Петко Бочаров: В БТА бях по-информиран от Тодор Живков
Можех да пиша какво се случва в Чад, но не и какво се случва в окръг Силистра, разказва 90-годишният журналист
Петко Бочаров е най-възрастният действащ журналист в България. Роден е през 1919 година в София и тази година отпразнува 90-ия си юбилей. Годините не му личат, нито пък му пречат да продължава да работи и винаги да е в крак с времето и случващото се по света. Завършил е Американския колеж, а след това право в Софийския университет. От 1952 година работи в главна редакция „Международна информация” на БТА, където остава до пенсионирането си през 1983 г. Започва като преводач от английски, бил е редактор, завеждащ отдел „Америка и ООН”, завеждащ отдел „Кореспонденти”, заместник-главен редактор. Aвтор e на първия телевизионен коментар, излъчен по БНТ през 1962 г. От 1974 до 1979 е един от водещите в телевизионното студио на БТА. Между 1981 и 1993 година участва с новини и коментари във „Всяка неделя”. Имал е редовни рубрики по БНТ в програмата „ТВ око”, в радио „Свободна Европа” и в „Дойче веле”. Става прочут с фразата „Да, ама не”, която често използва в своите коментари. Днес пише предимно за вестник „Новинар”.
– Г-н Бочаров, от позицията на годините и опита си как виждате днешните медии?
– Най-напред трябва да подчертая, че опитът е доста дълъг. Не знам дали има по-дълъг опит. Впрочем, знаете ли, че аз съм най-възрастният действащ журналист в Европа? А може би и в Щатите. Моят опит в журналистиката е от 52 година.
– Когато започвате работа в БТА?
– Когато започвам в БТА като преводач от английски. Все пак трябва да се има предвид, че има такова нещо като „агенционна журналистика”, което е абсолютно различно от вестникарска журналистика, от радио журналистика, от телевизионна журналистика. Аз съм работил изключително в агенционна – информационна агенция, каквато е БТА, но съм сътрудничил на всякакви медии, така че горе-долу разбирам от тая работа, дето се казва – стара пушка. Не мога да не направя сравнение между сегашните медии и тези от тоталитарното време. Преди 10-и ноември острието на копието към плурализъм изобщо в живота беше журналистиката. Във вестници, списания, телевизии и т.н. имаше прекалено много членове на партията, които бяха много сериозни и предани хора на своето време, защото те произлизаха от твърди работнически семейства и въпреки това точно тези станаха авангарда на движението към плурализъм.
Като казвам плурализъм, имам предвид това, че в България имаше 5-6 вестника, говоря за София, централни вестници, но някаква разлика между тяхното съдържание нямаше. То все едно беше един вестник в различни тиражи.Имаше една телевизия, едно национално радио. На всичкото отгоре се даваха повече пари за заглушаване на западните радиостанции, отколкото за нещо творческо. Така че нямаше как за интелигентни хора, каквито бяха все пак вече утвърдилите се в редовете на журналистиката хора, нямаше начин те да не почнат да се чувстват в усмирителна риза, каквато слагат на лудите. Те искаха по-голяма широта на действие, да могат да изказват повече своите разбирания и възгледи. Така че всъщност, пак повтарям, острието на това копие към промени на 10-и ноември, беше журналистиката в България, в това няма никакво съмнение. След 10-и ноември това нещо се отпуши и се стигна до това разнообразие, което е и днес. За което се пита дали не е прекомерно, но в края на краищата според мен едно разнообразие никога не е прекалено.
– Кои са положителните и кои отрицателните промени, които настъпиха в медиите оттогава насам?
– Днес официална цензура въобще няма.Официална цензура впрочем нямаше и преди 10-и, тогава имаше автоцензура, която е по-страшна от самата цензура. Тогава автоцензурата почиваше на политически съображения. Има и днес автоцензура, и ако има някакво влошаване в нашата журналистика в последните години, след като мина еуфорията от първоначалните промени, някак си нещата се плъзнаха към една друга зависимост – вече икономическа, зависимостта на парите, където също се появява автоцензура, но в никакъв случай не в тези мащаби, както беше едно време.Така че ако трябва общо да направим сравнение, по-добре ли е от едно време – разбира се, хиляди пъти е по-добре със всичките му слабости и зависимости, които и днес може да има заради пари.
– А промени ли си журналистиката като качество?
– Рязко се промени, в положителен смисъл. По простата причина, че ако сравнявам, значи преди 10-и ноември въобще нямаше вътрешна политика, вътрешнополитическите теми бяха табу, тях можеха да ги коментират не повече от двама души в столицата. И те ги коментират от гледна точка на политбюро. Сега вътрешната политика преобладава пред международната. Аз съм работил с международна информация и много добре знам. Аз можех да пиша какво се случва в Чад, но не и какво се случва в окръг Силистра. Така че в това отношение ние имаме огромен напредък в тематиката. Второ – имаме огромен напредък в анализите, дебатите и личните мнения. Погледнете в който щете вестник – има хора, които пишат и пишат коментари. Едно е фактологията, едно е репортерът, друго е кореспондентът, анализаторът и т.н. Не може да кажеш, ето този е над всички. Едно време не беше така и то е и обяснимо, защото малко хора имаха и достъп към широка информация за това, което става по света.
