Деница Деланд: Французите са хора на нюансите и на тихата лудост

Деница и Сезар. Снимка: авторката

Деница Минева – Деланд работи в парижка агенция, която прогнозира модата за следващите от 2 до 4 години. Тя е графичен дизайнер на каталози с модни тенденции, които се изработват при пълна конфиденциалност, отпечатват се в минимален тираж (от 200 до 500 бройки) и се продават на известни фирми за прет-а-порте като „Зара“, „Габ“, Бенетон“ и др., за по около 10 000 евро на екезмпляр. В България Деница е завършила Художествената гимназия и Художествената академия в София. Преди 8 години заминава на специализация в Париж и остава там на работа. Омъжена е за французин – Сезар Деланд, който по образование е архитект, а сега е артистичен директор на парижка рекламна агенция. Имат 6 годишна дъщеря – Емме, която всяко лято идва в България и толкова й харесва, че е решила като порасне, да дойде да живее тук.

Като французин, Сезар споделя, че България му изглежда много екзотична държава, в която всичко постоянно се движи и променя. Най-силно впечатление му прави процеса на наслагване на новата култура върху архитектурата и стила от времето на социализма. „Контрастите са много силни чисто визуално, казва Сезар. Интересно ми е несъвместимото на пръв поглед съжителство между паметниците от онова време и новите, модерни сгради.  Има красиви сгради със стара архитектура, които вече се разпадат, а на няколко метра от тях виждаш да блести чисто нов комплекс. Сякаш всичко е като едно голямо пано от стари и нови кръпки. Дори тротоарите – 5 метра жълт тротоар с квадратни плочки, после 10 метра червен тротоар с правоъгълни плочки, три метра от стария, разбит тротоар, зад него още 6 метра син тротоар. Не може да се отегчиш в България.

Това несъмнено оказва влияние и върху характера на българите. Има някаква особена форма на движение на духа и разчупеност на мисълта, която много харесвам. Българите ми се струват твърде чувствителни по отношение на всекидневния си живот, което ги прави живи и насочени към реалността. Най-много ме впечатлява въображението на хората и това, че те всеки път имат страхотни истории за разказване. Когато седнем на маса, всички се втурват в невероятни разкази и това не спира. Учуден съм как човек, с когото съм се запознал току що, изведнъж става толкова близък и интимен с мен, че ми споделя лични, абсурдни и смешни неща, които са му се случили днес, вчера или някога. Забавно е как хората в България постоянно си разказват един на друг подобни истории. Не знам откъде ги измъкват, но мисля, че българите имат истински живо въображение“.

Според Деница това е една от съществените разлики между културата на българите и французите. „Първите месеци във Франция не знаех езика и имах предимно визуални впечатления. Още около година ми отне да започна да се чувствам сравнително адекватна, но чак наскоро се научих да разбирам напълно какво ми говорят французите. Във Франция е много характерно, че хората не са директни, за разлика от България, където са първосигнални. В работата например имах страхотни проблеми. В България, шефът ми като искаше да направя някаква корекция, идваше и казваше – това не е добре да е червено – направи го зелено. Докато там хората говорят по съвсем различен начин и аз дълго време не ги разбирах. За същото нещо там ще ти кажат: „Струва ми се, че този цвят е малко силен – прецени какво може да се направи“. На мен съответно не ми се вижда толкова силен и преценявам, че нищо не трябва да се прави. С течение на времето аз разбирам, че тази забележка е техният еквивалент на „смени цвета“. Хората там са на нюанси, а ние сме повече черно-бели. Тук всичко е ясно, докато там трябва да се досетиш. Не само че не е желателно да казваш директно някои неща, а и се смята за лош вкус. Начинът на общуване е много различен.

Французите според мен имат някаква много специфична вътрешна лудост. То се вижда и във филмите им, например в творчеството на Годар. Те са много деликатни хора, на нюансите и лудостта им е дълбока, интровертна, някъде на трето ниво. Имат много психолози и често използват лекарства за нервите. За нас те казват „славянска душа“. Под това се разбира – хора, които говорят високо, крещят, удрят по масата, напиват се. Те изобщо не са такива – изживяват си силните емоции вътрешно, тихо, на ръба на абсурда. И за да се излекуват, приемат нещата – това е много характерно за тях  и различно оттук. Примерно в България, като имаш някакъв недостатък, хората ти казват: „Ееее – айде стига вече де! Промени го това нещо!“, докато там ти казват: „Приеми го!“ Ако си много ревнив да речем, всичките ти приятелки в България ще ти кажат: „Това не е хубаво, не трябва да си такъв“, докато там ще ти кажат: „Приеми го – такъв си!“ Само че и от теб се иска да приемаш другите, каквито са. И това създава някакви вътрешни терзания. Те са интровертни хора. Трудно е да се опише. Ние сме много по-открити и се изразяваме по-шумно, външно.

Деница Минева-Деланд. Снимка: личен архив

Интересно нещо са и предразсъдъците. Когато аз завърших тук, имах доста строги идеи за добрия вкус, как трябва човек да се облича и да изглежда, с какви хора трябва да общува, за да е готин и т.н. Като отидох във Франция, всичко това рухна на пух и прах. Начинът, по който се обличах, гримирах и се правех, в България изглеждаше върха. Докато там средите, които са интересни и модерни, не се обличат така, не изглеждат така, не говорят така.

