречка пред разширяването. При поемането на председателството на ЕС канцлерът на Германия Ангела Меркел заяви: „Знаем, че при настоящите правила ЕС нито може да бъде разширен, нито е способен да взима необходимите решения“. Ако ви прилича на изнудване, то това е, защото то е именно такова – ЕС държи Западните Балкани (когато му дойде времето, ще държи и Турция) като заложници на едно ново институционално устройство.

Ако хората, поддържащи мита за парализирана Европа, бяха прави, човек би очаквал да забележи редица очевидни неща в Брюксел. Едно от тях би било безизходицата в областта на законодателството, касаещо сферите, в които се изисква единодушно съгласие от всички членки на ЕС. Би могло да се очаква също, че новите членки стоят зад несъразмерно големия брой неприети документи. Въпреки това подобно безизходно положение не съществува. Трудните политически решения продължават да се приемат с единодушие – най-пресните примери за това са трансатлантическата авиационна спогодба за „открито небе“, по която беше постигнато съгласие въпреки опасенията на Великобритания, както и един план, свързан с климатичните промени, който госпожа Меркел обяви за исторически.

Списъкът с проекти, блокирани от новите членки на ЕС, също е нищожен – конфликт с Русия относно износа на полско месо; забрана за директна търговия на ЕС с окупираната от турците северна половина на Кипър; молбите на Естония и Литва за постигане на обща европейска позиция относно отричането на Холокоста, която да включва и престъпленията на Сталин. Всъщност повечето нови членки рядко надигат глас; официални представители докладват, че на срещите на ЕС в разширен състав безсмислените приказки са значително по-малко. (За сравнение едно време италианците бяха способни да говорят по 25 минути за един-единствен параграф.)

Според проучване, публикувано от Иститута за политически науки в Париж, след разширяването ЕС приема нови правила и решения с около 25 процента по-бързо отпреди. Авторите на проучването са проследили хиляди предложения, както важни, така и не чак толкова. Заключението им е, че „противно на многото мъдри заключения, събраната информация показва, че Разширяването на ЕС не е… блокирало неговите механизми“. В търсенето си на „блокажи“, те откриват, че „старите“ членки са се противопоставяли на различни предложения два пъти по-често, отколкото новите. Френското проучване, както и един доклад относно срещите на високо равнище на ЕС на Шведския институт за изследване на европейската политика, стигат до заключението, че срещите между еврокомисарите и националните политици са станали по-малко приятни, като все повече договорки се постигат по коридорите. Това обаче е друг въпрос.
Колкото до приказките за нови правила за гласуване, те напомнят филмите, завършващи с „очаквайте продължение“, в които новите закони едва-едва се промъкват с минимално мнозинство. ЕС обаче не функционира по този начин. Както в Комисията, така и при министерските срещи обикновено се избягва гласуване в полза на приемането на решение с консенсус.

Премахването на правото на вето на отделните държави все още е от значение, но по друга причина. Когато законите се одобряват с мнозинство, държавите започват преговорите със страх, знаейки, че тези, които имат някакви съмнения по отношение на закона лесно могат да се окажат изолирани; това тласка всички към компромиси, дава на Комисията повече власт и същевременно насърчава „по-силна Европа“. Ако държавите имат право на вето, те могат да изслушат аргументите и просто да кажат не. Когато еврократите искат по-опростено вземане на решения, те се стремят да усложнят живота на инертните. Ханс-Герт Пьотеринг, председател на Европейския парламент, е възхитително прям: „Когато има гласуване с мнозинство, може да се вземе връх над тези, които не искат да се върви напред.“

Де да можеше всички да са толкова открити. Предстои един основателен политически спор относно изваждането от развалините на цялата или на части от европейската конституция, за да може Европа да заработи по един различен начин. Но не е честно той да бъде маскиран като технически спор относно това как Европа изобщо да може да функционира.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.