Ще бъде ли Расмусен последният генерален секретар на НАТО?

Бившият датски премиер Андерс Фог Расмусен в централата на НАТО в Брюксел. Снимка: Ройтерс

На 1 август НАТО посрещна новия си генерален секретар – бившия датски премиер Андерс Фог Расмусен. Той тутакси заяви, че Алиансът се нуждае от повече съдействие от страна на ООН и ЕС, за да гарантира сигурността и възстановяването на Афганистан. Подчерта, че НАТО не може да се справи сам и трябва да разшири координацията си с други международни и хуманитарни организации. Така той демонстрира проблемите пред организацята на 28 държави, която страда от липса на воля за решение на проблемите, лоша координация и архаично командване. Ще влезе ли Расмусен в историята като последния генерален секретар на НАТО, пише в. „Гардиън”.

Тези дни казваме „сбогом” на Яп де Хоп Схефер като генерален секретар на НАТО и предпазливо „добре дошъл” на Андерс Фог Расмусен. Отчитайки, че понятие като наистина добър или успешен генерален секретар не съществува – според отзивите всички те са отлични, но в реалността работата е просто невъзможно, т.е. никой не може да бъде такъв – де Хоп Схефер беше не лош. Незабележим политик в собствената си страна – Холандия – той беше такъв в общи линии и в НАТО: усърден, добронамерен, интелигентен и безкрайно неефективен. Ако трябва да сме честни, един-единствен човек не може да направи НАТО ефективен в Афганистан – така както не може да ръководи организация, която не е структурирана и не е готова да провежда мащабна война в далечни страни срещу неконвенциални противници.

Мястото на генерален секретар на НАТО се освободи неочаквано преди пет години, когато тогавашният глава на Алианса Джорд Робъртсън реши да не удължава срока си на тази длъжност. Де Хоп Схефер, който тогава беше на поста министър на външните работи на Холандия, горещ застъпник на участието на страната си в операцията „Освобождение на Ирак”, беше подкрепен от САЩ и никой не възрази срещу назначението му. Това донякъде беше свързано с факта, че постът се освободи в неподходящ момент, в кръговрата на „ваканция за момчетата”, в смисъла, в който обикновено протичат назначенията на висшите международни длъжности. Холандия често получава подобни постове, тъй като тя на първо място не е достатъчно голяма, за да обиди големите държави, а на второ място – не е достатъчно малка, за да бъде напълно неподходяща. Очевидно е също така, че решението беше взето, тъй като повечето европейски държави осъзнаха, че НАТО до известна степен е безнадеждно занимание на САЩ и на Великобритания, и не се притесняваха особено кой ще го оглави.

Де Хоп Схефер не може да не осъзнава тази тенденция, защото това все пак беше основната причина, поради която Лорд Робъртсън реши да напусне поста на генерален секретар: той знаеше, че политическа воля за подкрепа на организацията няма, да не говорим за подкрепа на войната. Освен това той знаеше, че освен в общото европейско равнодушие към военните действия след Студената война, корените на тази ситуация се обясняват с доста специфични обстоятелства: отказът на САЩ от НАТО и членовете му след атаките от 11 септември.

Непосредствено след атаките Алиансът за пръв и единствен път си спомни член 5 от своя устав, според който въоръженото нападение срещу един или няколко членове на организацията се явява нападение срещу всички, и че затова всички членове на НАТО трябва да предприемат „необходимите мерки, в това число предполагащите използване на въоръжени сили, с цел да възстановят и поддържат безопасността в зоната на Северноатлантическия договор”. Това беше най-сериозната мярка, която Алиансът можеше да предприеме и стана ясно, че всяка държава-членка имаше желание да подкрепи задълженията си с военни действия.

За съжаление тогава дипломатическият корпус на САЩ осъзна дълбочината на този жест, но политическото ръководство се оказа неспособно да го направи. То отхвърли жеста и предпочете да се заеме с това само заедно с няколо съюзници в рамките на концепцията „мисията определя коалицията”. Това беше, както тогава се изрази помощник-генералният секретар на НАТО по отбраната Едгар Бъкли, „принципно подценяване на природата на Алианса и стана причина за обезценка на значимостта на стратегическата солидарност. Затова споделям песимизма на онези, които предполагат, че САЩ можеха да направят повече за привличането на Алианса към своите действия срещу талибаните и Ал Каида.”

