Амелия и Николай: В Исландия няма хайлайф и простолюдие, нощният живот е бурен
Амелия и Николай Матееви живеят в Рейкявик от 18 години. Николай е бил състезател в българския национален отбор по фехтовка и през 1991 г. получава покана да замине за Рейкявик като треньор. С него заминават съпругата му Амелия и синът им Александър, който тогава е на 1 годинка. В България Николай е завършил машинно инженерство и успоредно с треньорската си дейност започва работа в исландска фирма като инженер. Амелия е завършила тук българска филология. Там й признават дипломата, без да държи приравнителни изпити и днес работи като учителка в детска градина. Малкият им син Андри, който сега е 9-годишен, е роден в Исландия. И двамата с брат му говорят български с акцент.
„Като спортисти от националния отбор по фехтовка бяхме обикаляли по света, но не и в скандинавските страни, спомня си Николай. Взехме едни брошурки за Исландия и в тях четем: „Средна температура през лятото – 11 градуса. Населението е 280 000, а овцете са повече от населението”. Въпреки това тръгнах. По това време в България точно ставаха промените, въведоха купонна система. Излизах в 6 часа, за да се редя на опашка да купя кофичка кисело мляко. Като пристигне камион пред бакалията, се редиш на опашка, без да знаеш какво ще стоварят от него – дали ще купиш свещи или салам…
Кацнах в Исландия на 1 април 1991 година. На летището ме чакаше касиерът на „Фехтовален клуб Рейкявик”, от който дойде поканата. Човекът живееше с майка си и аз отседнах при тях. По-късно майка му изигра голяма роля ние да останем в Исландия. Когато отидох на тренировка на другия ден, изпаднах в шок. Ние тук като национален отбор имахме всички условия, а там те тренираха в спортния салон на някакво училище. Вярно, че в сградата му някога се е помещавала първата католическа църква в Исландия (в момента тя е превърната в музей и е една от архитектурните забележителности на града), но като отидох там на тренировка, всичко ми се видя на аматьорски начала. Срещаха се веднъж седмично или един-два пъти месечно. Ние в България тренирахме всеки ден при най-добрите условия – така беше в професионалния спорт по онова време. Все пак ми стана интересно да тренирам исландци, защото имах свобода и възможност да приложа идеите си. Хората бяха много запалени и постепенно нещата потръгнаха.
В България като се каже „северни страни” всички си мислят, че хората са много студени и затворени, а на нас ни се стори точно обратното. Хората те приемат безрезервно, помагат ти, ходим по заведения, на кино, показват ти забележителности. Големият ни син беше на 1 годинка, когато заминахме и много често сме го оставяли на някоя съседка или на майката на момчето, при което бях отседнал, за да ходим насам-натам с приятели. Имахме и една друга приятелка, Маргрет. Тя беше бивша екскурзоводка, много обичаше България и знаеше за историята и забележителностите на България повече от нас. През 80-те години исландците много са идвали тук да си правят зъбите и тя ги е развеждала къде ли не. Беше пълна със сувенири, с приятели в България и беше като баба на нашите деца там.
Казват, че в други държави, примерно в Германия, трябва да се обадиш на майка си, за да я предупредиш, че ще й отидеш на гости, иначе няма да те приеме. В Исландия нашите приятели ни звънят понякога в 11 часа вечерта на вратата и направо ни идват на гости. Ние също го правим, когато минаваме край техните домове и това е напълно нормално. Отношенията баби-внуци са като в България. Бабите помагат, гледат децата, стига да не работят, защото там жените се пенсионират чак на 67 годишна възраст. Наскоро искаха да пенсионират стюардесите на 65, но те направиха стачка и им се размина.
В Исландия няма разделение на хайлайф и простолюдие. Всичко е за всички – и заведенията, и магазините, и кината, и курортите. Там може да срещнеш министър-председателя на улицата или във фитнеса, да използвате една и съща съблекалня и да го заговориш на малко име. Няма охрани, бодигардове и други подобни. Телефонът на президента е публикуван в телефонния указател.
Животът е много спокоен, а на полицаите им е забранено да носят оръжие. Исландия няма армия. Децата си играят сами на улицата, никой не ги закача, ходят на училище и се връщат сами, почти няма престъпност, а в началото като отидохме, дори колите и къщите не се заключваха.
Съседите ни също са много свестни хора. Когато децата бяха по-малки, може да звъннеш на всеки апартамент и да кажеш: „Може ли да го погледаш за половин час?” и никой няма да ти откаже. Имаме отлични приятелски отношения с тях. Възрастните там се забавляват наравно с младите, но и помагат без никакви условности. В това отношение нещата са като в България.
