Вината за кризата и глобализмът
В „Крахът на глобализма“ Джон Ралстън Сол още през 2005 г. се противопоставя на доминиращите икономически теории и предсказва последвалата световна криза. Той е известен канадски писател и анализатор, съпруг на бившата генерална губернаторка на Канада. Неговите романи, между които и бестселърът „Хищни птици“, разглеждат сблъсъка на индивида с властта. Философските му трудове „Копелетата на Волтер“, „Несъзнателната цивилизация“, „За равновесието“ и др. оказват все по-голямо влияние върху политическото мислене в много страни. Книгите на Дж. Р. Сол са преведени на повече от дванадесет езика и са получавали авторитетни награди в Канада, Италия, Чили и др. Списанието за независими идеи и алтернативна култура Utne Reader нарежда Дж. Р. Сол сред стоте водещи мислители и визионери на модерната епоха. Издателство Кралица Маб представя на български допълненото издание от 2009 г. Предлагаме откъс от книгата.
Колкото и да е трудно за мнозина от нас да произнесат тези думи, трябва да се посочи ясно, за доброто на всеки, че икономическият колапс през 2008 г. представлява провал на глобализма. Грешка е да се третира тази криза като нещо, предизвикано от финансовата криза. Пръсването на цирея е симптом, а не причина, изрежи го бързо и продължи в търсене на истинските проблеми.
Ако погледнем назад, ще видим много по-дълбоки сривове. Империи, райхове, имперски армии, икономически теории, идеологии от всички видове идват и си отиват. Неизбежни и вечни, те шестват пред нас, велики и самоуверени за четвърт век, за половин, понякога за век, по-рядко за два. Смятаното за толкова сериозно внезапно започва да изглежда сякаш винаги е било леко, крехко и съмнително. Как управниците не са го виждали? Те не са желаели да го забележат. Да бъдеш сляп за реалността, означава да бъдеш лоялен към своята класа, независимо под каква форма се проявява тази класа. А лоялността винаги надделява над реалността сред служителите на идеологията.
Когато идва моментът на истината – истината, която е просто израз на действителността – започва голямото търсене на виновници. В случая с глобализацията, очевидният злодей не беше дори директно някоя личност, а уж премахнатият, старомоден грях на алчността. Ако хората бяха настоявали за реален, жив, дишащ виновник, очевидният избор беше банкерът. Но алчността и банкерите са стандартните виновници за всяка икономическа криза от Атина насам. Това е модел на обвинения, който от векове подхранва антисемитизма и страха от чужденци.
Как може да бъде обвинен финансовият сектор? Това е една област, в която всяко нарушение е извършено изцяло пред погледа на обществото. Недопустимо непрозрачните хедж фондове, легализираните измами на корпоративните мениджъри, пълнещи джобовете си, очевидно несигурното естество на американските ипотеки, сливанията и придобиванията в зависимост от финансовите слабости на превземаните фирми – нищо от това не е скрита дейност. Токсичните ценни книжа, които сега хвърлят властите в недоумение, едва ли идват като изненада. Година след година, финансовите лидери се стремят, така да се каже, да впръскват открито отрова в плодовете на здравата икономика. Всички тези практики са широко критикувани от началото на 90-те години, без да се направи нищо, за да бъдат променени от правителствата, независимо дали десни или леви.
Въпросът е, че финансовият сектор може да е виновен, но не той трябва да бъде упрекван. Все пак, не банкерите избират правителства или дерегулирани системи за контрол, не те си затварят очите за непрозрачните международни спекулации, които им позволяват да мамят щастливо извън националните регулации. Те участват в това изцяло пред погледа на обществото, докато всички във властта гледат благосклонно. Такива са хипнотичните ефекти на идеологията.
Поради това, как може кризата, в която се намираме, да се смята за финансовата криза? Случилото се с парите е само симптом, точно както петролната криза в началото на 70-те г. не беше заради петрола, а заради натрупването на широк спектър от икономически грешки и проблеми.
В тези моменти на сривове, високопоставените мъдреци изведнъж се оказват глуповати, жалки, смущаващо наивни фигури. Алън Грийнспан, бившият председател на Федералния резерв на САЩ, официално се покая публично през есента на 2008 година. Забележителното беше, не че призна грешка – само по себе си освежаваща проява – а детинският характер и на убежденията, и на разочарованията му: „Направих грешка, като предположих, че собствените интереси на организациите, по-специално на банките и други, са такива, че те най-добре могат да защитят собствените си акционери и техните дялове във фирмите.”
На какво може да се основава такова предположение (освен, може би, на посредствения роман от неговата любима писателка Айн Ранд)? В трите хиляди години икономическа история няма нищо, което би могло да насърчи подобна вяра. Нито консервативните, нито либералните, да не говорим за марксистките или корпоратистките теории от 30-те, биха довели дори умерено внимателен мислител до такова заключение. Това отново са характеристики на идеологическата хипноза. Ако смятате, че историята е стигнала до края си, вие изцяло изтривате паметта от своя ум. Грийнспан бил „шокиран.“ Като малко дете, попаднало в свят, който надхвърля неговия опит и въображение, той „не разбира напълно защо стана така“. Но на него му е плащано, за да изпълнява върховната роля на световен финансов баща, затова не е имало кой да го научи или да го плесне през ръцете.
Всяка идеология до голяма степен се утвърждава от интелектуалната класа. Те поемат ролята на придворни или проповедници и живеят от трохите, паднали от масата на първите бенефициенти на истината на деня. На пръв поглед, те не изглеждат нещо повече от слуги на идеологията. Но ролята на тези пазачи на портите на правоверността е от първостепенно значение. Първо, тяхното благосъстояние зависи от твърдението, че тази нова идеология представлява велико откровение на истината, която само те могат да разпространяват и защитават. Идеологията оправдава живота им.
Второ, всички абсолютистки режими, физически или теоретични, си имат свои биячи, свои рицари, свои доверени, дискретни съветници. Но властта на такива системи е неустойчива, ако не е налице всеобщо потискане на неверието. Всички те се нуждаят от някаква разновидност на Свещената конгрегация за разпространение на вярата, чиято задача е да работи за това блокиране на нашите критични сетива. Задачата на проповедниците и придворните е да накарат всеки от нас да вярва, че днешната истина винаги е била и винаги ще бъде истина. Те са търговци на неизбежното и вечното.
Но идва ден на разплата с действителността. Настава криза, и тяхната идеология се саморазрушава и остава в миналото. Тъй като тя избледнява, сме склонни да забравяме ролята на инквизиторите на Инквизицията, на Йезуитите, на придворните пропагандисти, на угодничилите интелектуалци, на различните придворни. Но властта на всеки значим двор зависи колкото от придворните, толкова и от кралете и бароните. Защо? Защото те са тези, които изопачават словото, за да предотвратят всякакво съмнение, здравословен дебат и използването на разума. Те бяха и си остават главните виновници за това, което се случва в света днес.
Превод: Гриша Атанасов