8. По баровете в Нешвил, Тенеси
Продължение. Виж 7. Мемфис, Тенеси – черен госпел, джаз и Елвис
В Нешвил, Тенеси, царството на кънтримузиката, главната улица със заведенията се казва “Бродуей”, подобно на Ню Йорк. Впрочем в много американски градове има улици с такова име – просто “Широк път”. Никой не се е сетил да ги кръсти на някой исторически герой и да ги преименува 3-4 пъти за 100 години, като у нас.
По “Бродуей” в Нешвил и пресечките му са пръснати клубове за жива музика. Когато попаднеш на улицата вечерта, усещането е подобно на това, което изпитах, като прекрачих в госпел църквата в Мемфис на неделната служба. Музиката те блъска и зашеметява. От всеки клуб свирят на живо. Там, където не е на живо, има караоке бар и пеят посетители, някои от тях много професионално. Музиката от единия клуб гърми и се смесва с музиката от съседния, който е на крачка. Вратите са отворени, отвън тук-там има охрана, но на повечето места просто хора, които танцуват, канят те вътре и теб… Повече чух жива рок музика с елементи на кънтри, а по-малко кънтри. Но тук Джони Кеш, Доли Партън, Уили Нелсън и т.н. те гледат от плакати, фланелки, сувенири. Особено Джони Кеш.
Нешвил е една по-свободна Америка. Не само заради това, че има заведения, в които се пуши. Дори едно от тях е сложило под табелата с името си светещ надпис “Пушачите са добре дошли”. Тук някак се чувства духът на свободата, който е създал Щатите и ги е превърнал в най-привлекателната за емигрантите държава. Свободна Америка, в която хората бягат от режимите и от бедността си.
В клубовете и по улиците наоколо се виждат жени и мъже, които се веселят истински, държат се свободно. На няколко пъти ми се случва да ме карат да ги снимам, като виждат фотоапарата ми, да ме дърпат да вляза в някой клуб. Виждат се едни красиви руси момичета с къси поли или дънки, които някак напомнят времето на хипитата и… на Желязната завеса. Тогава образите на тези руси момичета от филмите или от някое списание символизираха свободата отвъд. В един бар две точно такива танцуват, викат, пеят, а неколцина мъже на бара им се радват. Напили са се, но не се качват на масата да танцуват. И наоколо няма пияници, които да ги дърпат за ръкава или да се карат помежду си – “Ти мене уважаваш ли ме, бе?…”
Двете момичета се оказват канадки. Едната специално дойде и ни се представи, а после ми позира за снимка. Запява на караоке песента на Джанис Джоплин “Мерцедес Бенц” (“О, Боже, що не ми купиш “Мерцедес Бенц”?… О, Боже, що не ми купиш цветен телевизор?…”)”. Изпращат я с ръкопляскания. На бара в дъното пият две други момичета. Едната се оказва, че има рожден ден. Барманът го обявява официално, и всички запяват “Хепи бърсдей”.
В една пресечка на “Бродуей” попадаме и в кръчма, която е на три етажа, като театър, с голяма сцена и също толкова голям дансинг отпред. Свири някаква рок група, а отпред танцуват групово, като ансамбъл, около 30 момчета и момичета. След дансинга започват маси, на които се пие предимно бира, в дъното има и бар. И шантави декори, огромен кон, седнал ухилен в поза като пияница. Наливната бира “Гинес”, която в Ню Йорк е около 6 долара, в Нешвил струва 4…
Странен е този град, с толкова музика и свобода по улиците. Ако има в Щатите няколко града, които трябва да се посетят, като Сан Франциско, Ню Йорк, Нешвил задължително трябва да се нареди сред тях. Странното е, че е опасан от т. нар. “Байбъл белт”, тоест един библейски колан от църкви. Това е част от Америка, в която църквите са на всеки ъгъл. Опитах се да направя справка за района на Нешвил – около 6000 църкви. Най-различни – повечето са методистки и баптистки, но има евангелистки, презвитериански, лутерански, католически и дори гръцка православна. И още куп други. И навсякъде в тези църкви се пее. В Америка всяка църква е уважавана, религията на отделния човек е нещо свято и всеки е свободен да изповядва каквото иска, няма доминация на една църква над друга, войни между тях и обвинения – „вие сте секта, вън“. Така се впечатлих и в Солт Лейк Сити навремето – там е Меката на мормоните, но в града имаше и руска, и гръцка православни църкви, наред с изредените по-горе.
