Проф. Николина Георгиева: Японците живеят вече в 23-и век
Проф. Николина Георгиева е един от най-изявените режисьори на българския куклен театър и заедно с проф. Атанас Илков е основоположник на кукленото образование в България. Периодично работи в Япония в последните години. Завършила е режисура във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“. От 1959 г. работи в Централния куклен театър в София. От 1976 до 1981 г., е заместник ректор на ВИТИЗ. Дългогодишен ръководител е на катедрата „Куклен театйр“ във ВИТИЗ. Обучила много поколения артисти, основоположник на театъра на сенките с ръце у нас. Носител е на орден „Св. Св. Кирил и Методий“ и на много награди от национални и международни фестивали. Нейни спектакли са представяни във всички европейски страни, в Азия, Америка и Африка. Правила е постановки в Полша, Сърбия, Франция и Япония.
– Проф. Георгиева, тези дни се проведоха дни на японската култура у нас и публиката може да види традиционен куклен театър. Вие периодично работите в Япония, разкажете нещо повече за този вид театър, който зрителите видяха в София?
– Искам да подчертая, че отношението на японците към кукленото изкуство е изключително. В тяхната традиция то предшества драматическото изкуство. Бунраку – театърът с кукли, предшества Кабуки – драматическия театър, в който естетиката на актьорската игра е повлияна от начина, по който се водят куклите. Условна походка, условни жестове.
– А как попаднахте в Япония?
– Ами това беше някакво чудо. Директорът на кукления театър в Токио „Пук“ Таиджи Каваджири беше гледал „Петя и вълка“ в Букурещ, на втория международен фестивал, а отзивите за постановката бяха възторжени. Нашето представление беше поставено в авангарда и както казаха тогавашните майстори чехи, поляци, немци това е нова епоха в кукленото изкуство. Заваляха покани от различни страни, имаше такава и от Япония и Централният куклен театър направи успешно турне в тази удивителна страна. . Междувременно и японският театър гостува в България и им показахме „Карнавал на животните“ по музиката на Сен-Санс – театър на сенки с ръце, който бях направила с мои студенти във ВИТИЗ, а после доусъвършенствах в Кукления театър – Варна. Каваджири Сан го видя и ме покани в Токио в неговия театър „Пук“.
– И така, отивате в Япония.
– Да. Те искаха да поставя „Карнавал на животните“, за да възстановя древната японска традиция на театъра на сенките с ръце. Това се случи в далечната 1979 г., когато театърът им празнуваше своя 50-годишен юбилей. Успехът беше изключителен. Театър „Пук” получи наградата на Министерството на просветата за най-добър спектакъл на годината в Токио. И оттогава досега на всеки юбилей ме канят с нов състав да направя „Карнавал на животните“. После те мултиплицират спектакъла с други състави и обикалят цяла Япония. Всички деца в Япония според Каваджири трябва да видят „Карнавал на животните“. Мога само да изразя съжаление, че директорите на българските куклени театри, които имат тези спектакли в репертоара си, не мислят така. Те показват спектакъла само в чужбина, а на своята сцена за българските деца не го играят по икономически причини!? За един от юбилеите в Япония поставих и „Картини от една изложба“ по едноименната музика на Модест Мусоргски. Този път материал за сенчестите изображения бяха не човешките ръце, а човешкото тяло. В различни пластически композиции конкретните очертания на тялото изчезват и на екрана представяме причудливите изображения на „Гнома“ или приказните метаморфози на „Стария замък“, „Танца на неизлюпените пиленца“, страшната „Баба Яга“ и т. н., вдъхновени от прекрасната програмна музика на Мусоргски.
– С какво най-много ви впечатлиха японците?
– С изумителната си организация. Това са великолепни хора, много прецизни и много работливи. Този народ живее и работи по законите на красотата! От най-малкото кътче незастроена земя, превърнато в градина, до най-модерната архитектура на небостъргачите в големите градове – всичко е прекрасно! Те вече живеят в 23-ия век, защото освен законите на красотата, спазва абсолютно и двете Божий заповеди „Не лъжи” и „Не кради”! Мисля си какво ли бихме постигнали ние, българите, в днешния ден, ако бяхме спазвали поне няколко от Крумовите закони!? В театъра се работи по същите правила. Актьорите са изключително работливи, взискателни към себе си, отговорни, прецизни. При първото ми отиване в Япония имах случай, когато след петия час от репетицията си отивам, защото е горещо, изморително. Но някъде към десет и половина вечерта асистентката ми звъни и ме пита на осмия такт, на четвъртината с точката от петото петолиние кой пръст се мърда? Представяте ли си – те всички са още в залата и репетират. Това, което съм направила, те довеждат до такова състояние, че като отида на другия ден, не започваме отначало, а вървим нататък. В Япония се работи толкова прецизно, че на мен понякога ми липсва нашата славянска емоционалност, освободеност и нагласа за импровизация – да слушаш музиката и в момента да извайваш изображението, да имаш усещане, че сега то се създава отново, сега оживява, а не се повтаря като заучено.
– Един ваш студент – Славчо Маленов казва в свое интервю, че от вас е научил да оживява материята. Как се вдъхва живот на куклите?
