Демокрацията в развиващия се свят – отчайващо начинание или оръжие на Запада
Според един виц, който се разказва в Афганистан, резултатите от изборите вече са обявени и Ахмадинеджад печели с 42 милиона гласа. Паралелът е много уместен. Още след като първите резултати изтекоха от Кабул, основният опозиционен кандидат обяви изборите за опорочени. Съобщения и доказателства за измами има в изобилие. Като средство за постигане на консенсус в страната и за поставяне на основите на стабилно управление, изборите в Афганистан, също както тези в Иран, се провалиха с гръм и трясък.
Разбира се, има една разлика – докато в Иран светът искаше правителството да падне, в Афганистан то трябваше да спечели. Когато става дума за Иран, на Запада му се иска всеки демократичен жест да е измама. За Афганистан обаче, Западът иска всеки такъв признак да се възприема за висше постижение на външната намеса.
Именно тук започват проблемите във всички дискусии за демокрацията в ислямския, всъщност в целия развиващ се свят. Този свят започва да се задушава от онова, което външният свят иска от него да постигне, без да обръща внимание на желанията на хората в съответната страна. Демокрацията е представяна и беше открито насърчавана от президента Джордж Буш като политически механизъм, който автоматично ще донесе промяна в режимите към по-мирен, подкрепящ свободния пазар и прозападно ориентиран свят.
Това не стана. След първите славни народни революции в Източна Европа, въвеждането на демокрацията се оказа сложно и често пъти безнадеждно опорочено начинание, както можем да видим в Афганистан, Иран, а също и в Ирак, Палестина и Пакистан. Не че хората не искат да гласуват – те почти винаги искат. Просто механиката на изборите твърде бързо бива впрегната от правителствата като средство да се задържат на власт.
Не искам да кажа, както твърдят мнозина, че демокрацията е политическа система, която в известен смисъл представлява културен феномен, неподходящ за износ. Това би било наистина ужасно заключение, ако се превърне в общоприето схващане. Проблемът е в очакванията, които й възлагаме в отделните ситуации.
В случая с Афганистан искахме да постигнем резултат, който да покаже, че той е на път да се превърне в стабилна държава, способна сама да гарантира своята сигурност – с други думи точно това, което винаги сме искали от авторитарни държави като Египет и Саудитска Арабия, само че с по-убедителни усилия, за да бъде спечелена благословията на народа.
В случая с Палестина искахме (и все още искаме) изборен резултат, който да доведе до едно желаещо мир правителство, което да получи мандат да договори успешно мирен договор с Израел. В Пакистан искахме правителство, което да наложи властта си над племенните райони, да спре преминаването на фундаменталисти презграниците и да затопли отношенията с Индия.
Когато дойде време за президентските избори в Иран обаче желаехме резултат, който убедително да свали президента Ахмадинеджад от власт и да бъде предизвикателство към цялото теократично управление, като покаже, че обществото иска свобода у дома и отвореност към света.
Обществата в тези страни обаче не гледаха на нещата по същия начин. В Палестина гласуваха за Хамас, защото на повечето избиратели им беше писнало от корупцията на палестинската автономна власт, и безкрайните и безплодни отстъпки пред израелците, по повелята на Запада. Те не гласуваха за война с Израел. Те гласуваха, за да изритат старата върхушка.
Същото е положението в Пакистан, Афганистан, а много вероятно и в Иран, ако някога въобще научим истинските резултати. Там не съществува естествено доверие в демокрацията сама по себе си, защото няма доверие в политиците. Това, което обикновено е налице, е желанието режимите да бъдат отговорни за предполагаемите си провали. Това не е нагласата, която произвежда стабилни режими, каквито Западът продължава да желае.
В това отношение няма особени културни различия. Обикновено същото се случва и на британските, американските и европейските избори. Нито пък в подправянето на изборните резултати има нещо характерно само за Третия свят. Джордж Буш и републиканците побързаха да прибегнат до този похват във Флорида през 2000 година. Не е изненадващо, че Карзай го пробва в Афганистан, а аятолах Хаменей е обвинен, че го е приложил в Иран.
Разликата е, че на запад има доста добре установени правила и процедури на управление, както и достатъчно опит и ресурси, за да се гарантира, че те се спазват. Това не се получи в Афганистан, където безопасността не беше достатъчна, за да осигури добра избирателна активност и нямаше достатъчно ресурси, за да могат изборите да се произведат както трябва. Не се получи и в Иран, където вътрешното министерство контролира резултата от изборите. Получи се в Палестина, но тогава останалата част от света предпочете да пренебрегне вота, защото резултатът не й изнасяше.
Дълбоко вкоренените племенни и междукланови вражди очевидно задълбочават проблема. Изборите не могат да преодолеят това толкова лесно. Всъщност демокрацията наистина може да направи живота по-труден, като подчертава различията и налага волята на мнозинството над останалите, което е един от поводите за притеснение в Ирак. Ако дотук Ливан се справя с доминираните от междусектантските съперничества избори, това е защото крайният баланс на властта се поддържа стриктно от конституцията, която защитава тези различия. Ако Сирия успява да задържи стабилни отношения между мнозинството и етническите малцинства, това се дължи отчасти на факта, че тя е авторитарна държава, управлявана от малцинствена секта.
И все пак, дори още по-опорочени избори могат да изиграят роля за отварянето на някои общества. Ако вземем за пример Иран, избирателната система там трудно може да се нарече прозрачна и свободна в общество, в което върховната власт се намира в ръцете на духовенството. Въпреки потушаването на протестите обаче, самият факт, че имаше избори и че беше позволен свободен дебат, е отражение на едно общество, което все още зачита донякъде идеята за народен консенсус – може да се каже в много по-голяма степен, отколкото в някои съюзници на Запада като Египет, Саудитска Арабия и държавите в Северна Африка.
Фактът, че властите в Бирма положиха толкова усилия, за да попречат на Аун Сан Су Чжи да вземе участие в изборите догодина, е знак за това, че те все още се страхуват и от изборите, и от самата нея.
Западът отдаде твърде голямо значение на изборите в Афганистан, както и в Ирак и Пакистан. Те бяха твърде опорочени и незадоволителни, за да изпълнят функцията си към обществото, независимо от окупационните сили. И все пак не е редно да ги отричаме с лека ръка в по-голяма степен, отколкото изборите в съседните държави. Просто не би трябвало да очакваме те да донесат това, което ние искаме.
По БТА