Михаил Горбачов: Стената трябваше да падне, но днешният свят не е по-справедлив

Михаил Горбачов говори пред Римския клуб през октомври 2009 г. Снимка: Фонд „Горбачов“

Минаха двадесет години от падането на Берлинската стена – един от срамните символи на Студената война и на опасното разделение на света на блокове и противоположни сфери на влияние. Днес сме в състояние да наблюдаваме тези събития по-безпристрастно и да си съставим по-рационално и по-малко емоционално мнение върху тях.

Първото ми наблюдение е позитивно – така прокламираният край на историята въобще не се състоя. Но не се случи и това, което мнозина политици от моето поколение искрено вярваха, че ще стане: един свят, в който с края на Студената война човечеството най-после ще може да забрави голямата грешка на надпреварата във въоръжаването, регионалните конфликти и стерилните идеологически спорове и ще навлезе в нещо като златен век на колективна сигурност, рационално използване на ресурсите, край на бедността и неравенството и възстановяване на хармонията с природата.

Друга последица е взаимната зависимост между важни аспекти, които определят смисъла на съществуването на човечеството. Тази взаимна зависимост не е характерна само за фактите и процесите, които текат в различните континенти. Тя се проявява също във връзката между промените в икономическите, технологическите, социални, демографски и културни условия на стотици милиони хора. Човечеството е започнало да се превръща в уникална единна цивилизация. В същото време падането на Желязната завеса и отварянето на границите създаде условия за наслагване не само на различните политически режими, които се разграничаваха към този момент, но и на цивилизации, култури и традиции.

Политиците от миналия век можем да се гордеем, че успяхме да избегнем опасността от термоядрена война. Въпреки това обаче, за милиони хора светът не се превърна в по-сигурно място от преди. В новата карта на световната политика се появиха безброй регионални конфликти, етнически и религиозни войни. Очевидно доказателство за нерационалното поведение на новото поколение политици е фактът, че в момента военният бюджет на много малки и големи страни е по-висок, отколкото беше по времето на Студената война. А репресивните методи продължават да бъдат основното средство в решаването на конфликти и това се смята за нещо нормално за настоящите международни отношения.

За съжаление, през последните две десетилетия светът не е станал по-справедливо място. Пропастта между бедни и богати дори се задълбочи и не само в развиващите се страни, но и вътре в самите развити държави. Социалните проблеми в Русия, както и в много други посткомунистически страни, доказват, че простото изоставяне на един дефектен икономически модел на планова икономика и бюрократично планиране не е достатъчно, за да гарантира конкурентноспособността на една страна в глобализираната икономика и уважението на принципите на социална справедливост.

Трябва да добавим и новите предизвикателства. Тероризмът, който се превърна в „атомната бомба на бедните” не само в преносния смисъл, но и в буквалния. Безконтролното разпространение на оръжия за масово унищожение, надпреварата между бившите противници от Студената война за постигането на все по-високи технологични нива в производството на оръжие и спешността, с която подхождат новите претенденти за главни роли в този нов многополюсен свят, подсилват усещането за хаос в глобалната политика.

Истинското постижение, което можем да отпразнуваме днес е, че 20 век беляза края на тоталитарните идеологии и в частност на тези от тях, които се вдъхновяваха от утопични вярвания. Но скоро стана ясно, че западният капитализъм, лишен от своя исторически враг и смятащ себе си за недвусмислен исторически победител и въплъщение на глобалния прогрес, също може да доведе западното общество и останалия свят до една нова задънена улица.

В тази връзка появата на актуалната икономическа криза извади на показ дефектите на настоящия западен модел на развитие, наложен на останалата част от света като единствено възможен. Също така доказва, че не само бюрократичният социализъм, но и ултралибералният капитализъм има нужда от дълбоки демократични реформи, чрез които да придобие по-човешки облик – нещо като собствена перестройка.

В днешно време, докато оставяме зад гърба си руините на стария обществен ред, можем да се замислим върху нас самите като активни участници в процеса на създаването на един нов свят. Много истини и вярвания, които бяха смятани за неоспорими (както на Изток, така и на Запад), вече не са. Сред тях сега са също сляпата вяра във всемогъщия „свободен” пазар и най-вече в неговата демократична природа. Съществуваше и вкорененото вярване, че моделът на западната демокрация може да бъде разпространен механично върху останалите общества, макар да имат различен исторически опит и културни традиции. Към настоящия момент дори понятието за социален прогрес, което изглежда всички споделят, има нужда от по-точна информация и нова дефиниция.

*Михаил Горбачов, лидер на Съветския съюз в периода 1985-1991 г., е Нобелов лауреат за мир (1990 г.) и президент на Световния политически форум (World Political Forum).

По в. Гардиън

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.