12. Сан Франциско, българи и руснаци…*

Заливът на Сан Франциско с моста Голдън Гейт на преден план, по-назад островът-затвор Алкатраз. Снимки: авторът

„Доларът е толкова слаб, слаб…“, казва възрастната жена в самолета до мен. Тя е от Сан Франциско. Връща се вкъщи от пътуване в Италия. Всяка година ходи на екскурзия в Европа. „Още миналата година в Испания не можах да повярвам какъв е станал обменният курс. Не си купих нищо“, оплаква се тя. Тя живее на едно от най-прекрасните места на земята, но не е й достатъчно да стои вкъщи, за да бъде щастлива.
Средният американски турист вече не е толкова богат. Спадът на долара, който може и да е полезен за американската икономика, всъщност изпразва джобовете на американците. В Европа сега те са с около 30% по-бедни в сравнение с преди няколко години. В САЩ пък немските коли, френското вино или италианските храни са станали приблизително с толкова по-скъпи.

Българските емигранти са обеднели още повече. Всеки българин тук се надява, че нещата ще се променят, и работи упорито. Нашият емигрант в САЩ се труди по американски.

Българинът зад граница е като бацилус булгарикус. Казват, че когато се изнесе нашата млечнокисела бактерия извън България, след 20-30 дни тя престава да се възпроизвежда, нещо мутира и се изменя. И киселото мляко не се получава. Така и с българина. Зад граница ферментите в главата му престават да действат и той започва да се държи като американец. В България може и да мързелува, да закъснява за работа, да ругае, че нещо не било справедливо, да паркира колата си на тротоара и да минава на червено. В САЩ няма дори да му мине през ум такова нещо. Безропотно работи, доволен е на най-много 2 седмици отпуск годишно, не протестира, че го глобяват за неправилно паркиране или че му плащат малко. С две думи – не се оплаква. Няма и на кого.
Америка е страната на правилата. Никой не смее да ги нарушава. У нас, както е известно, дори законът е „врата у поле“. И затова странно изглежда преображението на българина тук.

Град от филмите на Холивуд

Зигзагообразната част от ул. Ломбард, позната от няколко холивудски филма. Снимки: авторът

Погледнато вечер от самолета, крайбрежието на Калифорния е страхотно – цялата брегова ивица свети. В Интернет има един сайт, който в реално време показва картина от различни спътници върху всички континенти – по избор. Който е виждал там нощна Калифорния, да знае, че не е лъжа. Точно така си е наистина. Всичко свети. Отблизо е още по-вълнуващо.

В сравнение с Ню Йорк на пръв поглед Сан Франциско изглежда по-провинциално. Ню Йорк превъзхожда дори европейските градове по гостуващи музиканти, оперни звезди или изложби на антики и изобразително изкуство. Пълен е с джаз и всякакви клубове, има и радиостанция с 24-часа симфонична музика, театрите обхващат световната драматургия от Шекспир до най-изчънчените авангардисти. Мащабите му са огромни, в сравнение със Сан Франциско.

Градът на брега на Тихия океан е само около 700 000 жители и територия колкото Пловдив. Но с цялата населена зона по крайбрежието около него, става към 2 млн. Не може да се каже, че на Сан Франциско му липсва култура. И атмосферата му е неповторима. Напомня европейски град, същевременно е уникален. Улиците му са прави и се пресичат под прав ъгъл, по американски. Познати са от десетки холивудски филми – изкачват се стръмно право нагоре и надолу по хълмовете, върху които е разположен градът. Холивудският дух се чувства на много места тук. Можеш да видиш конкретни къщи и улици, в които е сниман например „Първичен инстинкт“. Една стара сграда на брега на океана, горяла и събаряна от земетресения в миналото, както много други стари сгради тук, се нарича „Клиф хаус“. За последно е построена отново в началото на миналия век. В нея има кафене с изглед към океана и безброй портрети на холивудски звезди по стените. Преброих, че 176 от тях са с автограф – от напълно забравени холивудски величия от 30-те години до съвременните звезди. „На моите приятели от „Клиф хаус“ – Никълъс Кейдж“, пише върху портрета му. „На моите приятели от „Клиф хаус“ с най-добри пожелания – Шарън Стоун“ и т. н. Специално Стоун е жител на Сан Франциско – има къща тук, в представителен квартал, наречен „Пасифик хайс“. Местните му викат на шега „Пасифик уайтс“ (от „уайт“ – бяло), защото бил населен само от бели хора.

Типична стръмна улица в Сан Франциско, спускаща се към кейовете с туристическите кораби. Снимки: авторът

Пътувам с един от трамваите по крайбрежния булевард. Слизам на една спирка, за да мина пеш край кейовете. В краката си на тротоара виждам метална плоча с изписани по нея стихове:

В края на нашите улици е изгревът
В края на нашите улици са мачтите
В края на нашите улици е залезът
В края на нашите улици са звездите

Отдолу е името на автора – Джордж Стърлинг, американски поет от края на 19-и и началото на 20-и век (б. а. – преводът си е мой, без претенции).

