Как да се избере новият лидер на Европа

Волфганг Мюнхау

След ратифицирането на Лисабонския договор на ред е издирването на председател на Европейския съвет. Вместо да подкрепям кандидат, по-скоро бих искал да хвърля поглед към належащите проблеми, за решаването на които новият президент ще трябва да помогне. Това упражнение веднага може да елиминира някои от кандидатурите, които се обсъждат.

Въпросите, които трябва да получат приоритет, са три. Първият и най-важен приоритет е как да се поправи неадекватната система на ЕС за справяне с кризисните ситуации. Миналата година тази система претърпя провал на всички нива. Европейската комисия до голяма степен отсъстваше след фалита на „Леман брадърс“. Това донякъде бе въпрос на слабо ръководство и донякъде резултат от вътрешните структури на комисията.

До голяма степен отсъстваше и еврогрупата на финансовите министри начело с Жан-Клод Юнкер, премиера на Люксембург, който е един от неофициалните кандидати за президентския пост на ЕС. Еврогрупата щеше да бъде естественото място за координирането на паричните стимули между страните членки.

Когато кризата удари, европейските лидери нямаха институционна рамка, която да ги принуди да дадат координиран отговор. Когато лидерите от еврозоната най-сетне се събраха на среща на върха, подготвителните работи се уговаряха главно на двустранно ниво, в резултат на което накрая всички прибягнаха до националните си политики.

Именно тези политики навредиха на вътрешния пазар на Европа, а в крайна сметка и на репутацията на Европа пред света. Общият икономически стимул, който най-накрая се появи, не беше никакък малък сумарно, но по-скоро беше структурен, отколкото цикличен, зле координиран и без единно управление на спасителната стратегия – точно каквото може да се очаква при липсата на координация.

Така че едно от най-важните качества, които трябва да търсим у президента, е способността да забелязва кризата и да анализира внимателно какви действия трябва да се вземат на европейско ниво, да изготвя подробен предварителен план преди заседанията на съвета, да проучва всички възможности за компромис и да кооптира лидери като германския канцлер Ангела Меркел или френския президент Никола Саркози в общи действия.

Вторият най-важен проблем на съществуващата система е липсата на фокусирана стратегическа политика. Европейският съвет сега се рестартира на всеки шест месеца и всяко председателство прокарва собствените си проекти. Въпреки че има някои механизми, гарантиращи приемствеността между ротационните председателства, засега няма достатъчно стратегически директиви, за да се приложат тези политики отвъд краткосрочната перспектива. Ако например има някаква надежда, че ЕС ще се придвижи към общо външно представителство в органи като Международния валутен фонд, председателят на съвета вероятно ще играе водеща роля.

Подобен проблем, свързан със спешната нужда от промяна, беше склонността особено на някои от по-големите страни членки да не следват европейските политики. Пример за това са субсидиите, които Германия отпусна на автомобилния гигант Опел. Европейската комисия очевидно е прекалено слаба да се противопостави на тази тенденция. Една от важните задачи на първия президент на ЕС ще бъде да спре някои от тези центробежни тенденции.

Третият проблем за решаване е слабото представителство, както вътрешно, така и външно. Слагам този въпрос на трето място, защото смятам, че постът погрешно се дефинира с презентативната функция, както го определят някои поддръжници на бившия британски премиер Тони Блеър. Този въпрос все пак е в списъка ми, защото другият вариант също не е желателен, каквато е целта на онези, които предпочитат президент от по-малка страна членка.

Посрещането на Меркел във Вашингтон миналата седмица показа категорично, че на Европа не й липсват лидери , които могат „да спрат движението“ по улиците на чуждите столици, както неотдавна образно се изрази външният министър на Великобритания Дейвид Милибанд, който подкрепя Блеър. Подобни дискусии пропускат основния момент, че нашият председател на Европейския съвет, който не се избира и няма конституционна подкрепа, не може да бъде европейският аналог на Барак Обама.

Какво ще кажете за твърдението, че ЕС трябва да назначи добре позната в света фигура, за да увеличи дипломатическата тежест на съюза? Смятам, че при липсата на обща външна политика този аргумент преувеличава ролята на неизбираемия председател. Лисабонският договор предвижда обща дипломатическа служба, както и важния нов пост на върховния представител на ЕС по външната политика, позиция, по-известна в предишната версия на договора като европейски външен министър.

Именно тук трябва да търсим по-съгласувано и ефективно външнополитическо ръководство. Председателят на Европейския съвет без съмнение ще има глас във външната политика на ЕС, но би било погрешно той да играе ролята на топ дипломат на съюза, защото по този начин ще имаме двама неефективни и изправени един срещу друг външни министри, без нужната вътрешна координация.

Така дефинирана, работата ще бъде много трудна и вероятно невъзможна. Тя ще изисква изключителна политическа фигура и аз предлагам да изведем на преден план име. Имам съмнения относно всички имена в публичната дискусия. Крайното решение без съмнение ще бъде резултат от пазарлъка между лявото и дясното, юга и изтока, мъжете и жените. Аз обаче не се съмнявам, че успехът на първия европейски президент ще зависи до голяма степен от тези три фактора.

По БТА