Събуди се, Европа

Централата на ЕС в Брюксел. Снимка: Уебшотс

Референдум за неразбираем документ на малък остров край континентална Европа звучи глупаво. Все пак вотът в Ирландия на 2 октомври в подкрепа на Лисабонския договор бележи ключов момент за Европейския съюз. Договорът, чиято ратификация сега изглежда сигурна въпреки предизвикваните от чехите тревоги, вероятно ще бъде последният значим елемент от институционалното изграждане на ЕС за идните години.

Договорът освен това повдига сериозни въпроси за най-голямата икономика в света. Дали Европа неумолимо се развива и се превръща във федерация от държави? Би ли могла тя да стане играч, определящ насоките в икономиката? Ще се събуди ли Европа и ще започне ли да играе по-значима роля в света? Или съдбата на човечеството ще се решава предимно във Вашингтон и Пекин, а новата „Г-2“ от време на време ще влияе върху решенията на бюрокрацията в Брюксел?

Много малко от отговорите на тези въпроси могат да бъдат открити в сравнително безполезния Лисабонски договор. Той е умишлено неясна преработка на проекта за конституционен договор на ЕС, който беше отхвърлен от френските и холандските избиратели през 2005 г. „Икономист“ се противопостави на конституцията, защото тя беше напълно неспособна да постигне целите, очертани на Европейския съвет в Лаакен през 2001 г.: опростяване на правилата, по-ясно разпределение на властта между центъра и националните правителства, по-голяма прозрачност, доближаване на ЕС до избирателите. Прокарването на Лисабонския договор, въпреки че той беше отхвърлен на три от общо шест референдума и след като десет правителства се отметнаха от обещанията си за свикване на вотове в своите страни, е доста подло.

Уроците от Лисабонския договор

Някои евроскептици искат да продължат борбата с надеждата, че победа на консерваторите във Великобритания може да означава нов референдум. При условие че дотогава чехите са ратифицирали договора, това би било опасно и безсмислено. Опасно, защото ако всички (включително британците) вече са подписали договора, нещата скоро след това може да прераснат в дебати за излизането на Великобритания от съюза, което за всички ще бъде значително по-лош вариант от примиряването с един леко нескопосан договор. Безсмислено, защото сега се очертават сериозни дискусии за Европа, които могат и би трябвало да бъдат спечелени от либералните гласове.

Много евроскептици са толкова заслепени от омраза към Брюксел, че не успяват да осъзнаят какво огромно поражение за техните противници е Лисабонският договор. Във всеки друг договор на ЕС през последните 25 години бяха посявани семената за следващия, което правеше процесът да изглежда неумолим. Но в споразумението от Лисабон няма такива кълнове, а участниците са изтощени от осемгодишните усилия за прокарването му. Не само британците са против задълбочаването на институционалното изграждане. Ирландците няма да искат да повторят по друг договор своята практика на гласуване с „не“, а после с „да“. Дори германският Конституционен съд даде червена светлина на по-нататъшната интеграция в ЕС. Така съюзът ще продължи да бъде предимно междуправителствена организация с наднационални характеристики, а няма да се превърне в пълна федерация.

А и съдържанието на Лисабонския договор не е чак толкова лошо. Наред с ненужната и натрапена Харта на основите права и безумната идея за даване на още правомощия на незаслужаващия това Европейски парламент, Лисабонският договор подобрява начина на гласуване в ЕС, отчасти внася ред в обърканата външнополитическа структура и създава постоянно председателство на Европейския съвет на мястото на настоящата ротационна система от по шест месеца. Сега предизвикателството би трябвало да бъде в това нещата да проработят. А това насочва вниманието към две външни и две вътрешни задачи.

Вътрешните задачи се отнасят до слабото икономическо представяне на Европа. Най-големият икономически блок в света ще загуби дори още по-скоро позиции за сметка на Китай и Америка, ако не успее да повиши бавния растеж на производителността чрез либерализиращи реформи и намаляване на намесата на държавата. Успоредно с това идва втората задача: да се запази единният пазар, който определено е най-голямото постижение на ЕС през последните години. Единният пазар и правилата на ЕС за конкуренцията и държавната помощ са обект на критики, тъй като националните правителства търсят начини да защитят работните места. Европейската комисия трябва да превърне в свой приоритет поддържането на тези правила чрез предприемане на твърд курс в случаи като предложеното от Германия спасяване на „Опел“.

Горе главата

Европейският проект прекара твърде голяма част от първите си 50 години във вглеждане навътре: изграждане на единния пазар, подреждане на институциите, спорове за пари, безкрайни преговори по договорите. През следващите 50 години той би трябвало да обърне повече поглед навън. В момента Европа е слаб играч на сцена, доминирана от Америка и Китай; Индия и Бразилия са по фланговете. Може ли това да се промени?

Може. Основната пречка пред общата външна политика на ЕС никога не е била от институционален характер. Тя по-скоро се състои в това, че 27-те страни имат различни интереси. Желателно е външната политика, подобно на данъчното облагане, да остане в сферата на въпросите, решавани с единодушие, тъй като тези дела лежат в основата на националния суверенитет. Но Лисабонският договор създава два нови поста – върховен представител за външната политика, който обединява две сегашни длъжности, и председател на Европейския съвет. Това би могло да придаде на съюза по-публичен облик и да му осигури по-силна дипломатическа служба. Това дава основание за надежда, че ЕС ще упражнява по-голямо влияние за поддържане на своята икономическа тежест – нещо, което досега той е правел само в търговските преговори.

За да стане това, европейските лидери трябва да разберат правилно още две задачи. Първата е да се придържат към това, което се оказа определено най-успешната външна политика на ЕС: собственото му разширяване. Предлагането на членство – първо на средиземноморските страни, а след това на бившите социалистически държави в Централна и Източна Европа – е най-ефективното средство за постигане на благоденствие и мир. Никой друг регион няма по-голямо значение за стабилността на днешния ЕС от териториите на изток и югоизток от него. Ако иска да процъфтява, ЕС трябва да остави вратите си отворени.

Втората задача е да се изберат влиятелни личности за двете нови длъжности. Външнополитическият пост може все пак да се окаже по-могъщ, но председателят на Европейския съвет ще задава тона. Представете си как Ангела Меркел седи като равна редом до президентите Обама и Ху; тя обаче си има друга работа. Така че изборът е между обичайните евроджуджета и Тони Блеър. Бившият британски министър-председател има своите недостатъци; но той е фигура с влияние и име, което е познато не само в Белгия. И което е по-важно – той би настоял за реформите, от които има нужда Европа. Ако Европа не избере някой от неговия ранг, това ще бъде първият признак, че тя отново се отдава на дрямка.

По БТА