Но лошото отношение на САЩ към НАТО не приключи с това: след като освободи Афганистан от талибаните, оглавяваната от американците коалиция тутакси загуби интерес към държавата. Продължавайки да поддържат войските си в рамките на отделни мисии за борба с въстаниците на границата с Пакистан (операция „Несъкрушима свобода”), през декември 2001 година, на среща в Бон, САЩ предадоха Афганистан и възстановяването му в ръцете на международната общност. Резултат от срещата беше създаването с мандат от ООН на Международни сили за подпомагане на безопасността (Isaf), без каквато и да е институционална основа, които през първите шест месеца бяха доброволно оглавени от Великобритания, а след това от Турция. НАТО реши да поеме отговорността за мисията през април 2003 година, не на последно място поради факта, че тя стана несъстоятелна в качеството на структура в свободен полет, в която членовете на Алианса се включваха без да се координират. По същото време САЩ започнаха да оказват силен натиск на съюзниците си, особено на централноевропейските и южноевропейските членки на организацията, за да ги заставят да направят точно това.

Официално НАТО пое командването над Международните сили за подпомагане на безопасността през август 2003 година. Малко вероятно е за това да са се договорили всички съюзници. По-скоро работата е там, че през март 2003 година САЩ, отново в коалиция с Великобритания и няколко други държави, нахлуха в Ирак. Мненията на Трансатлантическия съюз за нахлуването, меко казано, се разделиха. Този факт, разбира се, пречеше на появата на каквото и да е плодотворно сътрудничество в Афганистан. Освен това концепцията и големината на мисията постоянно се променяха: първоначално силите трябваше да гарантират безопасността в Кабул и околностите му за целите на възстановяването, но през октомври 2003 година Съветът за сигурност разшири мандата в цялата страна. Не много държави искаха да предоставят свои войски за изпълнение на първоначалната мисия, макар броят им да надвиши броя на гражданските групи за възстановяване, които бяха напълно некоординирани. Така военното разширяване означаваше, че разгръщането на силите не винаги се случваше според логиката, при което те се съюзяваха по всякакъв повод. Процесът приключи едва през октомври 2006 година. Междувременно талибаните извоюваха територии и отново започнаха да контролират афганистанския народ, което означаваше, че в много части на страната мисията по подпомагане на безопасността се превърна във военна задача.

Важно е да се осъзнаят тези предпоставки и хронология, за които обикновено не се говори – те обясняват ужасната каша, в която се е забъркал НАТО днес в Афганистан: НАТО е там в качеството си на алианс не от 2001 година, както твърдят мнозина, а от средата на 2003-та в опит да обезпечи „пълния обем” в течение на повече от три години и с постоянни разногласия между съюзниците. И нещо повече – „стратегическото виждане” на Силите за подпомагане се развиваше до 2008 година, но и досега не му достига ясна военна цел.

И докато от двете страни на Атлантическия океан се опитват да забравят миналото, остава фундаменталното недоверие на съюзниците един в друг – не на последно място за лидерството и целите на Алианса. Всичко това се усложнява от архаичното натовско командване и структура на управление, които са напълно неспособни да водят съвременна война. А също и от факта, че не достига нито войска, нито техника за противодействие на добре окупиралия се враг в страна с размерите на Афганистан.

Де Хоп Схефер направи всичко, което беше по силите му, за да се справи с управлението в бурните води, но не му достигна нито институционална власт, нито харизма, за да убеди САЩ и опърничавите европейци, че е необходима най-проста съгласуваност, да не говорим за повече задължения и политическа воля. Има надежда, че Фог Расмусен, като бивш премиер, ще може да ги придума по-ефективно. Заради увеличаващите се сблъсъци и ръста на жертвите шансовете не са много големи, но пък ако се провали, ще може да влезе в историята като последния генерален секретар на НАТО.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.