Нестинарството влезе в списъка на ЮНЕСКО редом с тангото. Преди Бокова

Нестинарка танцува с икона на Богородица на празника Рождество Богородично в крайморското с. Варвара, Странджа. Снимки: Валентина Петрова

Две седмици преди Ирина Бокова да бъде утвърдена като шеф на ЮНЕСКО България получи сериозно признание за съхраняването на своето културно наследство. На четвъртата редовна сесия на Междуправителствения комитет на ЮНЕСКО в Абу Даби, Обединените арабски емирства (30 септември 2009), нестинарството бе обявено за световно нематериално културно наследство. И влезе в защитения списък заедно с аржентинското танго. В надпреварата участваха общо 30 предложения от цял свят. Със специален проект “Нестинарството – послания от миналото” пред участниците в сесията бе представена древната практика на ритуалния танц върху жарава.

Корените на нестинарството трябва да търсим в езическото минало. Но в по-късни времена, след покръстването на българите, ритуалът приема част от християнската обредност. Така той се вписва в поредицата от специфични народни чествания, посветени на един или друг светец. С нестинарски игри в Югоизточна България, главно в Странджанско (с. Българи), се отбелязва денят на Св.св. Константин и Елена (21 май). С икона в ръце специално обученият танцьор или танцьорка играят боси върху жарава, прекосявайки я многократно до изпадане в транс. Обредни хора се изпълняват и при изворите с лековита вода, наречени аязми. По време на процесията с икони до изворите и по-късно вечерта до огнената жарава се играе попътна ръченица. Длъжни сме да отбележим, че нестинарството не е уникално български ритуал, защото танцът върху жарава съществува и по други краища на света – Гърция и Италия, Далечния Изток, Сибир, Африка и някои от островите в Тихия океан.

Нестинарка от с. Българи танцува върху жар пред НДК в София, юни 2007 г. Снимки: Валентина Петрова

За първи път обичаят е документиран от Петко Славейков през 1862 година. Подлагано на гонения и заклеймяване както от ортодоксалната църква, така по-късно и от комунистическия режим, нестинарството все пак оцелява до наши дни. За разлика от народната музика фолклорният танц е по-консервативен в своето развитие. Обредното танцуване, свързано с християнските празници, не се вписва в налагания десетилетия наред атеистичен възглед. А обредите, посветени на земеделския календар, престават да се провеждат. Но пък от друга страна държавата поема грижите за съхраняване на фолклора, съсредоточавайки практикуването му в читалищата. Така прекъснатите живи традиции започват да се възстановяват едва през 60-те години на ХХ век, но вече като музеен експонат, показван по сцените на съборите за народно творчество. Или като туристическа атракция, в каквато нестинарството се превръща по Черноморските летовища. Което си е чисто профанизиране на древните, все пак оцелели до наши дни ритуални практики.

През 1974 г. от Виена идва първата сериозна оценка за уникалността на някои български фолклорни диалекти. Певческата група “Бабите от Плана” е удостоена с Хердерова награда за съхранените в автентичен вид средновековни шопски антифонни диалози. През 1976 г. същото отличие е присъдено на друга подобна група – “Бистришките баби”. Дузина години по-късно, през 1988-ма, Хердерова награда получава и групата от Сатовча, с което се затвърждава международния интерес към спецификата на различните наши фолклорни разновидности. В същото време  (1987) понятието World Music вече е пазарно утвърдено от няколко лондонски звукозаписни фирми като сегмент от периферните музикални култури, невключени в глобалния бизнес. Силно централизираната българска държава не реагира на конюнктурата и пропуска великолепен шанс за постигане на нещо повече.

На 25-ата сесия на Генералната конференция на ЮНЕСКО през 1989 г. се приема “Препоръка за опазване на фолклора”. През 1993 г. тя прераства в документ 142ЕХ/18, приет през август от Изпълнителния съвет на ЮНЕСКО на неговата 142-а сесия. С него програмата “Живи човешки съкровища” става факт. В обръщение се въвежда и по-общото понятие “нематериално културно наследство”, свързано с пилотния проект “Живи човешки съкровища”. Отпускат се и сериозни средства за съхраняване и развитие на народното изкуство, но встъпилата в прехода българска държава отново закъснява да се включи в глобалния процес. И губи пари!

Нестинарка подготвя жарта за ритуален танц по повод Рождество Богородично в крайморското с. Варвара в Странджа. Снимки: Валентина Петрова

Едва през 2005 г. по предложение на Института по фолклор при БАН вокалната група “Бистришките баби” е включена в списъка на световното нематериално културно наследство, защитено от ЮНЕСКО. А сегашното признание за автентичното нестинарство е знак за правилната посока в развитието на нашата културна политика (ако допуснем, че тя съществува!), макар да има още и още сектори, до които дори не се е докоснала. В този смисъл злополучният Закон за защита на културното наследство, необичайно бързо поправен в дела му за частните археологически колекции (с гласовете на ГЕРБ и Атака), е отделил нищожно малко място за нематериалните ценности, наследени от миналото. Което подсказва неинтелигентност както на авторите на Закона, така и на техните наследници в Народното събрание. А също така и сепаративно отношение към културата, произтичащо от лични, корпоративни и партийни интереси – главно финансови.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.