Русия – спасението е революция отгоре, отдолу и отстрани

Семьон Новопрудски

Дмитрий Медведев. Снимка: лайвжурнал

Всяка реална модернизация в Русия неизбежно ще бъде всъщност революция. Просто защото днешната власт по принцип има охранителен, стабилизационен и реставрационен характер. Тя е обърната назад, а не напред.
Нещо повече, модернизационният ресурс на руската нация е крайно малък – до голяма степен заради чудовищния комунистически експеримент, отнел от Русия почти целия 20-и век и живота на милиони хора. В Русия почти няма дори субекти, които да осъществят модернизация.

Руският президент съпроводи темата за модернизацията, вкарана от него в политическия дневен ред, с една мечта, почти революционна от гледна точка на днешните представи. В статията си „Русия, напред!“ държавният глава – без впрочем да посочва срокове, фактически заяви, че суверенната демокрация трябва да се смени със състезателна демокрация. Ще отбележим, че руските власти разсъждават за модернизацията изцяло в еволюционен контекст. Всичко трябвало да се прави бавно и предпазливо, за да се избегнат революционни сътресения.

Подобна замяна обаче предполага реална многопартийност, свобода на медиите, формиране на правителство и издигане на кандидати за президентския пост от отговорни партии, а не по време на задкулисен пазарлък, воден от надпартийна управляваща върхушка. Прочее се очертава като някакво революционно разтърсване на основите. Без нея обаче е невъзможна каквато и да било модернизация.

Засега Дмитрий Медведев, честно казано, не прилича твърде на революционер, действащ отгоре. Той публично заявява, че му е „комфортно“ да работи с Путин (все пак са заедно от 17 години, малко семейни двойки биха могли да се похвалят с подобен стаж в днешните еманципирани времена). За година и половина, прекарани на президентския пост, Медведев не е взел нито едно политическо решение, което да влиза в противоречие с путинската епоха и путинския стил.

Всъщност той си е президент по силата на пълномощно, издадено от Путин и обкръжението му. Затова всяко негово самостоятелно антипутинско действие би нарушило директно „корпоративната етика“, онзи негласен кодекс на поведението, който за властовата корпорация все още стои далеч по-високо от здравия разум или интересите на страната.

Проблемът е, че тоталитарните и авторитарните режими в днешния свят по принцип не са способни да създават някакви иновации – в най-добрия случай може да са източник на евтина работна ръка и да предоставят терени за екологично вредни производства. Глобализацията на икономиката, информацията, науката и технологиите стигна дотам, че затворените режими могат най-много да копират със закъснение чужди модели или пък отново и отново „да изнамират велосипеда“.

С други думи, никоя страна, развиваща днес иновационна икономика, не е избрала „свой национален път за развитие“ в политически план. Това са демократични държави с изцяло еднакви базови принципи – без нито едно изключение. Китайският пример, любим за мнозина руски чиновници и обикновени граждани, тук не е приложим. Китай не създава иновации, а бурното му развитие обхваща само региони, получили с височайшо разпореждане сравнителна икономическа свобода – специалната зона Шънчжън или Шанхай, а не примерно провинция Съчуан, прочута със своя чай и местната кухня.

В Русия пък споровете между националната специфика и универсалните принципи на политическо устройство винаги досега са приключвали с победа за националния подход. Дори в случая с квазимодернизациите, осъществявани от Петър Първи и от Сталин. Съпровождани от традиционното за страната тотално политическо насилие спрямо населението от страна на държавата, те в крайна сметка водеха до още по-голямо изоставане на Русия от държавите, въвели универсалните икономически и политически свободи.

Тъкмо затова модернизацията у нас може да започне, едва след като универсалните демократични ценности спечелят победа в умовете на хората – първо в съзнанието на елита, а после и на огромното мнозинство от населението. Защото нашата „суверенна демокрация“ всъщност е фикция не само доколкото в Русия няма истински партии, президентът фактически се назначава, вместо да бъде избиран, и всички политически решения се вземат от тясна група дейци, сред които хората познават само две имена – Путин и Медведев. Далеч по-печално е друго, че в Русия изобщо няма механизъм за развитие на държавата.

Путин е изградил режим, съзнателно изключващ активното участие на гражданите в живота на страната. Без гражданите обаче няма начин да се прокара никаква модернизация – по заповед отгоре не може нищо да бъде изобретено и внедрено, нито продадено или купено. Елитът също не желае модернизация – първо, той де факто отдавна живее на две места (при това вторият адрес на хората от върховете е тъкмо в западните демокрации, а не във Венецуела или в Иран); второ, гледа как да опази натрупаното имане, а не да развива страната.

Днешният режим не може да осъществи икономическа революция, а страхът от политическа е почти еднакво силен сред руското общество и в кръговете на властта – предишните „революции отдолу“ в Русия водеха до кръвопролития, а режимите ставаха още по-жестоки. И ако руската власт наистина желае да види своята държава модерна, комфортна, богата и цивилизована, революцията ще трябва да се организира и върши от всички посоки едновременно. Отгоре, отдолу и отстрани.

Ако изобщо властта реши да внедрява демокрация, не бива да е тъй, че да запази в ръцете си „прекъсвача“, който всеки момент би могла да дръпне назад. Ще й се наложи да включва народа в управлението. Да забрави аргумента, любим дори за съвсем либералната част от провластовия елит – че народът щял да избере „не когото трябва“. Да спре да повтаря и мантрата, че правителството било „най-големият европеец в Русия“.

Естествено, ако у нас бъде въведена състезателна демокрация, на власт може да дойдат и сили, далечни от всякаква модернизация. Без демократизация обаче модернизиращи сили изобщо никога няма да дойдат, няма и да възникнат в Русия. Никой наникъде няма да тръгне, ако само безкрай се повтаря повикът „Русия, напред!“. Трябва да започне самото движение.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.