Валя Червеняшка: Записки от либийския ад

Николай Йорданов

На 9 февруари 1999 година седемнадесет български  медицински сестри са отвлечени от болницата, в която работят в  Бенгази, Либия и затворени в  полицейски участък в столицата  Триполи. Следващите осем години и половина пет от тях прекарват в няколко либийски затвора по обвинения в умишлено заразяване с вируса на СПИН на повече от 400 деца. Валя Червеняшка е една от тях. Със сигурност познавате историята  на Валя Червеняшка. Каква обаче е истината отвъд познатите  вече факти? Отговорите на тези и на още много въпроси ще откриете в книгата на Валя Червеняшка и телевизионния сценарист Николай Йорданов – „Записки от ада”. „Записки от ада” е книга изповед, която ще преобърне представите за процеса срещу медиците ни в Либия и ще постави много въпроси, казват от ИК Хермес. Предлагаме откъс от книгата.

Червеният килим

Когато чух думите на Севда, се успокоих. Легнах в килията, вдигнах си краката и казах на Валентина и Снежана: “Спокойно! Явно не е нещо сериозно”. Притесненията ми се стопиха – очевидно бе станало някакво объркване и скоро всичко щеше да приключи. Бях оптимистка, скоро щяха да пуснат и нас. Аз лесно се приспособявам към всяка ситуация, каквато и да е тя, и в общи линии не ми пука много-много. Бяхме попаднали по някаква грешка в затвора – е, светът не свършваше с това. Лежах си, исках цигари от тоя-оня и чаках да ни освободят.

На същия ден обаче на спокойствието ми бе сложен край. По едно време Снежана, която гледаше през някаква пролука в решетката на килията ни какво се случва навън, каза:
– А! Тия ги извеждат!
– Кои извеждат? – попитах я.
– Всички.

Изправих се, протегнах лице към решетката и видях как почти всички останали българки се изнасят тихомълком, грабнали по някоя чанта багаж. Беше страшничко и неочаквано да видиш как всичко живо изчезва. Никоя от тях не погледна към решетката. Никоя не попита какво става с останалите, защо ние оставаме. Не знам каква е тая психика, но нямаше нито една, която да каже нещо, да даде знак, да се опита да помогне. Може би са били изплашени… Останахме само седем. Ние трите – аз, Валентина и Снежана, си бяхме в килията. Нася и Кристияна бяха в самостоятелни килии, след като са ги били по време на разпитите. В общата голяма килия остана една Калина. Тя бе докарана с военен вертолет след всички останали. Когато ни натикаха в автобуса, тя била някъде с приятеля си, който е малтиец. Лично полковник Джума Мишери я е заловил и я е докарал с военен самолет. Седмата беше Мария. Не знам защо оставиха и нея.

Малко след като всички си тръгнаха, бяхме преместени в голямата килия, където лежаха всички останали, а Калина бе сложена на наше място. Не можехме да разберем какво става. Настана някаква странна тишина. Почувствах се предадена и уплашена. Аз, която винаги съм била твърда, започнах да плача. Опитвах се през сълзи да успокоя и себе си, и останалите, че може би ще дойде и нашият ред, че щом Калина е останала, значи няма страшно – не сме само ние. До този момент от нас трите само Валентина беше разпитвана и никоя от нас не подозираше какво й предстои. Стоях и чаках. Какво чаках – и аз не знам, но нямах кой знае какъв избор. Не сме срещали лошо отношение от полицаите. Подхвърляха ни там някаква храна и не ни обръщаха внимание.

Нашата надзирателка се казваше Салма и беше единствената ни връзка със света. Разпитваше ни какви сме, отваряше вратите на килиите, водеше ни до тоалетна. Опитвахме се да изкопчим информация за двете колежки, които бяха отделени от нас, ама тя не казваше нищо. Един ден покрай нас мина Нася. Чухме само гласа й. Попита ни нещо, което ни се стори много странно: “Живи ли сте?”. Викахме: “Нася! Нася”. Единственият отговор, който получихме, беше: “Окото ме боли”. След това беше отделена в отдалечена килия. От Салма научихме, че не е добре, че са викали лекар, но повече не каза. Така измина цяла седмица. И после той дойде. Денят, който никога няма да забравя…

На 23 февруари бе проведен моят първи разпит. Беше вечер. Навън бе тъмно. В килията влезе един надзирател. Накара ме да се облека и ми сложи превръзка на очите. Уви ме с един чаршаф и тръгнахме. Набута ме в някаква кола. Пътувах… колко пътувах, не знам, на мен ми се стори много дълго. Тогава за първи път в мен се загнезди предчувствието за нещо зловещо. Нямах ни най-малка представа къде отивам. Всеки опит да попитам остана без резултат.

