Ла Долче Берлускони
Ан Епълбаум
Силвио Берлускони е бил обвиняван в корупция, укриване на данъци, злоупотреби и задушаване на пресата. Съпругата му го напусна, защото се срещал с проститутки и организирал оргии във вилата си в Сардиния. Той пуска нетактични шеги (и ги повтаря, както със слънчевия загар на Обама) и периодично изчезва, за да се подложи на поредната пластична операция. Той е във война с италианското правосъдие, с почти всички журналисти, които не работят за него, и с Католическата църква. Миналата седмица италианският Конституционен съд отне съдебния му имунитет, което означава че италианците могат да очакват цяла нова серия дела и скандали.
И въпреки всичко най-интересното нещо за италианския премиер е следното: италианците продължават да гласуват за него. Леко поочуканата от премеждията коалиция, която оглавява – Il Popolo della Liberta, „Народ на свободата“, спечели решителна победа на парламентарните избори през 2008 г. и разби опозицията на изборите за Европейски парламент през юни 2009 г. Независимо дали сте съгласни, или не с дъщеря му, която казва, че „той ще остане в учебниците по история като най-дълго управлявалият и най-обичан лидер в историята на Италианската република“, не можете да оспорите факта, че той е доминиращата сила в италианската политика, откакто за първи път стана премиер през 1994 г. Но защо?
Изглежда има няколко отговора, някои от които са свързани със странната безизходица, която първоначално го доведе на власт. В началото на 90-те години, италианската политическа система се разпадна след поредица съдебни разследвания, които разкриха дълбока корупция, просмукала цялата италианска политическа класа. В резултат всички големи политически партии и всички водещи политически фигури изчезнаха за една нощ, понякога буквално: Бетино Кракси, лидер на италианската социалистическа партия почти 20 години, избяга в Тунис, за да се спаси от затвора, и в крайна сметка умря в изгнание.
Берлускони запълва вакуума, обещавайки да говори за проблеми, които никой не се осмеляваше да зачекне – по-специално за масовата имиграция от Северна Африка, и да се заеме с проблеми, които никой друг не можеше да реши, включително заплетените данъчни закони и печално известната бюрокрация. Но със задна дата е ясно, че Берлускони (чиито списък с действително осъществени реформи е доста скромен) предизвика и контрареволюция: той бе изградил кариерата си при старата система, като мнозина други, и след като идва на власт, сложи край на съдебната чистка. Италианците, както каза журналистът Бепе Севернини, „се страхуваха от собствената си смелост“. Те се страхуваха и от хаоса, а в страна, която средно е имала различно правителство всяка година през последните шест десетилетия, Берлускони – позната фигура в течение на много години, се превърна в олицетворение на подобие на стабилност. Италианската левица е дезорганизирана, десноцентристите са парализирани, а много хора предпочитат познатото зло.
Разбира се, Берлускони има поне още един инструмент, с който другите не разполагат: популярна телевизия. Той контролира три големи канали и разнообразни цифрови телевизии, защото ги притежава. Той също така на практика контролира държавната телевизия, защото е премиер-министър. Има вестници, списания и късни токшоута, които го критикуват, но те не достигат до същия брой публика: също като руския премиер Владимир Путин, той не се опитва да упражнява влияние над всички медии, само над онези, които обхващат повече гласоподаватели. Това може и да не предопределя резултата от изборите, но със сигурност помага. Това също превърна Италия в център на най-масовото движение за свобода на пресата извън бившия Съветски съюз.
В крайна сметка обаче, дори и това медийно господство не може да обясни всички гласове за него. Трябва да има и нещо привлекателно в самия Берлускони. Севернини го нарече „огледало“ на модерна Италия и човек разбира, какво има предвид: новобогаташ (като почти всички в страната), който не се страхува да го демонстрира (спомнете си вилата в Сардиния), любител на жените и футбола (собственик е на футболния отбор „Милан“), лоялен към приятелите си (дори ги защитава пред закона) и явно наслаждаващ се на онези партита и на яхтата си, Берлускони води нещо като карикатурна версия на идеалния живот за италианеца. И точно защото е карикатура, му се разминават неща, с които другите не успяват. Можеш да чуеш как италианците се развличат един друг с истории за Берлускони и избухват в смях.
Освен това, ако имаш Берлускони за премиер, не трябва да се взимаш прекалено насериозно. Няма нужда да се тревожиш за геополитика или за състоянието на планетата, бедността или рискови страни. Можеш да си останеш вкъщи, в несериозно настроение, и да спориш за поредния съдебен скандал. И може би това също е част от очарованието на италианския премиер.
По БТА