България, видяна от дълбините на Америка
в. Рипъбликан ийгъл, гр. Ред уинг, Минесота
„Дори не мога да я намеря на картата“, каза един мой приятел, когато му разкрих плановете на семейството ни за лятната ваканция. Бързо превъртане няколко дни напред и безброй повтаряния, че е „североизточно от Гърция и на запад от Черно море“, и бяхме там – в България.
Въпреки, че е страна с пет планински вериги, прекрасни морски брегове и вековна история, България обикновено не е в началото на ничий списък за пътешествия. Нека просто кажем, че никой не би се преборил без причина с безкрайните количества салата от краставици и с тоалетните без звезди за категория.
Нашата цел е да се срещнем с моята изгубена отдавна сестра, която се е присъединила към Корпуса на мира преди една година. Вълнувах се, че ще видя Емили, но нейните разкази за дървеници и жестокост към животните ме настройваха малко скептично към нашата дестинация. Това, което откривам, са страна и култура, толкова различни от известните ми, че се чувствам сякаш се връщам назад във времето, посещавам измислен фантастичен свят или пътувам до другия край на света.
Пристигаме с такси в Ракитово, планински град с 9000 души население, където сестра ми живее и работи. Тук, далеч от столичните булеварди на София и тълпите по крайбрежните алеи на туристическия морски град Варна, е истинският портрет на България. Докато се разхождаме бавно по пустите улици, напечени от слънцето, Емили ни показва типичните български странности: коне, пуснати свободно да пасат из града, четириетажни къщи, които не са напълно завършени и вероятно никога няма да бъдат достроени. Некролози, забодени по телефонните стълбове и портите в памет на починалите, които се поставят всяка година в деня на смъртта им. От планината се спускат теглени от коне каруци, пълни с билки за чай. Като се изключи търсенето на работа извън Ракитово, събирането на билки и гъби е най-разпространеният начин за изкарване на прехраната.
Посещението в ромския квартал ни разкрива още неща. Тук виждаме последиците от комунизма: ромите са избутани в покрайнините на града и по време на комунистическия режим не им е било позволено да идват в центъра. Наречени „цигани“, тези имигранти от днешна Индия могат да бъдат открити в най-бедните части на българските села и градове. Тъкмо тук научаваме какво значи българско гостоприемство. Емили ни предупреждава: „Ако ви кажат да седнете, сядайте. Ако ви кажат да ядете, яжте“. Семейство Кривонозови, с които работи сестра ми, ни посрещат в тяхната кухня и седим и ядем, и ядем в продължение на няколко часа.
А също и слушаме.
Янко, патриархът на семейството, ни просвещава безкрайно за многото беди на България (наркотиците, ужасната поп музика, мафията), и за неизброимите триумфи на светлината на очите му, Съединените американски щати. Въпреки, че никога не е бил в САЩ, е невъзможно да му се възрази или да се спре този човек да възхвалява червеното, бялото и синьото. Чувахме отгласи на обожание, докато пътувахме из страната. Въпреки че се опитвахме да посочим някои недостатъци на САЩ, оставахме нечути и нямаше как да не видим нашата родна страна в нова, по-позитивна светлина.
Научаваме много за българското семейство и че то е много по-сплотено, отколкото повечето семейства в Съединените щати. В ромския квартал семейство на Кривонозови заема цяла улица, а техните роднини живеят на съседната пряка. Следващата вечер излизаме на разходка с дъщерите на Янко – Мария, на 15, и Ренета, на 14. Ренета, по-приказливата от двете, ме засипва с въпроси за моите стремежи като моден журналист и ни забавлява с историята за тест в интернет, от който излязло, че ще отиде в ада. Мария,която вероятно ще поеме работата на родителите си във фондация „Бъдеще“, ни обяснява българския фолклор и култура. Въпреки че никога не са напускали България, момичетата са общителни, говорят свободно английски и правят поп-културни позовавания на всяка крачка.
Ние пътувахме до морето и до града, и макар че може никога да не се върна в България, никога няма да забравя моментите в планината. Това беше време, прекарано с толкова истински и добри хора, че те кара да се чудиш защо малцина поставят България начело на списъка си за пътувания.