Русия никога не се извинява
Руските власти не са свикнали да се извиняват нито на чуждите, нито на своите граждани. Упорит отказ да се признаят грешките – това са власт и сила по руски.
Без да дочакат речта на Путин на мероприятията в Полша, посветени на началото на Втората световна война, западните медии в хор прогнозираха, че руският премиер няма да се извини за отрицателната роля в тези събития на Съветския съюз. „Пактът Молотов – Рибентроп и хладнокръвните убийства на затворници – са две от най-тежките престъпления … Достатъчно силен ли е Путин да се извини? Или Русия смята, че Пактът е адекватен дипломатически документ и иска да каже на света, че нейната политика през XXI век ще бъде същата?“, пише „Индипендънт“. „Германия се извини – много пъти – и сега Ангела Меркел ще го направи отново. Русия не се е извинила още нито веднъж“,приглася „Таймс“.
Путин наистина не се извини в Полша. Вместо това, той заяви, че „историята не е едноцветна, а грешките, които са създали условия „да започне голямомащабната агресия на нацистка Германия“, са били „огромно количество“ от всички страни. И за да се състави обективна картина, не трябва всяка страна в процеса да изчопля „от този стар, плесенясал хляб стафиди за себе си“.
Въпреки, че нито Полша, нито на другите участници във Втората световна война, ако се има предвид дискусията, която в навечерието на посещението се водеше в руската официална преса, и не очакваше специални думи на покаяние от Путин, реакцията на факта, че руският премиер не изрази ясно съжаление, със сигурност ще бъде отрицателна. Но възмущението от нежеланието на лидерите на Русия да съжаляват и да се извиняват за грешките в международните отношения, въпреки че те са направени от предишни властници, говори само за едно – за липса на разбиране на естеството на властта в Русия.
Путин, както и повечето от неговите предшественици (и ако политическата физиономия на руската власт не се промени радикално, тогава очевидно, и наследниците му) никога не се извинява не само на чужденците, но и на своите граждани. Трябва ли да се очаква, че такъв човек ще се оправдава за пожълтял лист хартия, подписан преди 70 години, дори и да е струвал живота на милиони хора?
Дори и в зората на своята президентска кариера, оказал се лице в лице с роднините на моряците от потъналата подводница „Курск“ в края на август 2000 г., най-многото, което успя да изтръгне от себе си държавният глава и върховен главнокомандващ на Русия Владимир Путин, беше: „…Ужасна трагедия. Имаше съболезнования и всичко останало, което вече чухте. Аз се присъединявам към тях …“ И това „присъединяване“ към съболезнованията е апотеозът на извиненията на Путин, максималното покаяние за осем президентски години и една година като министър-председател.
Нито през октомври 2002 г., след събитията в театъра на Дубровка, нито през септември 2004 г., след Беслан, Путин не си позволи дори такива „косвени“ извинения. Трагедията в Беслан беше използвана като претекст за по-нататъшно вертикализиране на властта, за премахване на преките губернаторски избори и беше придружено не от извинителни, а от мобилизиращи речи: „Ние не показахме разбиране на сложността и опасността на процесите, протичащи в собствената ни страна и в света като цяло. Във всеки случай, не успяхме да реагираме на тях адекватно. Показахме слабост. А слабите ги бият“. Този призив за единство пред лицето на врага – вътрешен и външен, явен и таен – се превърна в лайтмотив на всички, не извинителни, а разяснителни речи на представителите на властите. Във вътрешната политика, както и във външната, властта не се покайва за грешките си, недостатъците, пропуските. А разяснява.
И се опитва да избегне онази стара грешка, допусната от Путин през далечната 2000 г. – общуване със случайна, а не подбрана публика, с онези, които, за разлика от благосклонните участници в „преките линии“ с народа, могат да зададат неприятни или дори да хвърлят в лицето директни обвинения. Може би затова премиерът предпочете да не се среща с роднини на загиналите работници от Саяно-Шушенската ВЕЦ по време на неотдавнашното си посещение в Сибир.
Но въпросът не е в Путин и в личните му качества.
Общоприетата формула „Началникът винаги е прав“ се разпространява в Русия по вертикалата. И главният началник също винаги е прав, и със сигурност никога не е виновен. Защото царят – тъкмо така, независимо от наименованието на длъжностите (генерален секретар, президент или министър-председател), се възприема главният началник в страната от по-голямата част от населението – не може да бъде виновен за нищо по дефиниция. В краен случай, когато трябва някой да се принесе в жертва на народния гняв, винаги ще се намери някой немарлив болярин, допуснал да бъдат взени за заложници зрителите на мюзикъла или учениците, виновен за гибелта на подводницата или аварията в централата.
Но често не се налага да се жертват дори началници с по-нисък ранг, които също никога не грешат и не се извиняват. „Болярски глави“ не паднаха нито след“Курск“, нито след „Норд-Ост“ или след Беслан (президентът на Северна Осетия Александър Дзасохов бе уволнен след пауза, и то с почести – стана сенатор)… И единственият руски цар, който се извини на съгражданите си, и то без да конкретизира, за всичко наведнъж, беше Борис Елцин, когато предсрочно напускаше президентския пост. Впрочем, и той се извини едва когато и хулите, и похвалите на някога повярвалия и тръгнал след него народ вече му бяха безразлични.
Понеже неговите наследници, както и неговите предшественици, се избират от народа само формално, отношението на поданиците дълбоко не интересува управниците. Така че няма смисъл да се покайват и извиняват. Извиняват се на онези, от които нещо зависи. Да се извиняват на безгласните статисти няма смисъл. Тъй както няма смисъл от исторически извинения към съседите, с които не само в далечното минало, но в настоящето, отношенията далеч не са равнопоставени и приятелски.
И за Путин, въз основа на обичайната логика на владетелите на Русия, да бъде „силен“ (противно на представите на британските журналисти) – означава тъкмо да не се извинява. Упоритото, въпреки всичко, нежелание да се признават грешките – това е силата по руски. Тайнствена сила, която от век на век, от епоха на епоха, се възпроизвежда от безграничната руска власт.