Най-накрая колата спря. Непознати ръце ме бутнаха да вървя по едни стълби нагоре, качваха ме нанякъде… Стигнахме до един коридор и ме подпряха на стената. Махнаха чаршафа, но оставиха превръзката на очите ми. Под тънкия й процеп успях да видя някаква пътека – червен мокет. По нея дойде преводачът и веднага ме попита:

– Ти знаеш ли за какво си тук?
– Не знам!
– Не знам защо съм тук!
– Сигурна ли си, че не знаеш!
– Да!
– Знаеш. Защо си тук?
Пет пъти ме попита. Е, как да му отговоря, като нямах ни най-малка представа защо всичко това се случва.
– За СПИН-а знаеш ли нещо?
– Не знам за какво говорите.

Той въздъхна. Може би е дал някакъв знак и ръцете отново ме подхванаха. Вкараха ме в една стая, а аз виждах само краката си, които стъпваха по червения килим. Превръзката остана на очите ми. Успях да зърна столове и бюра, много хора – и толкова. Настаниха ме на един стол. Разпитът продължи:

– Как се казваш? Как се казват майка ти и баща ти? Къде си работила? Защо си в Либия?

Отговарях бързо и точно на въпросите. Вече не ме беше страх толкова много, въпреки превръзката. Всичко си вървеше нормално – до момента, в който отново не чух най-важния въпрос:

– Какво знаеш за СПИН-а?
– Нищо не знам, не знам за какво говорите.
– Как така не знаеш!

Чух името на един от разпитващите – Мустафа. Казаха му нещо, което не разбрах. Той се приближи до мен. Усетих дъха му. Видях малка част от него изпод превръзката, от чиито краища се пускаха ранищени конци. Мустафа не говореше, той действаше. Извади запалка и запали един от конците. После още един. Замириса на опърлено. Чух глас:
– Харам, Мустафа! Грях е, Мустафа! Недей!
Разпитът продължи, без Мустафа да пали превръзката.
– Кажи за СПИН. Какво знаеш?

Не знаех какво да кажа. Не знаех нищо конкретно. Изправиха ме отново и пак ме помъкнаха към коридора – същия онзи, с червения килим. И се започна. Накараха ме да седна и ми вързаха ръцете с някакво въже, увито като фитил. После видях, че имат много такива, нахвърляни на купчина. Прекараха ги грубо през глезените ми. Чувах ги как дишат. Почувствах как ме хващат. Обесиха ме за краката – с главата надолу. Моят опит с бой “на бланко” започна.

Един от разпитващите извади дебел кабел, обвит в черно, и замахна. Първият удар проряза петите ми с болка, каквато никога не бях изпитвала. Това беше само началото… започваше най-дългата нощ в живота ми. Бой! Такъв, какъвто никога не съм си представяла. Чувах крясъци:
– Кажи за СПИН-а!
– Не знам!
– СПИН-а!
– Не знам!
– СПИН-а, идиотке!

Всеки удар извиваше тялото ми. Болеше ужасно. На всеки няколко секунди изпитвах чудовищна болка… Не помня колко пъти кабелът шибна ходилата ми, преди да колабирам. Колко време е продължило това – също не знам. Даже нямах сили да пищя. Знам, че когато се свестих, отново бях увесена и жестокият камшик продължаваше да играе. Бях обградена от десетина гадове. Ударите следваха непрестанно. Когато някой се умореше, веднага идваше следващият. За мен нямаше почивка. Отново загубих съзнание – нито виках, нито стенех. Но някак си се нагодих, че ще умирам. Не мога да обясня това чувство. То е нещо като кошмар наяве. Мислех си, че няма как да се чувствам по-зле. Е, имаше как. Чувах като в просъница:
– Колапс! Колапс! Припадна! Припадна!
Плиснаха ме с вода. Размърдах се, все така висейки обесена за краката, с главата надолу. Ударите продължиха.
– Казвай всичко! Какво знаеш за СПИН!

Нито знаех какво да кажа, нито можех да говоря от болката. По едно време – може би след петдесет, може би след сто, може би след петстотин удара – кабелът най-накрая падна на земята. Преводачът се приближи до мен и ми каза:
– Значи не искаш да говориш. Тогава ще ти пуснем скорпиони…
След секунди усетих как нещо пълзи по лицето ми. Започнах да се гърча от ужас. Изпод превръзката наистина видях нещо черно, което ме полази. Чудовището ходеше по лицето ми и във всяка една секунда чаках смъртта си. Болката, страхът и отвращението най-сетне ме победиха и отново припаднах. Последното, което помня, са крачката на черното нещо, което лазеше към очите ми.