Нощният живот в Исландия е известен – бурен и започва от петък вечерта. Всички в петък и събота са на улицата, по заведенията и няма млади, няма стари – както са 20 годишните, така са и 70 годишните. Жените по приятелски се обединяват в т. нар. шивашки клубове. В началото много се учудихме, когато една позната ни каза: „Снощи бях с приятелки на шивашки клуб до 4 часа сутринта”. Питаме я: „Какво шихте там?”, а тя се смее. Традицията е останала отпреди, когато жените са се събирали да си приказват и да бродират. А сега само ходят насам-натам, ядат, пият и се веселят, и това се води шивашки клуб. Хващат се приятелки от детските години, от гимназията, от университета и отиват по живот – първо на ресторант, после на заведение и т. н.
Исландците са по живота – много обичат да се забавляват, да танцуват, да пеят. Дори като даваха по кината филма „Мама миа” (б. а. – мюзикъл с песни на групата АББА), направиха специални прожекции, в които можеше и да пееш. Билетите за тези прожекции свършваха моментално, а в салона беше претъпкано. Както си гледаш филма, изведнъж всички стават, започват да пеят, да танцуват, да се забавляват. Там кината са с почивка (може би само в Исландия е така) и в почивката имаше хор, който изпълняваше песни от „Мама миа”, за да поддържа настроението на публиката.
Друго интересно е, че там всеки може да си намери произхода и да си проследи родословното дърво до първия, който е дошъл на острова. Пазят се всички църковни книги и може да се върнеш стотици години назад до първия си родственик, който е дошъл примерно от Норвегия. И са много популярни т.нар. сбирки на родата, на които може да се съберат към 200 души.
Времето е толкова променливо през цялата година, че в един ден може да видиш всички годишни времена на България – първо дъжд да вали, после слънце да грее, след това да има сняг, виелица, буря, а накрая да стане тихо. През май-юни обикновено е толкова студено, че децата не излизат навън без шапки.
Има бели нощи и месеци, в които почти не изгрява слънце. Както денят се увеличава навсякъде по света, там също се увеличава, но още повече. В края на април-май просто слънцето минава зад планината и пак изгрява. Непрекъснато е светло. След 21 юни денят започва да намалява и вече през декември е светло само между 11 и 3 и половина следобед. През август, септември и октомври е почти като в България. В най-мрачния месец – декември, обикновено хората са улисани в коледни приготовления.
По това време на годината децата са много добри, защото там има 13 Дядо Мразовци. Те са с различни имена, уродливи са, правят пакости, а с тях винаги ходи една черна котка. Майка им се казва Грила. Тя е много грозна и лоша, и непрекъснато обикаля с един чувал да събира лоши деца да ги яде – нещо като нашата Баба Яга. Бащата на Дядо Мразовците се казва Лепалуди и е нещо като уродливо джудже. 13 дена преди Коледа тези 13 Дядо Мразовци започват да слизат от планината. Всички деца си оставят по една обувка на прозореца. Ако детето е било послушно, получава някакъв малък подарък в обувката, а ако е било лошо, му се оставя един картоф.
Езикът е много труден, защото е стар. Понеже Исландия е отдалечена и откъсната от другите скандинавски страни, там езикът не е модернизиран. Те могат да си четат книгите от 9-10 век. В граматиката им няма правила и обяснение за нещата. Научаваш го, без да питаш защо. Има само едно правило и то е, че ударението е на първата сричка. Това важи за всички думи, включително за имената.
В Исландия хората си събуват обувките дори и в обществени сгради. Примерно в лекарския, в зъболекарския кабинет, в болницата и в музея е съвсем нормално да си ходиш по чорапи. И в училище са по чорапи – така са свикнали. В спортните зали навсякъде ходят боси. А там много спортуват. Фитнес-центровете и салоните на големите им спортни вериги са претъпкани. Включително и инвалиди има с отделни треньори, и много възрастни хора, които си правят специална гимнастика. Както младите правят мускули, така ще видиш и 80 годишни в спортната зала.
Има много уредени старчески домове, които са като хотели с по няколко звезди. Отдолу е с лекарски кабинет, с фризьорски салон, маникюр, педикюр, със зали да се събират и да си приказват, някои са с басейн. Възрастните хора си продават апартамента и си купуват апартамент в такъв старчески дом. Ако на някого нещо му се случи, там винаги има дежурен лекар, водят ги на екскурзии, занимават ги.
