Снимките от бойното поле – по-силни от хиляди думи
Ефрейтор Джошуа Бърнард лежи на земята в Афганистан на една страна, стиснал в ръка оръжието си. Във въздуха се носи прах от стрелбата с гранатомет, дошла току-що от горичка с нарови дървета и отнесла единия крак на Бърнард. Фотоапаратът щраква, заснемайки леко неясно други двама американски морски пехотинци, които полагат неистови усилия да спасят живота му и крещят: „Бърнард, справяш се чудесно. Ще се оправиш.“ 21-годишният войник не се оправи.
Снимката на умиращия морски пехотинец, направена от фотографката на Асошиейтед прес Джули Джейкъбсън на 14 август мигове след устроена от талибани засада край село Дахане предизвика гняв в Америка. Министърът на отбраната Робърт Гейтс обвини АП, че е проявила „липса на състрадание и благоразумие“, като е разпространила снимката във вестниците: някои от тях я публикуваха, а други решиха да не го правят.
Ефрейтор Бърнард беше 19-ият американски войник, загинал в Хелманд само за един месец. Обществената подкрепа в Америка за войната в Афганистан отслабва бързо, а се очаква призивите на Барак Обама за още войски да срещнат съпротива в Конгреса. Защитниците на снимката обвиниха Гейтс, че се опитва да представи конфликта в по-положителна светлина, като скрива мрачната действителност на войната в критичен политически момент.
Снимката нарушава едно от най-старите табута, навлизайки в свещената интимност на мига на смъртта. Тя беше публикувана в разрез с желанията на семейството на загиналия и повдига неудобни въпроси за границата между воайорството и репортажа. Но пък е толкова искрена и непосредствена, разкрива толкова съкровен момент, че всякакви други съображения остават на заден план от суровото й въздействие.
Тази снимка не е кървава. За разлика от много други военни снимки тя не превръща трагедията в цинична порнография. Кръвопролитието е неясно, лицето е извън фокус. Войниците са почти анонимни, просто участници в сцена на бойното поле.
В смъртта на Бърнард, на прашен насип на ливада в чужда страна, има нещо почти земно – това е един спрял миг, в който изглежда е уловена и изобразена самата природа на войната с нейния героизъм и ужас. Много малко военни снимки постигат това, но когато го направят, имат огромна сила да оформят колективното съзнание. Знаейки това, властите, водещи война, винаги се стремят да контролират публичното представяне на образите на войната.
Снимката на Бърнард може да се сравни по странен начин с прочутата картина от викторианската епоха „Остатъците от една армия“, в която Елизабет Бътлър изобразява Уилям Брайдън, оцелял при отстъплението от Кабул през 1842 година, когато 16 000 мъже, жени и деца биват избити от местните. Картината представя тежко ранения Брайдън, влизащ в Джалалабад, олюлявайки се върху умиращ кон.
Картината веднага предизвикала противоречия. Вместо да представи британците като победители (щастливи и славни), тя показала една разгромена и изоставена армия, от която оцелял един единствен полумъртъв войник. Художничката не се разкаяла. „Никога не съм искала да представя величието на войната, а да изобразя нейния патос и героизъм“, написала тя.
Когато Роджър Фентън, един от основателите на Кралското фотографско общество, бил изпратен да отразява Кримската война през 1855-та, получил строги указания да не снима никакви мъртви тела. Фотографията през Първата световна война била подложена на засилена цензура. Едва преди четири години Пентагонът най-сетне вдигна официалната забрана за снимане на военни ковчези.
Желанието за контрол на изобразяването на войната отразява способността на фотографията да представя суровата истина за конфликтите по начин, непостижим за никоя друга изразна форма, в това число писаното слово. При Етапл през 1917 година Уилфред Оуен се чудил как някой би могъл да изобрази „този странен поглед“ върху лицата на мъжете преди битка на Западния фронт: „Неразбираем поглед … по-ужасен от ужаса, защото беше невиждащ поглед, безизразен, като на умрял заек. Той никога няма да бъде нарисуван.“
Но би могъл да бъде фотографиран. Половин век по-късно Дон Маккълън улови тази мрачна празнота върху лицето на войник, ударен от снаряд при Хюе във Виетнам. Подобна сурова снимка може да побере в себе си цяла война. Според мнозина направената през 1972 година от Ник Ют снимка на 9-годишно момиче, бягащо от селоти си след нападение с напалм, изобразява не просто кадър от Виетнамската война, а моралната сложност на самата война.
Направената от Робърт Капа снимка „Падналият войник“ представя по сходен начин гражданската война в Испания: без значение е кой е бил войникът и къде е паднал; няма значение и това, че снимката може да е била фалшификат, защото силата й не е в буквално представяното доказателство, а в по-висшия смисъл, който тя носи.
Фотографията може да притъпява емоционалната реакция, но и да я стимулира. Когато си заливан от военни снимки от Ирак и от Афганистан, е лесно да станеш неподатлив на тяхното влияние. Направената от Джейкъбсън снимка на умиращия морски пехотинец е един от малкото заснети в която и да било от двете войни образи, достоен да бъде наречен с изтърканата дума „икона“ в истинския й смисъл, обозначаващ обект на благоговение, материален предмет, натоварен с морално значение. Силата на снимката се състои не толкова в разтърсващия й ефект, колкото в настояването й за отговор: за някои тя показва смелостта на войната, за други е осъждане на войната. Но по-важно от предизвикването на тези две реакции е, че тя изобразява войната в истинския й вид, с нейното всекидневно, мръсно, произволно насилие.
Сюзан Зонтаг писа за неповторимата сила на снимката да разтърсва съзнанието, изваждайки го от вцепенеността, която настъпва в резултат на пресищането. „Една снимка не може да принуждава. Тя няма да извърши оценката вместо нас. Но може да ни подтикне към реакция“, писа тя.
Засадата при Дахане вече е минало. Името на Джошуа Бърнард ще бъде забравено, но той вероятно ще окаже дълбоко и трайно влияние върху историята. Снимката, показваща последните му мигове, не унижава смъртта му, а я увековечава.
По БТА