Европа търси своя „Джордж Вашингтон“
Арно Льопармантие
Сцената се развива на срещата на върха на Г-20 в Питсбърг: британецът Гордън Браун хвали кейнсианското икономическо съживяване, а канцлерката Ангела Меркел се сдърпва с него, защото той иска от Германия по-малко търговски излишък и повече вътрешно потребление. Никола Саркози повтаря тирадите си срещу банкерите, а италианецът Силвио Берлускони за пореден път изнася монолога си срещу петролната спекулация. Накрая холандецът Ян Петер Балкененде, който подобно на Испания е с билет за евтините места, взема думата по всички теми. Всеки пее своята си песен и така европейците, които заедно с Европейската комисия и шведското председателство на ЕС имаха осем от 20-те места на срещата на Г-20, изнесоха какофонично изпълнение. Това няма значение от гледна точка на Вашингтон или Пекин – ако нищо не се промени, Г-20 скоро ще се сведе до Г-2, където президентите на САЩ и Китай ще решават световните дела.
Може ли да си представим, след ирландското „да” на Договора от Лисабон, някой ден европейците да говорят в един глас, за да окажат влияние върху хода на световното развитие? Това бе мечтата на Валери Жискар д’Естен, който въведе в договора трайния председателски пост на ЕС – човек, избран за две години и половина трябва да представлява ЕС на международната сцена. „Европа трябва да потърси и създаде своя Джордж Вашингтон”, приканва Жискар д’Естен.
Противно на една упорито носеща се легенда, предвидената от Договора от Лисабон реорганизация няма да улесни работата на ЕС, а ще роди триглаво чудовище, което ще направи Европа още по-неуправляема. „Джордж Вашингтон” ще трябва да съжителства с председателя на Европейската комисия, който зорко бди за търговските и бюджетните си прерогативи и с министъра на външните работи, който ще контролира дипломатическите служби. А никой европейски лидер не си и помисля да отстъпи мястото си – в Г-20, в берящата душа Г-8, в МВФ, в Съвета за сигурност на ООН – в полза на единно представителство.
Само една харизматична личност би могла да обедини във федерация тази Европа, наподобяваща градовете на древна Гърция или ренесансова Италия, осъдени на маргинализиране поради неспособността си да се обединят в един променящ се свят. Малцина обаче вярват в спасителния кандидат, а двайсет и седемте побързаха да дадат нов мандат начело на Комисията на колебливия и непоемащ рискове Жозе Мануел Барозу.
Предвидената роля за бъдещия постоянен председател на Европейския съвет се очертава силно ограничена. Саркози твърди, че иска силна личност на този пост, но лобира за оспорван лидер, чието време е минало – бившия британски премиер Тони Блеър, архитект на войната в Ирак и създател на фалирал финансов модел. Той изглежда се е отказал от тази идея – Меркел иска човек в сянка, който да не е лицето на Европа, а секретар на държавните и правителствени ръководители. В обращение е името и на не особено „евроентусиазирания” Балкененде, но е възможно и по-евроентусиазирана финландска кандидатура.
Саркози смята да компенсира тези слабости, като изтъкне разбирателството си с Меркел – нима те не са харизматичните лидери на Европа, докато Лондон е вън от надпреварата? Браун губи позиции, а вероятният му приемник Дейвид Камерън ще се самоизключи заради евроскептицизма си. Затова Париж и Берлин подготвят обмен на министри, протокол към споразумението за приятелство и тържествена церемония по повод 20-годишнината от падането на Берлинската стена. При това положение няма нищо странно в това, че двамата лидери бяха единни на срещата на Г-20 и се готвят за също толкова единна позиция по климатичните въпроси.
В действителност французите и германците ще се избият взаимно, когато взривът на държавния дълг застраши еврото. Въпреки рецесията Германия регистрира дефицит, който едва надхвърля 3 процента от нейния БВП, а това равнище Франция мъчно постига дори в период на икономически възход. Двете страни си стават все по-чужди от ден на ден – Германия, която вече отделя по-малка част от бюджета си за социални разходи от Великобритания, смята да продължи продължи в усилията си за по-висока производителност. Саркози пък отхвърля строгите икономически ограничения и е президент на световния шампион по държавни разходи, изпреварвайки Швеция.
В индустрията германците смятат да продължат да действат самостоятелно и отказват всякакви съгласувания. „Не може да се постигне никакво сериозно сътрудничество в научно-изследователската област”, добавя един френски министър, а междувременно изплуват старите спорове около общата селскостопанска политика и европейския бюджет. „Нужни са разяснения от двете страни на Рейн”, безпокои се министърът.
Всеки неусетно търси новата си граница извън ЕС. Германия търгува с Русия и китайските си клиенти, докато конституционните й съдии и общественото мнение отхвърлят по-нататъшна интеграция. Саркози постепенно деевропеизира политиката си и завързва отношения на всеки континент – с Бразилия, Египет, Обединените арабски емирства, Индия.
Така че единственото сигурно нещо, което произтича от приемането на Договора от Лисабон касае възобновяването на процеса на разширяване. Хърватия го приветства. Турската кандидатура, която остана на заден план в последните три години, отново ще е на дневен ред. Това вероятно е, въпреки противопоставянето на Саркози, единственият политически проект в действие в Европа.
По БТА