Когато дойдох на себе си, бях просната някъде. Виждах червения килим. Виждах и изродите, които ме бяха измъчвали. Поливаха ме с вода. Мустафа викаше: “Кома, кома!”, а другият гад извика на арабски: “Донеси тока, донеси тока!”. През главата ми мина отчаяната мисъл, че както съм мокра, ще ме включат към електричество и най-сетне ще умра. Не знам колко кофи изляха върху мен, но цялата бях подгизнала. По лицето ми играеха тежки шамари и груби гласове ме викаха, за да се завърна към кошмара: “Валя! Валя! Валя! ВАЛЯ!”. Изправиха ме. Не можех да си стоя на краката. Бяха морави от ударите и болката бе неописуема. Все пак ме задържаха права и ме завлякоха до един стол. Единият ме попита:
– Искаш ли цигара?

Подаде ми една цигара, но аз не знаех какво да правя с нея, не знаех на кой свят съм. Водата се стичаше от разхлабената ми превръзка. Заголиха корема ми, крещяха. Отново ме полазиха насекомите. Знаех, че това са скорпиони, но после разбрах, че всъщност са огромни черни бръмбари. Чудех се как не съм умряла. Защо още не са впили жилата си в мен. Напълно се бях предала, бях готова да умра!
– Как стана заразяването със СПИН? – попита ме Мустафа.
– По полов и кръвен път става… – Това знаех, това казах. Не разбирах какво всъщност ме питат, какво искат да чуят.
– Как са заразени децата в болницата?
– Децата… не знам.
– Знаеш, как може да не знаеш!
– Какво искате?
– Да кажеш. Кажи за СПИН-а!

А “скорпионите” лазеха около пъпа ми, по лицето ми. Изправиха ме. Отново въжета, пак ме увесиха с главата надолу.
– Така ще стоиш цяла нощ, докато не кажеш – извика ми преводачът.
Спазиха си обещанието. Висях цяла нощ, увесена за краката си, със завързани ръце и превързани очи. Под мен се стелеше червеният килим.
– Казвай какво знаеш за СПИН-а в болницата?
– Нищо не знам!
– Казвай за Кристияна!
– Не я познавам, видях я за първи път в затвора.
– Кажи за СПИН! Признай за Кристияна! Кога я срещна?
– Тук, в затвора!
– Не е вярно. Кажи за Кристияна. Кажи за СПИН-а!
– Не знам нищо. Не я познавам.
– Как да не я познаваш – тя е една проститутка с много пари.
– Не знам, видях я за първи път в килията, преди да я вземете – бяхме заедно два-три часа!
– Не, тя е проститутка и ти я познаваш. Тя ти е давала пари! Кажи за Кристияна. Признай за СПИН-а.

Кристияна, та Кристияна. Сред задържаните жени имаше няколко, които преди време са работели с нея в хирургията на друга болница и я познаваха. Аз никога не я бях виждала. Те обаче все за нея настояваха да разказвам. Това продължи цяла нощ. Нощ, в която всяка минута беше като час. Нощ, в която всеки удар ме караше да се моля да умра. Нощ, в която така и не разбрах какво искат да чуят от мен. Нямам спомен кога са ме смъкнали. Не можех да си стоя на краката и ме занесоха обратно в затвора.
Докато ме влачеха из коридора, чух гласовете на Нася и Снежана:
– Вальо! Идеш ли си?
– Пребиха ме като куче – измърморих, преди един удар да прекъсне думите ми.

Този път не ме сложиха при Снежана и Валентина. Изхвърлиха ме в единична килия – килия номер 5, и при мен дойде Салма – нашата надзирателка. Беше тъмно, беше тясно, беше кошмарно. Самата аз бях пребита, мокра, боса и не можех да ходя. Какво ти да ходя, не можех да стоя на краката си. Хвърлиха по мен едни чехли и ме оставиха просната на земята.
В килията видях крака на Салма пред лицето си.
– Ставай!
– Не мога!
– Стани!
– Не мога да си стоя на краката.
– Ха-ха! Вярно, че не можеш. Мале, ама тия хубавичко са те пребили!

Стана ми студено. Салма метна едно одеяло върху подгизналите ми дрехи. Исках да ида до тоалетната, тя ми донесе някаква кофа и ме накара да правя всичко в нея. Лежах… не знам колко дни. Всяко движение беше кошмар. Така минаха безкрайни часове на болка. Колко е лесно да се напише… но колко е трудно да го понесеш. Безмерно време, в което лежиш, удавен в собствените си миризми – на мръсно, на страх, на пот, на ужас… Бях в някакъв денонощен кошмар – или поне така си мислех. Защото за мен кошмарът предстоеше.

Виж още в блога Книжен ъгъл

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.