Другото, с което се гордее Нешвил, е бърбън-уискито “Джак Дениълс”, което се прави на 50-60 мили на юг, в градчето Линчбърг. Същата работа като с Джони Кеш – фланелки, сувенири, чаши… И дори бутилки с марката, пълни с някакви видове плодов сироп без алкохол. Спиртоварната е отворена за посетители. Ще спестя този епизод, не искам да правя безплатна реклама. Бизнесът си е бизнес. Но бърбънът заслужава няколко думи по принцип.
Сигурно на не един шотландец или ирландец, преселил се на американска земя, е хрумнала идеята да дестилира уиски не от малц и ечемик, а и от царевица. В тези райони на Америка има мноооого царевица. И някой от емигрантите е спретнал питие от нея. Както в Мексико някой германски емигрант е спретнал бира от царевица, вместо от малц – известната бира “Корона” се прави така и днес. Впрочем дали царевицата ще е суровина за бира или за бърбън – не става и без някакъв процент малциран ечемик.
Та така с бърбъна – царевица. Нетипичен вкус и аромат. Както казваха по-стари българи, когато са го опитвали – абе, нещо мирише на дървеници… Сега дървеници няма и не знам кой на какво го оприличава, но не може да се мери с хубаво шотландско или ирландско уиски. Масовите шотландски и ирландски “блендед” уискита са оцветени с карамел – за по-хубав цвят. “Джак Дениълс” не прави изключение. Няма начин. Иначе е чисто питие, глава не боли. Но приятният златист цвят, който виждаме в масовите уискита на всеки рафт в баровете, няма как да се получи от бъчвата.
Шотландците на това му викат не оцветяване, а “стабилизиране на цвета”. Щото в различните години и партиди, от различни съставки на бленда, лежали в различни бъчви, се получавали разлики, затова се оцветява до един стандартен еднакво наситен цвят – това обясняват шотландците за уискито. Ох, милите. Истинското малцово уиски, което наистина идва от бъчва, а не се разрежда със спирт, е по-бледо, не е с този златист цвят. Шотландците не употребяват черничеви бурета, да оцветят ракията, като у нас. Купуват употребявани бъчви от шери и порт от Испания и Португалия и слагат уискито да отлежава в тях. И дори в бъчви от бърбън – купуват и старите бъчви на “Джак Даниелс”. Шотландска им работа – така няма натрапчив аромат на дъб в питието, но пък ароматите на шери, порт или бърбън допълват аромата на уискито…
Впрочем, в Щатите, Канада и Ирландия уиски се пише whiskey. А в Шотландия – whisky. Шотланците казват: “Ние правим whisky, а другите да си правят whiskey.” Американците не са толкова придричиви в наименованията – има 2-3 вида тукашно уиски, което се изписва като шотландското. Не че съдържането му е същото…
Та по въпроса за „Джак Дениълс“ – настояват, че не е бърбън, а „Tennessee whiskey“. Но се прави от 80% царевица, останалото – ръж и малциран ечемик. Ароматът му доминиращо е на царевичен дестилат, типичен бърбън.
Тия дни за шотландското уиски в САЩ идва заплаха – американци призоваха да му се прави бойкот, заради освобождаването от шотландските власти на либиеца атентатор, който свали самолета над Локърби преди години. Американците смятат, че виновникът за смъртта на 270 души трябва да си лежи в затвора, нищо че е болен от рак. Ами да си пият бърбъна тогава…
Но, както пееше Джон Лий Хукър – “Уан бърбън, уан скоч, уан биър”. Опитах и аз тук, в тоя ред… Англичаните казват: „Never mix grapes and grain.“ (Никога не смесвай гроздови със зърнени напитки). Тези всичките са зърнени, може…
На стария черен Хукър, лека му пръст, макар че беше милионер от музиката си, му липсваха няколко предни зъба. И не даде ни един долар да се докара като тукашните звезди от шоубизнеса с блестящи усмивки… Пък повечето от моите приятели, преселили се в Америка, се връщат в България всяко лято един през друг, ходят по разни частни зъболекарски клиники, плащат по няколкостотин лева на зъб и викат: “Тук е много евтино”…
Следва