Исландия е една от първите държави, които са легализирали брака между хомосексуалисти. Лошото е, че сега хомосексуалните настояват и в училище да се учи и да се обяснява, че тези отношения са нещо нормално. Съвсем законно се разпространяват брошурки от типа: „Когато едно дете има двама бащи” и много сме се чудили какво да правим – да четем ли тези неща на децата, да не им ли ги четем… Имат много известни личности-хомосексуалисти, които не се крият и към които обществото се отнася много толерантно, както е с министър-председателката.
Министър-председателката на Исландия е бивша стюардеса, лидер на социалдемократическата партия и лесбийка. През последните 20 години в Исландия управляваше дясно правителство – независимата партия. Когато стана икономическата криза, избраха леви и зелени. Те направиха коалиция, но още не могат да се разберат помежду си. Левите искат да влезнат в ЕС, а зелените не искат. Имат разногласия и по много други въпроси.
Исландия поначало не е била богата държава. Живеели са по-скоро скромно. Ние обаче отидохме, когато страната отбеляза голям икономически бум. Хората искаха да имат най-доброто, а понятието пестене им беше чуждо. За нации като Дания, Германия и др. е характерно всеки да си прави сметката. В Исландия няма такова нещо – живее се като за последно. Затова първата държава, която беше ударена от световната икономическа криза, беше Исландия.
Там приватизираха банките преди 6 години. Когато станаха частни, те раздадоха кредити, изкупиха едни от най-големите търговски вериги в Англия, хотели и магазини в Дания, купиха летателни компании. По време на кризата и трите частни банки на Исландия фалираха. Държавата успя да гарантира спестовните влогове на населението без лимит на сумата, но акциите на банките за един ден отидоха на нула.
По принцип в Исландия стандартът беше много висок и всичко беше скъпо. На местните им излизаше по-евтино да си пазаруват в чужбина. Връщаха се от Америка с по тон и половина багаж. Отиваха в Щатите или в Шотландия и изкупуваха шопинг-моловете. А бяха много платежоспособни, защото за около 15 години заплатите им нараснаха 10 пъти. Години наред в Исландия имаше излишък от работа. Можеше да работиш, колкото си поискаш, а всеки час в повече ти се плащаше почти двойно.
Купуваш си къща, нова кола и всичко ти е на кредит, а високите ти приходи не се дължат на реалната ти заплата, а на извънредния труд. Рано или късно идва Видовден (както дойде), но в Исландия този охолен период продължи много дълго – около 15 години, и хората бяха загубили реална представа. Кроната (б. а. – националната им валута) беше много силна и ставаше все по-силна. Беше по-изгодно да купиш кола или апартамент, или да теглиш заем не в крони, а 50% в евро, 50% – в щатски долари. Защото така ще плащаш по-малко, ако кроната стане по-силна след 1 месец (както ставаше). По време на кризата някои хора много закъсаха, защото стана обратното – кроната се срина. Представи си в България, както сега еврото е 2 лева, изведнъж да стане 4 лева. Или да имаш да плащаш 500 лева месечно вноска по заем и изведнъж да трябва да плащаш по 1000 лева.
Както навсякъде по света, и в Рейкявик през последните години се строеше, без да се мисли – просто защото имаше пари. И логично кризата се отрази най-силно на строителството. Безработицата започна оттам. Допреди това безработица в Исландия изобщо нямаше. А сега гони 10%, което за тази страна е нещо немислимо.
Най-развитите отрасли от промишлеността на Исландия са риболовът и производството на алуминий и електроенергия. В Исландия не се употребява петрол или нафта за електричество – произвежда се само зелена енергия, която не замърсява околната среда. Токът и водата са сред малкото евтини неща на острова. Има много геотермални находища с високотемпературна вода, 4 големи геотермални електроцентрали и водноелектрически централи.
Туризмът също много се разви в последните 10-15 години. На север има красиви езера, правят се посещения на фиордите, екскурзии с шейни на ледниците и др. В Исландия има един действащ вулкан – Хекла. Той изригна, когато започна първата война в Персийския залив, а после още веднъж при втората война в залива. Местните се шегуват, че се възмущавал от американската политика.
В Исландия се намира най-големият по площ ледник в Европа – Ватнайокутл. Има и един магически ледник, на който идват от цял свят разни гледачки и екстрасенси, защото там се събирали някакви енергийни точки. По едно време бяха дошли да чакат да кацнат извънземни.
Въздухът в Исландия е толкова чист, че виждаш магическия ледник от Рейкявик, а той е на 250-300 километра. На всички чужденци първото, което им прави впечатление като слязат на летището, е въздухът. Все едно си на връх „Снежанка”. И пак така е хладно, дори да грее слънце”.