– В БТА сте били нещо като филтъра, през който е трябвало да премине информацията, преди да стигне до другите?
– Ние имахме страхотна работа, аз бях по-осведомен от Тодор Живков… Ами да, защото аз го осведомявах, разбирате ли. През мое време БТА еволюира от едно преводаческо бюро на ТАСС в истинска информационна агенция, която вече излизаше с марката БТА – тоест БТА вече носеше отговорност за това, което пише в информацията. Едно време ние превеждахме ТАСС – хубаво, ама другарите от Политбюро, от ЦК искаха да знаят как мисли врагът. И какво казва врагът. За да знае какво казва врагът, трябваше да знае какво предават западните агенции. За да знае, някой трябваше да го преведе. Така че, когато аз постъпих в БТА, трябваше да превеждам именно какво пишат западните осведомителни агенции. Имаше си цедка, вече над преводача бяха редакторите – партийно-солидни хора. Това, което аз им казвах, че пише, те казваха – „това – да, това – не”.
– Каква част от важната информация за случващото се по света изобщо достигаше до публиката?
– Не важната, а коя от идейно класов подход е достигала. Аз говоря за първите години, имайте предвид – 52-а до края на 60-а година. Отивам при редактора, който няма понятие от чужд език и му казвам: „Сега Ройтерс пишат, че еди-какво си е станало еди-къде си…” и т.н. А той: „Нас това не ни интересува. А това нас ни интересува – преведи го”. Аз сядам и го превеждам и му давам писмен текст. Той не може да знае дали това, което му давам отговаря на оригинала. Защото не може да ги сравни. Ама аз първо го прочитам, за да му го кажа, нали. Западните осведомителни агенции бълват нон-стоп, няма Нова година, Коледа и т.н. По мое време бълваха на радиотелетип. Това е една голяма пишеща машина, която пише на едно руло хартия, тя пише, рулото непрекъснато се развива, има техници, които го късат и го дават за обработка. Дават го на мен за обработка, и аз гледам какво пише. Може да пише, че на еди-кой си прием британската кралица се явила с еди-каква си шапка. Което нас не ни интересува. Обаче може да пише, че Роналд Рейгън е нарекъл Съветския съюз „империя на злото”. Нали? Затова ви казвам, че бях по осведомен от Тодор Живков, защото през мен минава това нещо. Сега вече такива трудности няма, всичко е известно… Ние издавахме служебен бюлетин, секретен бюлетин, явен бюлетин, който отиваше в медиите. Сега няма такова нещо.
– Ядосвали ли сте се, че важна новина не може да бъде съобщена?
– Бесен бях. Не се случваше често, но се случваше по важни поводи и аз адски се ядосвах. Някъде към 79-80-а г. един южнокорейски пътнически самолет с 270 души на борда беше свален над Камчатка от съветски изтребители, защото нахлува в съветско въздушно пространство. Много добре знаят, че това е пътнически самолет, пълен с невинни хора. Те го свалиха с ракета от изтребител. Западните агенции гръмнаха с тази новина. ТАСС, от своя страна, мълчи два дни и нищо не предава. След два дни се обажда и пише следното „Еди-кога си южнокорейски пътнически самолет наруши съветското въздушно пространство, което наложи два съветски изтребители да го изведат от нарушение…” – все едно те са му посочили пътя, а те го свалиха и убиха 270 души. И чак една седмица по-късно признаха.
Е, как да не се ядосваш? 62-а година, когато беше прочутата Карибска криза, когато светът беше на косъм от ядрена война, ама на косъм, и никой не го разбра, много малко бяха хората, които го разбраха.Ние в „Международна информация” седяхме на нокти. Защото беше въпрос не на часове, а на минути. Съветският съюз искаше да настани ракети със среден радиус на действие, ядрени, в Куба. Когато почнаха да строят площадките в Куба, разбира се, американците веднага разбраха, защото и те наблюдават непрекъснато със спътници, разузнавателни самолети и т.н. В един момент всичко вече беше готово в Куба и Хрушчов изпрати бойни кораби, натоварени с ракетите, които трябва да бъдат инсталирани в Куба. Джон Кенеди каза, че САЩ няма да допуснат това нещо и той нареди морска блокада на Куба. И Куба беше заобиколена отвсякъде от американската флота. Съветските кораби с ракетите плуваха към Куба – там ги чакаха американските кораби от блокадата. И разстоянието ставаше все по-късо, и по-късо, и по-късо. И агенциите съобщаваха просто през час какво става.
Хрушчов каза: „Ние ще пробием блокадата”, Кенеди каза: „Ако някой се опита да премине блокадата, ние ще го потопим”. И дойде един момент, когато агенциите вече съобщаваха, че корабите се виждат с просто око един друг. Е как няма да седиш на нокти? В последния момент, когато вече се виждаха, на Хрушчов най-после му дойде акъл в главата, сигурно някой му е казал, че да предизвикаш ти такава морска битка на 90 мили от Флорида и на 12 хиляди километра от Съветския съюз, то е предрешено какъв ще бъде резултатът от тая битка.А това значи ядрена война между двете сили. Та тогава по същия начин ТАСС съобщава някакви безумия, които нямат нищо общо с действителността, а ние знаем как стоят нещата.