Метална плочка със стихове на спирката на трамвая по крайбрежния булевард на Сан Франциско. На всяка спирка има стихове от различни поети. Снимки: авторът

На следващата спирка – друга плочка, с други стихове. На всяка спирка – поезия.
Край кей номер едно има висока часовникова кула. На точен час се чува камбанният звън на лондонския Биг-Бен. Само че звукът идва от някакви скрити високоговорители, не от истинска камбана в кулата.

Къщите из града са невероятна смесица от стилове. Във фасадите се виждат елементи от мексиканска, френска колониална и средиземноморска архитектура. Наред с двуетажните сгради от камък и тухла има и кварталчета с типичните стари американски дървени къщички или пък построени от съвсем съвременни леки материали.
На фона на всичко това се е оформило и обичайното американско сити с небостъргачи. Виждат се и няколко високи сгради с начупена фасада, в които очевидно има стаи с остри ъгли на стените вместо прави.

Трамвайчето символ на Сан Франциско (наричано тук кейбъл кар) приближава последната спирка-обръщало на пресечката на ул. “Пауъл” и ул. “Маркет”. Снимки: авторът

По стръмните улички се катери бавно и прословутото тукашно трамвайче, наричано „кейбъл кар“. Между двете релси има трета, под която се движи някакъв кабел и помага с нещо движението на трамвайчето по стръмнината. Мотрисите са стари и с толкова много механично триещи се части, че е истински героизъм за един град да ги поддържа. Сигурно има цял завод за производство на резервни детайли. Изглеждат като туристическа атракция, но се убеждавам, че ги ползват и местни жители като съвсем редовен градски транспорт. Показват месечната си карта на кондуктора и се возят за по няколко спирки. Всъщност, ако не си купиш седмична или месечна карта за градския транспорт (за 15 или 50 долара), удоволствието за еднократно возене с трамвайчето струва 3 долара. Ватманът управлява това виещо чудо прав, с лостове и педали, като от позицията си едва вижда къде се движи. Пътниците около него също пречат на видимостта му. Но чудото работи.

Пътници висят от вратите, докато две трамвайчета с разминават на ул. “Пауъл”. Снимки: авторът

Българи и руснаци

Някои твърдят, че в Сан Франциско можеш да чуеш българска реч на улицата. И че в района и околните селища имало към 10 000 българи. Цифрата няма как да се провери, но вероятността да чуеш българска реч на улицата според мен е доста по-малка, отколкото във Виена или Лондон. Там наистина ми се е случвало.
В малко градче недалеч от Сан Франциско, наречено Маунтин Вю, не много отдавна почина прочутият български скулптор Любомир Далчев. Брат на поета Атанас Далчев и познат на софиянци с няколко монумента из центъра на столицата – Самуиловите войници зад сградата на ЦДНА и статуята на „Св. Климент Охридски“ в градинката до университета. 10 години преди 10 ноември Далчев избяга на Запад, вече на преклонната почти 80-годишна възраст.

Голямата вълна от заселили се тук българи идва след 1990 г. Те са пръснати във всякакви професии. Напразно някои смятат, че мнозинството са компютърни специалисти. Сред емиграцията компютърджиите са такъв процент, какъвто са и у нас. На една крачка от Сан Франциско е Силиконовата долина – място, получило името си от елемента силиций (на англ. – силикон), от който се правят компютърните чипове. Всички големи и малки компютърни фирми имат лаборатории и институти тук.

Яхти на кей № 39 на пристанището. Снимки: авторът

Един от старите български емигранти е основал компания в Силиконовата долина – „Генмарк“. Произвежда роботи – под тази дума не се крият някакви крачещи машинарии, а механични манипулатори за различни лаборатории и производства. Във фирмата работят предимно българи, а основателят й преди няколко години загина с водни ски на Дунава, недалеч от родното си място, и даде повод за типично български конспиративни тълкувания, че е убит.

Странен народ са българите. Пръснати са навред из Калифорния, но няма оформена българска колония. А руска има. В Сан Франциско цял квартал е населен предимно с руснаци – също като в Ню Йорк, на брега на океана, край един огромен плаж. От този квартал е излязъл и единият от двамата основатели на компютърната компания „Гугъл“, Сергей Брин, син на руски емигранти. Заедно със съдружника си се захванали с бизнеса още незавършили прочутия местен университет „Станфорд“.
В магазините из руския квартал може да се намери и бира „Загорка“ – руснаците тук не се лишават от нищо познато от миналото.

Попадам един ден в местния хотел „Мариот“. Тръгнал съм към панорамното му кафене на последния етаж, откъдето се открива гледка над целия център на града. И още във фоайето се чува руска реч: „Пайдьом в нашу комнату, пасмотрим…“ Групата руснаци се състои от младоженец в тъмен костюм с типична руска физиономия и типична руска младоженка в бяла сватбена рокля, съпроводени от кумове и др. Появяват се по-късно в кафето най-горе и дълго се снимат пред огромната стъклена арка на фона на нощния град. От съседните маси американците ги поздравяват.

