Чечения: провал на проекта за модернизация
Алексей Макарин*
Смъртта на правозащитниците Наталия Естемирова и Зарема Садулаева в Чечения се обсъжда повече на Запад, отколкото в Русия, където хората вече свикнаха с факта, че обстановката в Кавказ е далеч от стабилността. При това ситуацията в региона напоследък значително се изостри. В Ингушетия едва не убиха президента, а в Дагестан застреляха министъра на вътрешните работи. Изглежда обаче, че характерът на тези престъпления не е един и същ.
Ако политиците и сътрудниците на органите на реда биват избивани или от екстремисти (каквито са случаите с Евкуров и Магомедтагиров), или от техни съперници от противников клан, то при убийствата на правозащитниците нещата стоят по-различно. В повечето случаи те не са въвлечени в кланови борби или имат незначително участие. На теория екстремистите може би възприемат правозащитниците като потенциални жертви, чрез които да дискредитират властите, но в такъв случай щеше да им трябва свобода на действие в Чечения, където ситуацията е под контрола на Рамзан Кадиров. Всъщност, терористите могат лесно да нанесат удар с помощта на атентатор самоубиец, но отвличането и убийството, с участието на няколко души, за тях е доста рисковано.
Има друга версия, която звучи далеч по-правдоподобно. В Чечения хората, нарушаващи установените правила на традиционното общество, са изложени на смъртна опасност заради другите, които имат оръжие и са готови да го използват. Трябва да отбележим, че традиционното общество има редица особености – йерархична структура, висок авторитет на родовите и семейните отношения, приоритет на обичайното право и религиозната традиция над писаните светски закони и задълженията към обществото и държавата. Всичко това стои над правата на личността.
Правозащитниците, които се занимават с обществена дейност, неизбежно се сблъскват с местното ръководство – не задължително с Рамзан, тъй като в Чечения действат много началници на ниско ниво, редица от които преди няколко години бяха бунтовници. При това правозащитниците не получават особена подкрепа от населението. Чий път конкретно са пресекли те – това безспорно е важен въпрос, но отговорът променя общата оценка на ситуацията. Формално в Чечения действат руските закони, но те, разбира се, не могат да защитят правозащитниците, тъй като на практика в традиционното общество, както беше отбелязано по-горе, важат съвсем други правила.
Ще приведа на пръв поглед коренно различен пример, свързан с трагичната съдба на хора с коренно различни морални качества. През ноември миналата година в покрайнините на Грозни бяха открити труповете на шест жени, застреляни от неизвестни нападатели. Ръководството на републиката моментално излезе с версията, че тези жени се занимавали с проституция и това било причината за убийството. Показателно е и изказването на чеченския омбудсман Нури Нухаджиев, че „за съжаление у нас има жени, които забравят кодекса за поведение на хората от планините. Техните роднини – мъже, които се чувстват опозорени, сами раздават правосъдие“.
Такъв защитник на човешките права се вписва чудесно в традиционното общество, за разлика от хората, готови да защитават жертвите, а не да оправдават действията на убийците в рамките на обичайното право. Не е изненадващо, че след убийството на Естемирова Нухаджиев веднага започна да защитава обидения – разбира се Рамзан Кадиров, който беше обвинен от руския правозащитник Олег Орлов, че има връзка с престъплението. Едва ли има смисъл да търсим причината за това поведение в личните качества на господин Нухаджиев – традиционното общество не само „изтласква“ (или унищожава) всички нарушители на правилата, но поставя на преден план защитата на авторитета на господаря или племенния вожд.
Смъртта на правозащитниците е поредното доказателство за провала на модернизацията и „осъвременяването“ на Чечения, с което Русия се занимава от най-малко едно столетие. Разбира се съветската модернизация се отличава от съвременните свирепи методи и идеологическото насилие, които разбиха съдбите на милиони хора. Всичко това предизвика протест – тих в Централна Русия, въоръжен в Кавказ. През 1930-те бяха използвани стандартните методи за справяне с традиционните структури – съчетание от индустриализация, колективизация и културна революция. В резултат се зароди съпротива, която за десетилетия прерасна в абречество (характерно за Кавказ бунтовническо движение срещу подтисничеството – б.ред.).
Болшевиките признаха провала на тези опити през 1944 г., когато изселиха вайнахите и още няколко народа от Северен Кавказ, превръщайки ги в аутсайдери. Сталин не можеше да разчита напълно на лоялността на тези народи във времена, когато замисляше война с Турция – в този случай Северен Кавказ се оказа в близкия тил на съветската армия. Войната не избухна заради рязката позиция на Запада, който категорично застана на страната на Анкара и впоследствие прие Турция в НАТО. След смъртта на „вожда на народите“ отношенията с Турция се нормализираха, което позволи на Москва да направи жест към кавказците, като ги върне на родна земя. През следващите десетилетия бяха предприети нови опити за разрушаването на традиционното чеченско общество – разчиташе се на инвестициите и образованието, далеч от бруталните методи на сталинизма. Това обаче не доведе до решителни резултати.
