Западът изпитва носталгия по Студената война
Грегъри Родригес
Бившият Източен блок страда от осталгия (тъга по някогашния Изток). На Запад ние също поглеждаме назад с копнеж: по символа на морална чистота и превъзходство, какъвто беше за нас стената. Целта на световните чествания по случай 20-тата годишнина от падането на Берлинската стена не е само да се отбележи възраждането на свободата или да се съживят онези вълнуващи мигове, в които рухна една извратена и потисническа система. Ако се вслушате внимателно във възторжените изказвания, припомнящи събитията от онези исторически дни, вероятно ще чуете и леките нотки на съжаление и носталгия.
Не говоря за „осталгията“ – носталгия по стария Изток (ost на немски) – която все още чувстват голяма част от жителите на бившата Източна Германия и на другите държави от Източния блок. Може и да е тъжно, но не би трябвало да е ни най-малко изненадващо, че след първоначалното въодушевление мнозина в Източна Германия и в другите страни зад Желязната завеса се сблъскаха с трудността на прехода от скучната предсказуемост на тоталитарния комунизъм към ужасяващата несигурност на демократичния капитализъм. Има доста хора, които се чувстват точно като 60-годишния гробар, когото срещнах в Букурещ преди няколко седмици и който искаше да се увери, че съм разбрал, че „свободата“ не е чак толкова хубаво нещо.
Аз обаче говоря за носталгията, обзела нас западняците, които някога осъждахме злата абсурдност на това, което източногерманските пропагандатори наричаха „антифашистка защитна преграда“. Защото наред с цялото ни колективно отвращение от издигането на стена, която превръщаше хората в затворници в собствената им страна, тази стена също така даваше на Запада, особено на американците, усещането за морална чистота и превъзходство, за което копнеем сега.
Ужасната истина е, че до голяма степен Берлинската стена, където за 28 години бяха убити най-малко 136 души, беше почти толкова важна за изграждането на чувството ни за идентичност през Студената война, колкото беше значима за хората, обградени от нея.
Стената, която представляваше страховит символ на световното разделение, ни заставяше категорично да заявим на чия страна сме в идеологически смисъл. Това можеше да накара дори най-върлият привърженик на левицата, инстинктивно изпитващ неприязън към прозвището, което президентът Рейгън постави на Съветския съюз, определяйки го като „империя на злото“, да започне да развява „знамето, осеяно със звезди“. Да надникнеш на изток в ничията земя от наблюдателен пост в Западен Берлин означаваше да погледнеш в лицето своя зъл двойник, за да се увериш, че си на правилната страна.
Когато президентът Кенеди пристигна в Западен Берлин на 26 юни 1963 г., не беше предвидено той да каже предизвикателните думи, с които завърши речта си в кметството. Външнополитическите експерти в Белия дом и Държавния департамент били подготвили въздържано обръщение, отразяващо все по-дълбоко споделяния официален възглед, че западните сили би трябвало да се научат как да водят мирно съвместно съществуване с комунистическия Изток. Но според британския историк Фредерик Тейлър много е вероятно емоционалният ефект от посещението на Кенеди край стената по-рано сутринта, където той бил „видимо развълнуван, когато за първи път видял на място циментовите блокове, бодливата тел и наблюдателните кули“, да го е вдъхновил да импровизира и да произнесе по-агресивна антикомунистическа реч.
Освен импровизацията с фразата Ich bin ein Berliner („Аз съм берлинчанин“ – бел.прев.) Кенеди превърна стената в символ на несъвместимостта между две икономически и управленски системи. Той заяви по адрес на тези, които не разбираха разликата между двете: „Нека дойдат в Берлин.“ „Свободата е свързана с много трудности и демокрацията не е съвършена, но никога не е трябвало да издигаме стена, за да държим нашите хора вътре, за да не им позволим да ни напуснат“, каза Кенеди.
Разбира се, Берлинската стена беше също огромна антиреклама за Източна Германия в частност и за комунизма като цяло. Стената, построена, за да възпрепятства потока от милиони източногерманци, искащи да заминат на Запад, беше изключителен признак на отчаяние и отричане. В крайна сметка тя превърна Западен Берлин във фар на свободата и даде на капиталистическия свят нещо конкретно, около което да се обедини.
Днес, 20 години след падането на стената и малко след разразяването на световния финансов срив, става трудно да се обединим около капитализма. Ние на Запад имаме своите врагове и демони, но те на са толкова монолитни, а когато правим сравнение, не може вечно да се смятаме за безгрешни. Вече няма такъв съвършен зъл двойник, когото да сочим, за да се почувстваме по-добре въпреки недостатъците и капаните на системата, в която живеем. Без строгото разделение между нас и тях ние сме лишени от онази абсолютна сигурност, която ни показваше кои сме и за какво се борим.
А какво да кажем за новия Берлин, който отново е столица на обединена Германия? През юли водещото германско седмично информационно списание „Шпигел“ го нарече „Майорка на Шпрее“ – т.е. река Шпрее – и „малко повече от потопен в бира туристически рай“. Честита годишнина! Честита свобода!
По БТА