– Същевременно обикновените хора в България са в неведение…
– Абсолютно, в пълно неведение. Това беше оная отвратителна система. Аз затова… просто оттогава прекалено много ми е дошло дотука и след 10-и ноември се отпуших по телевизии и т.н. и станах известен с това „да, ама не”.
– Кога за пръв път употребихте тази фраза, която се превърна във ваша запазена марка?
– Имах постоянни 4 минути след „Всяка неделя” – „Неделен коментар”, това предаване беше лично мое, програмата се наричаше „Телевизионно око” и тогава за пръв път съм я употребил, 92-а година.
– А по какъв повод я употребихте последно?
– Не знам… Вероятно, когато Станишев каза, че неговите хора не са крали и аз съм казал „да, ама не”…
– Каква беше редакционната атмосфера в БТА навремето, как се работеше?
– Както сега не се работи, за съжаление. Ние бяхме някакъв сплотен колектив – работехме яко и след това се забавлявахме също яко. В много случаи така… малко пренебрегвайки семействата си. Но няма начин, като работиш до един часа през нощта, и главата ти е станала ей такава голяма, отиваш някъде да пийнеш нещо, а понеже по това време няма заведения, в които да отидеш и ходехме по къщите. И се прибирам в три часа през нощта и жена ми ме пита „Къде беше?” Как да й обясня, че след тая работа до един часа, трябва малко да се разтовари човек…
– В БТА сте били и заместник-главен редактор…
– Дотам стигнах. И бях шеф на бюро „Кореспонденти”. БТА имаше 24 души кореспонденти в чужбина, все партийно много изявени. Аз трябваше да им бъда шеф. Е, какъв шеф? Всъщност аз не им бях шеф, но им пусках материалите. И когато Лозан Стрелков, който беше главен директор, в края на една такава година премести нашия кореспондент от Пекин, който беше абсолютна тапа, абсолютно негоден за каквато и да е журналистическа работа, той взе та го премести в Токио. Когато аз му казах на Лозан Стрелков – „този човек не може”, той много ясно и точно ми каза и ме постави на място. Каза: „Аз съм те поставил на това място да им правиш техните материали годни за публикация, а не да ми даваш акъл, кого да назначавам и кого не”. А вие си нямате представа какви идиотизми предаваха много от тях. Просто защото те бяха кореспонденти на допълнителен план, главната им задача е била друга.
-Случвало ли се е да „изтече“ информация, която не е трябвало да излиза?
– Не. Получаваха се някакви гафове. Да кажем, сбъркана буква от машинописката на бюлетина. Имаше една такава информация – вместо „пребиваване” беше излязло „преебаване”. „Плодотворното преебаване на българската делегация в Москва…”. Такива гафове имаше. Или много приповдигната реч, която завършва с „Да живее българо-съветската дружба…” – 4 страници вестникарски реч, всичко е мотамо и в скоби пише „ръкопляскания”, и след това на най-приповдигнатото накрая в скоби „смях и оживление в залата”. Или „аплодисменти и всички стават крави”.
– Мислите ли, че международните новини са достатъчно добре застъпени в днешните медии?
– Мисля, че не. В много малка степен се отделя внимание на това, което става по света. А естествено, че съдбата на България зависи стопроцентово от това какъв ще бъде светът след 50 години. Много повече натежава вътрешната информация, защото нещата, които стават тук засягат пряко всеки един човек.
– Какво мислите за разкрепостяването на вестниците и за стила, който се наложи последните години?
– Не е лошо да са разкрепостени, но да не са вулгарни. Най-напред отношението към езика. Моля ви се, това е български език. Когато на теб средството ти за производство е езикът, ами бъди любезен да се постараеш да го научиш като хората и да си служиш с него като хората. Не можеш да правиш някакви идиотски каламбури с езика, от които излиза обратното. „Трима крадци заловиха двама полицаи еди-къде си”, ами кой кого е заловил? Ако трябва да се говори за езика и стила на вестниците, има влошаване.Вярно, че едно време езикът на вестниците беше бюрократичен, сух, отвратителен, чисто партиен, в който няма място за цветисти изрази. Но сега се отива в другата крайност, където се пишат абсолютни идиотщини.
– Изпълнява ли журналистика функциите, които би трябвало да има?
– Изпълнява ги, но може още много да се желае, за да стане по-добра. Трябва да има сериозни вестници, които наистина да са независими, макар че това е най-трудното, защото все някой трябва да ги финансира, от тираж вестник мъчно се издържа.
– Откъде се информирате в момента, какво четете, какво гледате?
– Купувам два-три вестника всеки ден, гледам телевизия, ровя се в Интернет, за почуда на някои хора на моята възраст аз работя с компютър, страхотна машинка е, която по някой път ми прави страхотни номера…
– Кое ви държи толкова жизнен?
– Само едно. Любопитството.