Путин ли контролира Русия, фигурант ли е Медведев?
Пол Сондърс, Димитри Саймс*
Традиционната представа за Русия на Запад – и по-специално във Вашингтон – гласи, че страната се управлява от премиера Владимир Путин, а президентът Дмитрий Медведев е фигурант, чиито изявления и действия следват предварително написан сценарий за заблуда на наивни чужденци. Това обаче е крайно опростенческо разбиране. Макар Путин да си остава ключов руски лидер, изобщо няма съмнение, че Медведев смята себе си за истински президент и въз основа на това подчинените му действат напористо както в бюрократичните боричкания в правителството, така и в публичните си изяви.
Голям шум се вдигна около неуспеха на Медведев да извърши значителни промени сред висшия персонал в Кремъл, който той до голяма степен наследи от Путин заедно с ключовете от президентството, въпреки ширещите се във все по-голяма степен слухове, че руският президент ще сменя началника на канцеларията си Сергей Наришкин. По-важното обаче е, че част от наследените от Медведев помощници започнаха да преценяват наново личните си интереси, след като новият им шеф придоби популярност и влияние. Това дава на президента допълнителен стимул.
Руската политическа класа добре помни крилатата фраза на Сталин, че „кадрите решават всичко“ и все по-усилено обсъжда кой към чий екип спада. В своя нов доклад мозъчен тръст с председател Медведев призовава за създаване на „паралелна вертикала на властта“ (под ръководството на Медведев) в допълнение на „традиционния държавен апарат“ (под разпореждането на Путин) за модернизиране на Русия, тъй като – според ръководителя на този институт Игор Юргенс – модернизирането „е невъзможно при върховната власт на елита на Путин“. Други в лагера на Медведев са открито гневни, че 18 месеца след изборите, Путин все още не е дал на приемника си възможност да управлява.
Привържениците на Путин, от своя страна, недоволстват от все по-агресивното поведение на поддръжниците на Медведев, което според мнозина се толерира, а дори и насърчава, от самия руски президент. Те смятат, че засега Медведев би трябвало приеме ограничените си правомощия, за да предотврати появата на дестабилизиращ разрив сред руския управляващ елит.
Особено тревожни за лагера на Путин са честите косвени критики на дейността на Путин като президент, съдържащи се в редовните упреци на Медведев за огромната корупция, слабата икономика и политическите недостатъци в Русия – включително в неотдавнашните му нападки срещу Сталин и неговото политическо наследство. Това подхранва усилията за напомняне на руснаците и останалия свят, че премиерът все още е важен – усилия като изявлението му за Иран (че санкциите са преждевременни), и членството на Русия в Световната търговска организация (почти провалено след предложението на Путин Москва да кандидатства заедно с Казахстан и Беларус).
Изборите в Русия през 2012 г. вероятно ще се окажат решаващи в отношенията Путин-Медведев, макар че самите избори може би ще са много по-маловажни, отколкото предшестващия ги период, когато ще бъде взето истинското решение за това, кой да се кандидатира за президент и да спечели. Мнозина смятат, че изборът все още зависи от Путин, но поддръжниците на Медведев се надяват, че Путин няма да се съпротивлява, ако бъде поставен пред истинско предизвикателство. С наближаването на изборите се засилва и натискът върху руския елит да избере страна.
По ирония, надпреварата между Медведев и Путин създава повече политическо пространство в Русия, но по определен начин ограничава медийното пространство. Представителите на елита се ползват със свободата да избират страна и да разискват причините за избора си в интернет или във вестниците, но не могат да повдигнат темата по телевизията, която се контролира строго, заради влиянието й в национален мащаб. Телевизионните канали са в незавидната позиция да получават противоречащи си инструкции от президентството в Кремъл и от Белия дом в Русия (резиденцията на премиера), като наред с това се стремят да не засегнат нито едната от двете институции.
Съревнованието може да доведе и до любопитни резултати в руската външна политика. Например: докато Медведев звучи по-скоро като либерал по вътрешнополитически въпроси, поведението му в областта на външната политика е по-скоро твърдо, въпреки някои коментари за санкциите върху Иран. За Медведев би било рисковано да позволи на Путин да го засенчи в областта на националната сигурност, където президентът има ограничен опит и твърдите му позиции бяха поставени под въпрос.
Нежеланието на Медведев да отправя предизвикателство към Путин по външната политика може да се окаже предимство, ако понижи значението на международните теми като елемент от разгорещен политически двубой. Путин е достатъчно популярен в Русия, за да не са му нужни „външни врагове“, за да укрепи позицията си. Дори във връзка с икономиката той се представя по-добре от Медведев в социологическите проучвания.
За САЩ и Европа обаче, новата политическа несигурност в Русия и произтичащите неясни линии на властта само задълбочават трудностите в работата с корумпираната, авторитарна и често некомпетентна бюрокрация. При все това фактът, че Москва е разочароващ събеседник (а може да стане и още по-разочароващ) – не означава, че е събеседник, с който е невъзможно да се говори. А и предвид заложените на карта ключови за международната сигурност въпроси като Иран, Афганистан и енергийната сигурност – множеството сложности и недостатъци на Русия не трябва да служат за извинение, за да се избягва сериозното ангажиране на Москва.
Едно е сигурно: нито обаянието на Барак Обама, нито призивите за общи интереси ще убедят лишените от сантименталност руски лидери. Единствено съчетанието от реален натиск и реални стимули може да накара нестабилното партньорство Путин-Медведев да се съобразява с американските и изобщо със западните приоритети.
По БТА
*Пол Сондърс е изпълнителен директор, а Димитри Саймс – президент на центъра „Никсън“. Този материал се базира на статията им в броя за ноември/декември 2009 г. на външнополитическото периодично издание „Нешънъл интерест“.