Ще приведем мнението на Валерий Тишков, водещ руски етнограф, което е ценно не само заради професионализма му, но и заради това, че този учен е последователен противник на схващането за невъзможната модернизация на Чечения и имиджа на републиката като „особена“ страна, несъвместима с останалата част от Русия. В своята книга „Обществото във въоръжения конфликт. Етнография на чеченската война“, издадена през 2001 г., той описва социално-икономическата ситуация в Чеченско-Ингушската автономна съветска социалистическа република (ЧИ АССР) преди перестройката. По думите на Тишков в ЧИ АССР са съществували два икономически сектора – „руски“ (нефтът, машиностроенето, системите за обезпечение живота на населението, инфраструктурата) и „национален“ (селското стопанство, търговията и криминалната сфера, която се попълва от нови групи хора, встъпващи в трудоспособна възраст). В най-големите чеченски нефтопреработвателни заводи работеха 50 000 работници и инженери, само неколкостотин от които чеченци и ингуши. Така инвестициите в икономиката, които трябваше да подпомогнат „издигането“ на републиката към социално-културния стандарт на СССР, на практика не достигаха „коренното“ население, заето в традиционните за Чечения сфери.
Колкото до образованието, в съветската Чеченско-Ингушска република беше създадена система от средни и висши учебни заведения със светски характеристики, която формално не се различаваше от общата за съюза. Това обаче беше само формално. По думите на друг известен учен, покойният Джабраил Гакаев, много деца по селата, където живееше 70 на сто от чеченското население, не са имали възможност да учат заради бедността и миграцията (много от тях заминаваха на сезонна работа в други райони на Русия заедно с родителите си – около 100 000 души годишно). Делът на студентите от чеченски и ингушки произход в столичните ВУЗ-ове не беше висок. Нещо повече, много от тях си плащаха, за да влязат, заради ниското общообразователно ниво. Към 1989 г. само 4,67 на сто от чеченците имаха висше образование – и това в условията на постоянно растящата тенденция съветските младежи да се ориентират към ВУЗ-овете.
В своята книга професор Тишков цитира писмо до Политбюро на ЦК на КПСС, изпратено през 1987 г. от председателя на президиума на Върховния съвет на ЧИ АССР Хаджибар Боков. В писмото високопоставеният чиновник признава, че „селото до голяма степен живее съгласно обичаите на патриархалните времена: който има пари, той има власт. Това може да ви се стори невероятно, но е факт. Разбира се в селата има също съвети, партийни и комсомолски организации. На събранията и митингите там се изнасят пламенни речи. Но всичко това почти не засяга материалното благоденствие на онези, които имат нетрудови доходи. Те са защитени от рода си и неговите тайни или явни представители в ръководните органи на района и републиката“. Тази характерна черта е актуална и днес – единственото, което се промени, са имената на партиите и младежките организация. Наред с парите, определяща роля играе и факторът на „човека с оръжието“.
Няколко години след като Боков изпратил писмото, в републиката настъпиха тектонични изменения, които обаче само изостриха старите проблеми. След 1991 г. по-голямата част от руснаците бяха изгонени със сила от републиката, както и значителна част от чеченците, възприели руските ценности в техните различни варианти – от съветския (Завгаев) до либералния (Хаджиев, Гакаев). В Чечения възтържествуваха привържениците на суфийския орден Кадирия, действащо по тези земи от 19 век. Джохар Дудаев разчиташе именно на тях. Към същото братство принадлежеше и мюфтията Ахмат Кадиров. През първата чеченска война опитите на федералния център да върне „проруски“ настроените чеченци обратно в републиката завърши с пълен провал, заради недостатъчния му авторитет и очевидно марионетните администрации на Хаджиев и Завгаев, които дойдоха на власт единствено с федерална подкрепа. По тази причина още в хода на Втората война федералният център възложи надежди на кадирийците, които отказаха да подкрепят Шамил Басаев в неговата дагестанска авантюра (по онова време Басаев и поддръжниците му попаднаха под влиянието на застъпниците на „чистия ислям“, враждебно настроени към суфизма).
Дори това схематично представяне на събитията подсказва, че от прагматични съображения центърът изгради опората си в републиката върху онези, които бяха най-дееспособни и готови да подкрепят Русия. В този случай такива бяха кадирийците и военнополитическите лидери, какъвто днес се явява Рамзан Кадиров. При това Москва прекрасно разбира, че неговата цел е съхраняването в Чечения на традиционното общество с тази разлика, че преди то имаше полицентричен характер, а днес цялата власт е концентрирана в ръцете на един ръководител. Тази важна промяна обаче проличава слабо в характера на обществото – на лице е не просто консервация, а укрепване на институциите на традиционното общество. За центъра е важно непримиримите към руската власт уахабити да не се „надигнат“ отново, а въпросът на каква цена ще стане това е от второстепенно значение. Москва няма намерение да модернизира републиката – затова няма нито пари, нито сили, няма дори желание, нито кой да го свърши. В полза на традиционното общество в съвременна Чечения работи не само държавната власт, включително силовите структури, но и медийните ресурси – такива просто нямаше по времето на СССР. Учениците и студентите в Чечения не бива да се заблуждават – системата на образованието в републиката не противоречи на принципите на традиционното общество. Тя напълно отговаря на ислямските ценности и обичайното право.
Провалът на опитите за модернизация на Чечения е важен стратегически проблем. Ако републиката живее свой собствен живот, който има малко общо с живота в останалата част на Русия, то кой може да каже колко дълго ще остане в състава на федерацията? Разбира се сегашните чеченски лидери се кълнат във вярност на Москва, а обществото още не е забравило десетилетната война и осъзнава към какво може да доведе революционната еуфория. И все пак с течение на времето ролята на тези възпиращи фактори може да намалее. Отношението на Кавказ към центъра зависи от силата, предизвикваща ако не дълбоко уважение, то поне елементарен страх. Ако страхът изчезне, Чечения отново може да се окаже извън руския правен периметър и то не само фактически, но и юридически.
*Авторът е първи вицепрезидент на Центъра за политически технологии.
По БТА