Деница Деланд: Французите са хора на нюансите и на тихата лудост
Деница Минева – Деланд работи в парижка агенция, която прогнозира модата за следващите от 2 до 4 години. Тя е графичен дизайнер на каталози с модни тенденции, които се изработват при пълна конфиденциалност, отпечатват се в минимален тираж (от 200 до 500 бройки) и се продават на известни фирми за прет-а-порте като „Зара“, „Габ“, Бенетон“ и др., за по около 10 000 евро на екезмпляр. В България Деница е завършила Художествената гимназия и Художествената академия в София. Преди 8 години заминава на специализация в Париж и остава там на работа. Омъжена е за французин – Сезар Деланд, който по образование е архитект, а сега е артистичен директор на парижка рекламна агенция. Имат 6 годишна дъщеря – Емме, която всяко лято идва в България и толкова й харесва, че е решила като порасне, да дойде да живее тук.
Като французин, Сезар споделя, че България му изглежда много екзотична държава, в която всичко постоянно се движи и променя. Най-силно впечатление му прави процеса на наслагване на новата култура върху архитектурата и стила от времето на социализма. „Контрастите са много силни чисто визуално, казва Сезар. Интересно ми е несъвместимото на пръв поглед съжителство между паметниците от онова време и новите, модерни сгради. Има красиви сгради със стара архитектура, които вече се разпадат, а на няколко метра от тях виждаш да блести чисто нов комплекс. Сякаш всичко е като едно голямо пано от стари и нови кръпки. Дори тротоарите – 5 метра жълт тротоар с квадратни плочки, после 10 метра червен тротоар с правоъгълни плочки, три метра от стария, разбит тротоар, зад него още 6 метра син тротоар. Не може да се отегчиш в България.
Това несъмнено оказва влияние и върху характера на българите. Има някаква особена форма на движение на духа и разчупеност на мисълта, която много харесвам. Българите ми се струват твърде чувствителни по отношение на всекидневния си живот, което ги прави живи и насочени към реалността. Най-много ме впечатлява въображението на хората и това, че те всеки път имат страхотни истории за разказване. Когато седнем на маса, всички се втурват в невероятни разкази и това не спира. Учуден съм как човек, с когото съм се запознал току що, изведнъж става толкова близък и интимен с мен, че ми споделя лични, абсурдни и смешни неща, които са му се случили днес, вчера или някога. Забавно е как хората в България постоянно си разказват един на друг подобни истории. Не знам откъде ги измъкват, но мисля, че българите имат истински живо въображение“.
Според Деница това е една от съществените разлики между културата на българите и французите. „Първите месеци във Франция не знаех езика и имах предимно визуални впечатления. Още около година ми отне да започна да се чувствам сравнително адекватна, но чак наскоро се научих да разбирам напълно какво ми говорят французите. Във Франция е много характерно, че хората не са директни, за разлика от България, където са първосигнални. В работата например имах страхотни проблеми. В България, шефът ми като искаше да направя някаква корекция, идваше и казваше – това не е добре да е червено – направи го зелено. Докато там хората говорят по съвсем различен начин и аз дълго време не ги разбирах. За същото нещо там ще ти кажат: „Струва ми се, че този цвят е малко силен – прецени какво може да се направи“. На мен съответно не ми се вижда толкова силен и преценявам, че нищо не трябва да се прави. С течение на времето аз разбирам, че тази забележка е техният еквивалент на „смени цвета“. Хората там са на нюанси, а ние сме повече черно-бели. Тук всичко е ясно, докато там трябва да се досетиш. Не само че не е желателно да казваш директно някои неща, а и се смята за лош вкус. Начинът на общуване е много различен.
Французите според мен имат някаква много специфична вътрешна лудост. То се вижда и във филмите им, например в творчеството на Годар. Те са много деликатни хора, на нюансите и лудостта им е дълбока, интровертна, някъде на трето ниво. Имат много психолози и често използват лекарства за нервите. За нас те казват „славянска душа“. Под това се разбира – хора, които говорят високо, крещят, удрят по масата, напиват се. Те изобщо не са такива – изживяват си силните емоции вътрешно, тихо, на ръба на абсурда. И за да се излекуват, приемат нещата – това е много характерно за тях и различно оттук. Примерно в България, като имаш някакъв недостатък, хората ти казват: „Ееее – айде стига вече де! Промени го това нещо!“, докато там ти казват: „Приеми го!“ Ако си много ревнив да речем, всичките ти приятелки в България ще ти кажат: „Това не е хубаво, не трябва да си такъв“, докато там ще ти кажат: „Приеми го – такъв си!“ Само че и от теб се иска да приемаш другите, каквито са. И това създава някакви вътрешни терзания. Те са интровертни хора. Трудно е да се опише. Ние сме много по-открити и се изразяваме по-шумно, външно.
Интересно нещо са и предразсъдъците. Когато аз завърших тук, имах доста строги идеи за добрия вкус, как трябва човек да се облича и да изглежда, с какви хора трябва да общува, за да е готин и т.н. Като отидох във Франция, всичко това рухна на пух и прах. Начинът, по който се обличах, гримирах и се правех, в България изглеждаше върха. Докато там средите, които са интересни и модерни, не се обличат така, не изглеждат така, не говорят така.
