Разбира ли Обама какъв пост е заел?
Ричард Коен
Пътуването на Барак Обама до Копенхаген, за да лобира за кандидатурата на Чикаго за домакин на Олимпийските игри, щеше да бъде глупав ход независимо от резултата. Но както стана ясно, то поставя някои въпроси за президентството му, много по-важни от това кое е подходящото място за синхронно плуване. Първият и според мен най-важен въпрос е дали Обама знае кой е той всъщност.
Самопознанието не е маловажен въпрос. До голяма степен то включва единственият най-важен въпрос, с който се сблъсква този млад и неопитен президент: Афганистан. Вече имаме неговия избор на командващ в Афганистан, генерал Стенли А. Маккристъл, който усети слабостите на своя главнокомандващ и публично му казва какво да прави. Тази маккартърова изява трябваше да бъде посрещната с труманова реакция, но Обама не предложи нищо подобно. Вместо това той използва Маккристъл като опора, придавайки малко четиризвездна тежест на онова глупаво пътуване до Копенхаген, по време на което се срещна с генерала.
Това е президентът, който имаме сега: той предизвиква много благоразположение, но не и страхопочитание. Но именно последното има най-голямо значение в международните отношения, в които най-големите и неприятни изпитания все още предстоят. Ако Обама се придържа към реториката си само от преди седем седмици, ще изпрати още военни в Афганистан и много от тях ще умрат. „Това не е война по избор“, каза той. „Това е война по необходимост. Тези, които нападнаха Америка на 11 септември замислят да го направят отново. Ако талибанския бунт не бъде обуздан, това ще означава, че Афганистан ще се превърне в още по-голямо и сигурно убежище, от което Ал Каида да крои планове да убива още американци“.
Обама можеше да стигне по-далеч. Не само, че талибаните ще започнат да действат отново, но бунтът може да обхване и Пакистан. Ако това се случи, една ядрена сила ще се превърне в провалила се страна – Пакистан стои много близо до това в момента, а атомните оръжия могат да попаднат в ръцете на терористични организации. Съседна Индия, която изпитва силна антипатия към мюсюлманския тероризъм, също може да действа самостоятелно. Кървавата баня, която британците се опитаха да ограничат през 1947 г., когато разделиха субконтинента, също може да започне отново – този път с ядрени оръжия.
Залозите в Афганистан са големи. Но те не са само наши. Русия е наблизо. Китай и Иран също. Затова защо американците трябва да проливат толкова кръв за свободен от талибани Афганистан е само един от въпросите, на които Обама ще трябва да отговори. Друг въпрос е защо американците трябва да умират за съвкупност от възможности, които за повечето хора изглеждат невъзможни. Убиването на осем американски войници в Афганистан през уикенда беше новина от първа страница. Сравнете броя им с този от Виетнам, 61 загинали от един батальон в една битка през 1967 г. Що се отнася до талибанските бойци, те не обичат много живота и се отказват от него безплатно със самоубийствени атентати. Трудно е да си представим един американски атентатор самоубиец.
Вероятността войната в Афганистан да бъде спечелена е по-голяма отколкото във Виетнам. Талибаните въобще не са харесвани или почитани по света. И все пак, войната ще изисква много повече от значителното ангажиране на военни и разбира се – на пари. Ще е нужна лидерската роля на президента, постоянно придържане към избрания курс, и изключителна увереност, че е бил направен правилният избор въпреки драстичните разходи. Сега си мисля за Линдън Джонсън, който прекарва нощите си в Ситуационната зала, и за личното му страдание, което опроверга щастливата вяра на антивоенните демонстранти, че президентът е подстрекаващ към война човекоядец.
Външнополитически реалисти поставят под въпрос дали усилията в Афганистан могат да се увенчаят с успех. Възможно е да са прави. Интервенционистите, ако мога така да ги нарека, предполагат, че реалистите са нереалистични – Афганистан има значение и то повече от Ирак, много повече и от Виетнам преди това, и че ние можем да надделеем. Вероятно са прави.
Най-същественото в реализма обаче е президентът да провери себе си и това кой е: Има ли смелостта и отдадеността към това, което най-вероятно ще продължи да бъде една непопулярна война? Ще изпрати ли подкрепления, но все пак заобиколи проблема, като не изпрати достатъчно – така, че жертвите да бъдат напразно? В какво вярва той, и ще поиска ли от американците да умрат за това? Само той знае отговорите на тези въпроси. Но имайки предвид досегашната му променлива позиция и внушението от пътуването до Копенхаген, че мрачната сериозност на президентството все пак ще продължи да избледнява, явно учудването ни е оправдано. /БТА/