1. През Щатите с кола от Запад на Изток

Федералното шосе Москва – Якутия в Русия. Показвам тази снимка, за да поясня защо ми се пътува през Щатите, а не през Русия. Впрочем веднъж вече пътувах от Москва до София с кола през комунизма. Стига ми. Снимка: „Фишки.нет“

“И защо? Защо ще го правиш?”, попита мой приятел, като му казах, че ще пътувам с кола близо 5000 км из Америка – на зиг-заг от Лас Вегас до Ню Йорк. Въпросът леко ме ядоса. Сякаш ме смяташе за луд.

Честно казано, не можах да му отговоря смислено. Как защо?

Винаги съм искал. Когато мои приятели там ме поканиха за това пътешествие, се съгласих без да се замислям. Преди 4-5 години братовчед ми Иво се премести от университета в Санта Барбара, където работеше, в университета „Йейл“ на другия край на Щатите. Покани ме да пътуваме с кола от Западния бряг до Източния, ама тогава не стана. Затова сега приех поканата с идеята, че повече едва ли ще имам такъв случай. Представям си как се смеят много българи, които живеят в Америка – тоя пък, тръгнал да пътува като гламав през Щатите. Е, всеки с лудостта си.
Меракът за пътуване не минава с възрастта, поне в моя случай. Хората, също като птиците, имат някакъв порив за миграция, поне веднъж годишно. Но той най-често остава потиснат, ти седиш и работиш едно и също, година след година, а желанието ти да тръгнеш те боде отвътре… Като малък гледах наесен домашните патки на село как се събираха на ята, крякаха, викаха, после прелитаха над къщите от единия баир до другия и с това миграцията им се изчерпваше, прибираха се по дворовете да ги нахранят. А щъркелите и дивите патки мълчаливо и без крякане се събираха на ята и политаха хиляди километри.

Като малък лятно време, естествено, ме пращаха на село, в Троянско. Имаше един дядо, роднина, със странно име – Дуди, веселяк, шегаджия. Живял 15 години в Америка, върнал се тук да се ожени за българка и да я отведе с него. Оженил се, но тя казала – не ща да ходя в Америка. Дядото останал. Сякаш му беше тъжно, макар че не спираше да се шегува. Разпитвах го, показвах му някаква книга със снимки от Америка, питах го ходил ли е тук, там. Беше обиколил всички щати, без Хаваите и още два, не помня кои. Работил какво ли не – строил жп линии, работил дори в Аляска, където отишли с още един при някаква поредна вълна на Златната треска. Злато не намерили, но намерили добра работа, високоплатена.

Дядото имаше албум със снимки от Америка, на повечето от тях – с костюм, бомбе… А на село всекидневните му дрехи бяха един протрит дочен панталон и нещо като ватенка, една такава зелена, соц-модел. Така си и умря в каручката на една ливада край село, преди да дочака да стана журналист и да го разпитам да си разкаже живота в Щатите.

Заминал с емигрантската вълна в началото на века, с още неколцина от Троянско – по на 17-18 години, не ходили войници. Хитрината била да тръгнеш уж като градинар за сезонна работа в Будапеща, а оттам – за Франция и на кораб за Америка. Дядо ми обаче го спрели на границата в Свищов – номерът с градинарството не минал, взели го войник и минал през Първата световна и Войнишкото въстание. А дядо Дуди успял. И се върнал след 15 години…

Таксита задръстват улиците край „Таймс скуеър“ в неделя, защото част от площада е преградена само за пешеходци. Снимка: Иван Бакалов

Та покрай този дядо като дете ми се е забила някаква мечта да обиколя като него Щатите. Тогава бяхме зад Желязната завеса. Америка беше забранен плод…

Като малък прочетох “Пътешествия с Чарли – в търсене на Америка” на Стайнбек. Хубаво старо издание с твърди корици от 1965 г., превод на Кръстан Дянков, с графична илюстрация на Стайнбековия “Росинант” – камиончето-каравана, което писателят си поръчал, за да пропътува с него Америка.

Сега я препрочетох. Боже, какво ли съм разбрал навремето от нея…

Тогава, мисля, се чувствах като домашна патка, която не може да полети надалеч. Такова беше времето…

Сега имам десетгодишна американска виза и мога да полетя натам когато поискам… стига да не са много скъпи самолетните билети… Емигрантстването в Щатите май ми се размина. Преди години, когато бях там за пръв път, изненадващо получих дискретна покана да преподавам в тамошен университет. Не бях много добре с английския, но за 6-7 месеца щях да се оправя. Само че тук се бях захванал да издавам списание “Менте & оригинали”, точно бяха излезли първите два броя. После съм съжалявал понякога. Но никога не е късно. Един от героите в рубриката “Иstorии” на e-vestnik разказва как емигрирал в щатите на 47 години, ерген. Сега, след 18 години там, изплаща къща и се кани като се пенсионира да се прибере в България. Мнозина българи се канят като него, но децата им вече са американци и тях порив за обратна миграция не ги мъчи…

Желязната завеса падна и САЩ се напълни с българи. Всеки втори има роднина, приятел, син, дъщеря в Щатите.

Затова реших да си разкажа пътуването, за да види читателят през моите очи тази вече толкова българска страна…


Следва: 2. През Щатите с кола – Ню Йорк, Ню Йорк

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.