Ирландия остава в криза въпреки вота
Масовото преминаване в пролисабонския лагер разкрива нещо съществено за нашето мислене сега, нашата сигурност и най-вече – нашия страх от предстоящото. То казва повече за състоянието на нашата икономика, отколкото за представите ни за европейска интеграция. Вцепенили сме се от ужас и сме стигнали до заключението, че в числата има утеха. По-добре е да сме в големия топъл клуб като доброволни участници, отколкото да привличаме върху себе си още нежелано внимание и да рискуваме да останем навън на студа.
Този път лагерът на привържениците на Лисабонския договор свърши много по-добре работата си, като обвърза вероятността да загубиш работата си с резултата от референдума. Макар че самият аз гласувах с „да“ и сега, и предния път, напълно ми е ясно, че от икономическа гледна точка няма почти никаква връзка между Лисабонския договор и безработицата, данъчното облагане и перспективата от големи битки между правителството, финансовите пазари и синдикатите в държавния сектор. Всъщност Лисабон скоро ще бъде забравен, когато се оцени реалността на безпрецедентните съкращения в държавния бюджет.
Защо тогава лагерът на привържениците толкова настояваше да представи Лисабонския договор като положителен за икономиката ни и имаше ли логика в тази позиция? Първият аргумент бе, че многонационалните инвеститори може да сметнат Ирландия за „изгнаник“, ако гласува срещу договора и, следователно, да не инвестират тук. Този аргумент обаче не е убедителен, тъй като многонационалните стратези разбират, че ползите от инвестиране в Ирландия по принцип са локални. Ние сме (и щяхме да продължим да бъдем, дори да бяхме гласували с „не“) в единен пазар с привлекателен данъчен режим.
Както каза във Фармли Крег Барет, председател на „Интел“, в дългосрочен план инвестициите в образованието и нашата обща конкурентноспособност ще определят дали ще продължим да сме страна, в която искат да правят бизнес многонационалните инвеститори. Лисабонският договор няма да засегне нито един от тези въпроси. Решаваща обаче ще е разликата между настоящите бюджетни съкращения и трайните капиталовложения в идните години. Ако правителството – в опита си да установи контрол върху държавните финанси – съкрати разходите за образование, обучение и инфраструктура, то с този ход би подкопало много повече перспективите за заетост на идното поколение, отколкото един отрицателен вот.
Ще трябва министърът на финансите г-н Брайън Ленихън да прецени как съкращенията да не навредят на разумното харчене, което повишава производителността. Това е особено важно, тъй като сега се състезаваме с всекиго за всичко, а толкова много страни заделят големи суми за инфраструктура и образование. Що се отнася до преценката, той ще трябва преди всичко да съкрати настоящите разходи. Това създава евентуален конфликт със синдикатите. Омаломощаващата перспектива от масово недоволство в индустриалната сфера и видът на една слаба коалиция, която се опитва да се бори на всички фронтове, ще изплашат инвеститорите в ценни книжа много повече, отколкото ако бяхме гласували с „не“, но живеехме в добре функционираща икономика. (Котировките на ирландските ценни книжа не помръднаха след първия вот за Лисабонския договор, те се сринаха след взривяването на финансовата система.)
Накратко, онези, които ни финансират сега с над 500 милиона евро седмично, са по-загрижени за нашата финансова невъздържаност, отколкото за нещо друго. Що се отнася до репутацията на Ирландия в чужбина, истинският проблем тук е монументалният провал на нашите правителствени регулатори, които не успяха да направят нещо за банките, останали извън контрол и довели сега страната до фалит. Корпоративната репутация на Ирландия бе опетнена много преди референдума за Лисабонския договор и никакви положителни резултати от урните, независимо от процента им, няма да променят това.
Всъщност, като удължи банковата пародия с глупостта да създаде Националната агенция за управление на активите, Европейската централна банка не направи услуга на Ирландия, каквато представа създаде правителството. Напротив, като улесни създаването на НАУА, ЕЦБ просто позволи на „младежите“ да запазят контрола и даде „пропуск за финансова болница“ на следващото поколение. Като позволява на държавата да взема заеми в замяна на облигации от НАУА, ЕЦБ (и самият ЕС) ефективно „ограбва утрешния ден, за да плати за вчерашния“.
Така че, макар да е първоначално утешаващо да видим такава подкрепа, особено когато се чувстваме уязвими, ако разгледаме мотивите на ЕЦБ по-отблизо, ще видим, че те не отговарят на нашите интереси и се основават повече на желанието на ЕЦБ да избегне унижението от фалит на банка под неин надзор в нейната финансова зона – еврото. И като теглим чертата, излиза, че положителният вот не е панацея и еуфорията в лагера на привържениците само прави вероятното падение по-главоломно.
Положителният вот и, още по-важно, масовият обрат, е показателен за един уплашен електорат, който разбира размера на предстоящото предизвикателство. Сега всички сме в един отбор. Сега сме заедно в това и, да, имаме нужда от приятелите си, но истинските приятели ти казват жестоката истина, когато това е необходимо. От това се нуждае сега Ирландия и никакво потупване по рамото от Европейската комисия за положителния вот няма да промени това. Сега сме зависими от финансовите пазари, за да продължи потока от пари. Ако те променят мнението си и правителството спре да отпуска пари в предстоящите месеци, Лисабон отново ще се превърне просто в хубав град за почивка – при условие, че може да си я позволите!
По БТА