– Това е същината на моята професията. Когато се запитах кой е този специфичен талант, който трябва да търсим в кандидат студентите, който да ги определя като бъдещи творци в кукления, а не в драматичния театър, стигнах до извода, че това е талантът да оживиш неживото. Талант, който притежават всички деца. Моите дъщери като малки си играеха с чайника, с вилиците и лъжиците на масата като с живи същества. Полската писателка Лиляна Бордиевска, автор на много куклени пиеси, сподели, че като дете много обичала да играе с копчетата, които в нейните очи оживявали всяко със свой характер. Децата са склонни да вярват, че всяко нещо около тях е живо, както и народите в детството на човечеството изповядвали анимизма – т. е. одухотворявали са цялата природа. Аз също бях убедена, че моите кукли-играчки са живи, но не можех да ги видя как играят, защото те оживявали само, когато спя. Така казваше майка ми. Спомням си, че като попаднах за първи на куклен театър в бившата царска градина, бях напълно изумена, че най-сетне видях живи кукли. Истински – пеят, играят, само дето нямаха краченца; как ли ходят по земята, се питах аз. Казах си, че ще остана след спектакъла да ги видя как ще се приберат. И зачаках. По едно време ме стресна един полицай, който ме питаше какво правя тук. Отговорих му, че съм на театър. Той се засмя и каза, че театърът е свършил и ме попита дали съм самичка. „С баща ми съм“, му отговорих. „Е, къде е той?“, учуди се полицаят. Оглеждам се и виждам, че няма никой, всички са си отишли, включително и баща ми, който сигурно е мислил, че вървя след него. Полицаят ми казва: „Значи си се загубила?“ Възразих му, че аз съм тук, а татко се е загубил. След малко баща ми се върна, взе ме на ръце и аз не успях да видя как куклите ходят извън паравана.
– Но с възрастта тази способност се загубва?
– Разбира се. Ако имаш талант да пееш, да рисуваш, той се поощрява, но на някои родители талантът да се одухотворява им се вижда налудничав. И обясняват на децата: това не е живо, престани с тези глупости и ги „просветляват“ дотолкова, че когато децата пораснат и кандидатстват при нас, ние с мъка събуждаме онова, което отдавна е подтиснато у тях. Първите неща, които ги караме да правят, е да създадат кукла от каквото искат и да й вдъхнат живот. Нашето изкуство е синтез между изобразителното и театралното. Така че първо трябва като художници да създадем по законите на изобразителното изкуство едно завършено изображение, независимо от какво: дали с ръце, дали от парче плат или друг материал. Едва след това се опитваме да го оживим по законите на природата – т. е. да прогледа, да проходи, да чува. И най-накрая, едва когато се е превърнало в живо същество, тогава да го подчиним на законите на театъра – да открием характера му, да открием зърното на образа, да открием как би реагирал на света по логиката на образа и т. н.
– Проф. Дановски ви е препоръчал да се занимавате с куклен театър?
– Да. От него за първи път научих, че имало и такъв театър. Казаното от проф. Дановски будеше у мен известно съмнение. Един вид това за моето въображението комплимент ли е? Или по-скоро е намек, че с такова въображение нямам място в драматическия театър. Това беше времето на соцреализма – всичко да се представя както е в живота, беше се наложило едно неправилно разбиране на Станиславски. Не биваше да се мисли за формата! А моите неща бяха толкова извън модата, че проф. Дановски е искал да ми помогне да попадна там, където въображението ми ще бъде на мястото си, но аз отидох в драматическия театър в Габрово. Направих „Боряна“ така, както я разбирам аз – декорът съвсем условен, без тавани. Слънчогледът – по-голям от къщата. Двойката Рали и Вида се движи синхронно, дебне и слухти в ритъма на неравноделен такт и проф. Георги Костов, който беше в дипломната комисия, отсече: това е формализъм. После, когато отидох в кукления театър и поставихме с главен режисьор Атанас Илков „Петя и вълка“, намериха се пък други, които мърмореха: как ще заминава тази постановка в Букурещ на фестивал, тя не е реалистична, куклите нямат очи, не ходят, а сякаш танцуват и т. н. И пак, слава Богу, дойде комисия с проф. Дановски и казаха: чудесно е, нека да отиват. Тогава даже не съм и разбирала тази голяма битка за реализъм без граници и соцреализъм с много правила и ограничения. Проф. Дановски се е борил всеки от нас да отиде там, където му приляга и най-малко ще го спъват. А кукленият театър беше истински оазис, имаше свобода, цензурата не ни е следеше толкова.
– Освен на Изток от рая, сте били и на Запад от рая, както се изразихте за Канада, където е малката ви дъщеря?
– Ами рай е наистина. Всичко е направено така, че на човека да му е добре. Но за съжаление нямат нужда от куклено изкуство. Освен моята дъщеря, която отскоро е там, има и четири-пет наши студенти, завършили тук куклено актьорско майсторство в НАТФИЗ. От тях разбрах колко са разочаровани от това, че там просто нямат отношение към кукления театър. В обществената им библиотека имаше чудесен кът за децата с наредени кукли, които са като украса. А една дама, която не е актриса, им разказва приказка, без да ползва куклите. Те са само играчки и нищо повече. В Монреал и Торонто има куклени театри, но в Британска Колумбия – не.
– Кои смешни случки си спомняте с удоволствие?
– О, много са. Като отидох веднъж на фестивал в Англия, бях изумена, когато си отворих куфара в хотела и той беше пълен с куклите на малката ми дъщеря. Тя тайно ми извадила дрехите и сложила вътре куклите си, за да се запознаят с английските си посестрими от фестивала. Друг път от разсеяност се озовах в Будапеща по пантофи, та се наложи на гарата да си купувам боти. Няколко пъти куфарът ми не пристигаше на летището, където кацах аз, но се оказа, че и без куфар може. Приемам живота си като една забавна история, която гледам малко от страни и на която предпочитам да се посмея.