Те например изобщо не се гримират. В Художествената академия в България ние се обличахме екстравагантно, боядисвахме си косите, ходехме с високи токчета. Там така се обличат черните по крайните квартали, а готините момичета от добри семейства, които са модерни в училище, се обличат като някакви нашенски хипари и отрепки – с едни чалми, без никакъв грим, със слепнали коси, скъсани дънки, маратонки – и това се приемаше за готино, за шик, за класа. Всички принципи и представи ми се объркаха. Когато човек си смени държавата и види колко различен поглед имат хората върху едни и същи неща, му става ясно колко сме зависими и формирани от средата.
Във Франция жените не бързат да се женят и да имат деца, а много от тях не се женят въобще – просто живеят с приятелите си. Там учат дълго време, след това правят кариера, работят много. Масово раждат първото си дете около 40 годишна възраст. След което имат още много деца – нареждат ги едно след друго. Как го правят на тези късни години, не мога да си обясня, но е факт. Там много се говори за удължената продължителност на живота и за това, че хората вече са по-активни до по-късна възраст. И го демонстрират на практика. В работата съм заобиколена от колежки, които са на по 43-47 години и са с по 3 малки деца. Там децата се пращат в яслата на 2 месеца и половина и майките пак тръгват на работа. В училище заниманията са целодневни, но за компенсация, освен в събота и неделя, в сряда също не се учи и трябва да си намериш кой да ти гледа детето. Имат страшно много ваканции, което също затруднява работещите родители.
Във Франция започнах работа, каквато тук нямах възможност да намеря. След като завърших Художествената академия в София, известно време работех в една рекламна агенция. И изживях нещо като криза между реалността на работещия човек и това, което си представях, че ще правя като завърша. Мислех, че ще бъда артист, ще измислям и реализирам интересни неща, а за да се препитавам, се наложи бъда повече изпълнител, отколкото творец. Беше ми трудно да се примиря. Срещнах приятелка, която живееше във Франция от няколко години. Тя ми разказа за едно много известно училище в Париж – „Арт деко“. Дадох й бука си, тя го представи там и доста бързо се оказа, че мога да замина на следдипломна специализация в Париж. Никога не бях учила френски преди това, но реших да отида и да видя как е там, дали мога да намеря по-творческа работа, а и имам вкус към авантюрата.
В „Арт деко“ системата на обучение е много различна. Тук преподавателите имаха по-академичен подход, докато там ти дават свобода. Фактът, че завърших това хубаво училище ми отвори след това възможности за интересна работа, с която се занимавам и досега. Графичен дизайнер съм в една агенция за тенденции в модата, която предвижда каква ще е модата в следващите от 2 до 4 години. В нея работят петдесетина души. Има голям екип от стилисти, които ходят по всички модни ревюта, пътуват много в чужбина и изследват как по години се връща модата. Примерно сега се връщат 80-те години, тази тенденция е на върха в момента и ще е така още една-две години. Освен тази тенденция, има и множество други, и според тях се определят няколко главни линии на развитие. Може да има тенденция „униформа“ или тенденция с аморфни форми като гъби, медузи и др., вдъхновена от по-абстрактни геометрични фигури. Стилистите правят проучвания също и какви ще бъдат цветовете, типа на платовете, десените – то си е цяла наука.
Аз съм графичен дизайнер и оформям нещо като списания (каталози) за модата след 2 години в различни области – детска, женска, мъжка, по-младежка, за зрели жени и т.н. Те ги наричат „тетрадки за тенденции“ като всяка от тях се издава в ограничен тираж – между 200 и 500 бройки. Продават се много скъпо – по около 10 000 евро на екезмпляр – на „Зара“, „Габ“, „Бенетон“ и др. Въз основа на тези тетрадки фирмите за прет-а-порте правят бъдещата си колекция за след два сезона. И работата е много конфиденциална.
В България учих илюстрация и художествено оформление на книгата при Христо Нейков в Художествената академия и оттогава насам съм написала и нарисувала няколко книжки – основно детски, но има и една с поезия. Наскоро издадох на френски три детски книжки с главен герой – малко човече, което се казва Ми. Първата е „Ми и синята планета“, втората е „Ми намира приятели“, а третата е „Ми спасява страната на мечтите“.
Откакто съм във Франция, всеки път като си дойда в България, търся нещо от старото, което помня, но все по-малко започвам да го намирам. Има нещо много автентично в България, което ми се иска да се запази, а то е в процес на промяна. Например, аз обичам места и заведения като на Ситняковското пазарче – с дървени маси, с кебапчета, с кафе, хората от квартала се събират там под едни кестени, и си говорят, и е живо. Това никъде, никъде, ама никъде го няма в Париж. Или баничарниците…(просълзява се). Тези места сега ги събарят и строят на тяхно място молове, сити центрове и други подобни. Аз изпитвам истинско, дълбоко отвращение към този тип места, а виждам, че тук на хората им харесва и за тях това е ново, интересно, луксозно.
Моите приятелки ме канят да пием кафе на терасата на мола. Аз пък искам да пия кафе на пазарчето на „Ситняково“. Те ми казват: „Там е мръсно, събират се старци, мирише на кебапчета“, докато на мен точно това натуралното, българското ми липсва много и ми харесва. Цялата природа и зеленината в София и в България е прекрасна и ми е неприятно да виждам как постепенно изчезва и отгоре се строи. В това отношение има огромно движение на несъзнателност. Съсипват се истински природни красоти, а се строят толкова грозни неща“.