Нашествието на руснаците в Америка се чувства навсякъде. Още на летището в Ню Йорк цяла група руски спортисти и музиканти се събра за полета за Лос Анжелис, говореше шумно и демонстративно – едновременно със самочувствието на хора от велика нация и с комплексите на „хомо съветикус“. Лоша смесица. Нахвърляха незагасените си фасове в пластмасовия бидон за боклук. Нямах време да видя резултата – сигурно след тях са викали пожарна. В самолета за Сан Франциско също имаше неколцина руснаци – пенсионерки, студентки и т. н.

А на летището служителят по сигурността ми разглежда учуден паспорта: „Я, за пръв път виждам български паспорт. Надписите са като на руските паспорти“, отбелязва той развеселен. Ако някой е забравил, най-много ни свързват с руснаците – поне заради писмеността.

Но българите тук съвсем не са като тях. И трудно свикват с тукашните правила. Най-напред българското съзнание не може да приеме обичайния за Америка принцип около половината ти доходи да отиват за наем. Стая и кухня в Сан Франциско струват към 1000 долара месечно. Изглежда огромна несправедливост, когато имаш доходи около 2 500 долара месечно.

Младо семейство българи попаднало тук със зелена карта. Жената в напреднала бременност. Мъжът намерил работа, тя обаче след 2 месеца го принудила да се прибират в България – нямало условия да се гледа дете в стая и кухня. В Америка така започва почти всяко младо семейство. Но българското младо семейство, изглежда, има нужда от повече площ, от помощта на баби и лели.

Друга българка пък си затръгвала, защото се разходила по главната улица и била разочарована – имало много бездомници, зле изглеждало. В Сан Франциско има една любопитна особеност – главната улица „Маркет“, която пресича централната част на града, изглежда най-представително, с магазини с добре оформени витрини и т. н. Само на крачка встрани, зад следващия ъгъл, върви успоредната улица „Мишън“, която изглежда съвсем другояче – по-мръсна, без витрини, с много бездомници. Точно по нея минала и се разочаровала българката.

Местните бродяги

Бездомниците на Сан Франциско са част от местния колорит. Има квартали в много градове на САЩ, където е опасно да се движиш. Но тук бездомниците създават чувство за несигурност у чужденеца само на пръв поглед. Повечето са безобидни.

Група бездомници, с каквито е прочут Сан Франциско, на спирка на ул. Маркет. Снимка: Иван Бакалов

Забавлявам се отстрани с неколцина на главната улица „Маркет“. Седят на някаква спирка и обсъждат нещо. Единият надига голяма бутилка с бира, до средата закрита в плик. Приближават двама униформени полицаи, на очевидна възраст малко преди пенсия, с изпъчени кореми. Набиват се в очите на българина, защото у нас не се виждат патрулиращи улични полицаи. Ходят бавно по улицата и доближават бродягите. Единият само посочва с жест на пияницата да хвърли шишето в коша за боклук. Той изпълнява веднага. След като полицаите отминават, бездомникът се връща до огромния кош, рови дълго вътре с ръка, напъхана до рамото, намира си бутилката и продължава да пие.

На един ъгъл седи русоляв брадат мъж и държи табела с надпис: „Гладен щатски моряк, служил 1985-1995 на самолетоносача „Нимиц“. „Щеше да бъде много тъжно, ако беше вярно“, коментира надписа моята бивша колежка, която живее пета година тук и ме развежда из града.

Бездомниците тук ги броят като зайците – на квадратна миля. Сещам се как преди години в Солт Лейк Сити един местен архитект гордо ми каза: „В нашия град имаме 1,5 бездомници на квадратна миля, а в Сан Франциско са 75 на кв. миля.“ Този коефициент се смята и за нещо като криминогенен фактор. Местните обаче разправят, че от градове от разни щати докарвали с автобуси бездомници и ги изсипвали в Сан Франциско. Тук е топло, карат леко зимата. Вечер забелязах, че използват кутиите за продажба на вестници като нощни шкафчета – пъхат вътре по някое одеялце, яке.

Тук вестниците се продават в кутии по кръстовищата и спирките. И – нещо странно за нашенеца – повечето са безплатни – отваряш капака на кутията и взимаш вестник. Платени са само няколко. Един от най-големите – „Сан Франциско екзаминър“, от година-две насам станал безплатен. Конкурентът му, „Сан Франциско кроникъл“, който се продава, явно е изпаднал в криза от това. Седи до вечерта в кутиите, а „Екзаминър“ свършва още от сутринта. Прочетох някъде един анализ, според който за последната година безплатните вестници в света са се увеличили с 16%. У нас няма как да стане – ако сложат подобни кутии, ще ги изтърбушат веднага.

(следва)

––––––––––––

* Б. а. – Този пътепис от Сан Франциско е правен по-рано, а не при сегашното пътешествие през август, което излиза тук като поредица, но точно тук му е мястото, преди да пусна последната част.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.