Те например изобщо не се гримират. В Художествената академия в България ние се обличахме екстравагантно, боядисвахме си косите, ходехме с високи токчета. Там така се обличат черните по крайните квартали, а готините момичета от добри семейства, които са модерни в училище, се обличат като някакви нашенски хипари и отрепки – с едни чалми, без никакъв грим, със слепнали коси, скъсани дънки, маратонки – и това се приемаше за готино, за шик, за класа. Всички принципи и представи ми се объркаха. Когато човек си смени държавата и види колко различен поглед имат хората върху едни и същи неща, му става ясно колко сме зависими и формирани от средата.

Във Франция жените не бързат да се женят и да имат деца, а много от тях не се женят въобще – просто живеят с приятелите си. Там учат  дълго време, след това правят кариера, работят много. Масово раждат първото си дете около 40 годишна възраст. След което имат още много деца – нареждат ги едно след друго. Как го правят на тези късни години, не мога да си обясня, но е факт. Там много се говори за удължената продължителност на живота и за това, че хората вече са по-активни до по-късна възраст. И го демонстрират на практика. В работата съм заобиколена от колежки, които са на по 43-47 години и са с по 3 малки деца. Там децата се пращат в яслата на 2 месеца и половина и майките пак тръгват на работа. В училище заниманията са целодневни, но за компенсация, освен в събота и неделя, в сряда също не се учи и трябва да си намериш кой да ти гледа детето. Имат страшно много ваканции, което също затруднява работещите родители.

Книгите на Деница Минева-Деланд

Във Франция започнах работа, каквато тук нямах възможност да намеря. След като завърших Художествената академия в София,  известно време работех в една рекламна агенция. И изживях нещо като криза между реалността на работещия човек и това, което си представях, че ще правя като завърша. Мислех, че ще бъда артист, ще измислям и реализирам интересни неща, а за да се препитавам, се наложи бъда повече изпълнител, отколкото творец. Беше ми трудно да се примиря. Срещнах приятелка, която живееше във Франция от няколко години. Тя ми разказа за едно много известно училище в Париж – „Арт деко“. Дадох й бука си, тя го представи там и доста бързо се оказа, че мога да замина на следдипломна специализация в Париж. Никога не бях учила френски преди това, но реших да отида и да видя как е там, дали мога да намеря по-творческа работа, а и имам вкус към авантюрата.

В „Арт деко“ системата на обучение е много различна. Тук преподавателите имаха по-академичен подход, докато там ти дават свобода. Фактът, че завърших това хубаво училище ми отвори след това възможности за интересна работа, с която се занимавам и досега. Графичен дизайнер съм в една агенция за тенденции в модата, която предвижда каква ще е модата в следващите от 2 до 4 години. В нея работят петдесетина души. Има голям екип от стилисти, които ходят по всички модни ревюта, пътуват много в чужбина и изследват как по години се връща модата. Примерно сега се връщат 80-те години, тази тенденция е на върха в момента и ще е така още една-две години. Освен тази тенденция, има и множество други, и според тях се определят няколко главни линии на развитие. Може да има тенденция „униформа“ или тенденция с аморфни форми като гъби, медузи и др., вдъхновена от по-абстрактни геометрични фигури. Стилистите правят проучвания също и какви ще бъдат цветовете, типа на платовете, десените – то си е цяла наука.

Аз съм графичен дизайнер и оформям нещо като списания (каталози) за модата след 2 години в различни области – детска, женска, мъжка, по-младежка, за зрели жени и т.н. Те ги наричат „тетрадки за тенденции“ като всяка от тях се издава в ограничен тираж – между 200 и 500 бройки. Продават се много скъпо – по около 10 000 евро на екезмпляр – на „Зара“, „Габ“, „Бенетон“ и др. Въз основа на тези тетрадки фирмите за прет-а-порте правят бъдещата си колекция за след два сезона. И работата е много конфиденциална.

В България учих илюстрация и художествено оформление на книгата при Христо Нейков в Художествената академия и оттогава насам съм написала и нарисувала няколко книжки – основно детски, но има и една с поезия. Наскоро издадох на френски три детски книжки с главен герой – малко човече, което се казва Ми. Първата е „Ми и синята планета“, втората е „Ми намира приятели“, а третата е „Ми спасява страната на мечтите“.

Откакто съм във Франция, всеки път като си дойда в България, търся нещо от старото, което помня, но все по-малко започвам да го намирам. Има нещо много автентично в България, което ми се иска да се запази, а то е в процес на промяна. Например, аз обичам места и заведения като на Ситняковското пазарче – с дървени маси, с кебапчета, с кафе, хората от квартала се събират там под едни кестени, и си говорят, и е живо. Това никъде, никъде, ама никъде го няма в Париж. Или баничарниците…(просълзява се). Тези места сега ги събарят и строят на тяхно място молове, сити центрове и други подобни. Аз изпитвам истинско, дълбоко отвращение към този тип места, а виждам, че тук на хората им харесва и за тях това е ново, интересно, луксозно.

Моите приятелки ме канят да пием кафе на терасата на мола. Аз пък искам да пия кафе на пазарчето на „Ситняково“. Те ми казват: „Там е мръсно, събират се старци, мирише на кебапчета“, докато на мен точно това натуралното, българското ми липсва много и ми харесва. Цялата природа и зеленината в София и в България е прекрасна и ми е неприятно да виждам как постепенно изчезва и отгоре се строи. В това отношение има огромно движение на несъзнателност. Съсипват се истински природни красоти, а се строят толкова грозни неща“.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.