Залезът на маенадите

Милена Фучеджиева. Рисунка: Валентин Ангелов

На границата между деня и нощта цветовете са най-ярки. Да се кара кола в безвремието на залеза е като придвижване в приказка, всичко изглежда интересно, живо – предстоящо. В този момент винаги има надежда, че ако денят не е минал както трябва, нощта дава шанс да си щастлив. Когато караш на залез, не се движи колата, а пейзажът. Стоиш на едно място, тя леко се поклаща, въртиш волана, симулацията е истинска. Това е парадоксът на ЕлЕй – истинското е измислено. Измисленото е истинско.

Кралицата на Луизианските вампири в „Истинска кръв“ отговаря на въпроса на добрия вампир Бил как може да бъде унищожен маенад (митично чудовище приело формата на красивата лоша Мариан Форестър) ето така:

„Хайде сега, много добре знаеш, че за да съществуваш, трябва да повярваш, че съществуваш.“

Бил: „Искаш да кажеш, че тя не може да бъде убита, защото е повярвала, че е безсмъртна?“

Кралицата: „Точно така. Тя толкова е искала да живее, и така вярва в живота си, че нищо не може да я унищожи.“

Бил: „Нищо?“

С този диалог в главата илюзията за безсмъртие е като чаша студена Real Coke през август. Улиците са празни, няма следа от трафика на работната седмица, слънчевата светлина е сивкаво-жълта, над града се извисява огромен пухкав бял облак, удивително подобен на гъба от ядрена експлозия. Дали наистина не е избухнала атомна бомба? Дали целият град не е попаднал в продължение на Dr. Strangelove на Кубрик, и всички са пропуснали момента на взрива, повярвали в конкретната си индивидуална действителност? Не, тази гъба е истинска. Не е масова халюцинация. Въздухът гори. Горят планините над арменския квартал Глендейл и пепелта невидимо се трупа в дробовете на всеки въобразил себе си тук.

Улиците са тихи, в един двор е сложено голямо, кафяво, изтърбушено канапе, на което са накацали един куп хлапета и две каки. Малко по-нататък, под шарен плажен чадър, сложен на самата улица, си играе момиченце, а още малко по-нагоре едно момче е подпряло колелото си на стената, на която пък има подпряна голяма картина с пейзаж с море и фар. Океанът е твърде далече от Холивуд, за да може да помогне на дишането на тази част от града. И въпреки това хората са странно живи. Безгрижни. Децата си играят. Убедени са, че са живи.

На стопа колите се задържат по-кратко, отколкото е законно, и завиват наляво или надясно, защото улицата свършва в църквата. В този район има само църкви, няма никакви синагоги, докато малко по на запад почти няма църкви, а по улиците целеустремено ходят мъже в черни костюми, бели ризи и черни шапки. Жените изглеждат объркващо. Не може да се разбере дали са красиви или не, защото всички са облечени еднакво. С дълги до земята поли, под тях се подават маратонки, никога обувки, ризите им са закопчани до горе, на главите имат или кърпи, или перуки. Малките момиченца изглеждат по същия тъжен начин, а момченцата са подстригани късо, само от ушите им се точат дълги къдрици, почти толкова дълги колкото молитвените върви висящи от джобовете на синове и бащи. Цели квартали са населени с ортодоксални евреи. Те в същност не живеят в Лос Анжелис, а в измисления от тях живот в измислената от тях Америка. По лицата им, които никога не се усмихват, се разбира, че не се съмняват в съществуванието си, и десетките синагоги го потвърждават. Толкова са откъснати от изключителната лъжа, която е основният бизнес на града – кинобизнеса – и така са убедени в своята истина, че е трудно да се повярва, че цели квартали са пълни с тях. Не ги е страх от дявола, защото не вярват в него.

Църквите нахлуват с латиносите, които пък са убедени, че има и ад и дявол, и че това място е тяхната земя в не по-малка степен от тази на ортодоксите. На земята пред църквата се въргаля купчина нещо. Сигурно някой бездомник е легнал там, където му се е приспало в неговата действителност – на улицата. На такъв човек не може да бъде наложена стая и график, защото той не вярва в тях. Въображението му го води от ъгъл на ъгъл без iPhone, докато се измори от себе си и се наложи да полегне на паважа. Но не, това не е бездомник, а голяма купчина с дрехи. Някой се е съблякъл и е напуснал действителността си така както си е вървял покрай църквата. Възможно е да е шейпшифтър, но също така е възможно просто да е загубил способност да вярва, че съществува, и се е стопил като Чешърския котарак в нажежения въздух на ЕлЕй. Ето панталона му. Ето и сакото, евтините обувки с протрити подметки, папката с фактурите, всичко е едно върху друго напуснато от отегченото въображение на липсващия човек.

След завоя наляво улицата тръгва нагоре към Холивудските хълмове. Всеки път, когато някой нервно задминава или обича да е залепен до колата пред него, стои въпросът дали е нервен, защото има нужда от любов, или защото е прекалил с crack cocaine. Един, втори, трети, много хора не са доволни от начина, по който са повярвали, че съществуват. И им става все по-невероятно. Най-добре е човек да не поглежда през прозорците на колите им, защото винаги има опасност оттам да гледа нещо опасно.

В далечината билото на планината гори с огромни червени пламъци. Небето е сиво-синьо-лилаво, пушекът дави, души, и напомня, че Ел Ей е град на ексцеса. Земетресения, пожари и наводнения са традиционните забавления на убедените, че живеят живота си тук. Докато той ги заживява по неговите правила. Улиците са доказателство за това. Правилата са създали хората в едноетажните къщи. Те се раждат с вградени джипиеси в мозъците, които ги водят по семпли маршрути. Тези маршрути не са безопасни обаче, защото никога не знаеш дали няма да се появи някой омагьосан от маенад – с черни очи, в които няма и милиметър бяло, готов да сграбчи представата за живота ти, и да я принуди да стане обикновен кошмар на луд, харесващ насилието. В стотиците хиляди къщи на Ел Ей е пълно с достатъчно оръжие за голяма армия. Действителността на въоръжените изисква винаги да са готови за масовка във филм за бунтовете в ЕлЕй през 2010.

И се сещаш за още един диалог – между самия доктор Стрейнджлъв и съветския посланик Садески:

Др. Стрейнджлъв: „Разбира се, че цялата идея за машина за края на света е безсмислена, ако я пазите в тайна! Защо не я обявихте на целия свят, а?“

Посланикът Садески: „Ще бъде обявена на Конгреса на Партията в понеделник. Както знаете, премиерът обича изненади.“

Населението на който и да било град има право само на изненадите, измислени от тези, които контролират джипиесите. Иначе всичко е контрастно. Пушекът и океанът. Пясъкът и улиците. Бездомните и бентлитата. Изгревът и залезът. Вярата, че всичко това го има само защото си повярвал, че е тук, както и безнадеждността, че нищо не съществува. Нито ти, нито градът, нито идеята за него. А след това най-неочаквано идва спокойствието от тази мисъл.

По сп. „Либерален преглед“. Виж още текстове от Фучеджиева в блога й тук

Писмо отПисмо от Лос Анжелис
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.