Как европейските лидери да получат повече от снимка с Обама във Вашингтон
Джеръми Шапиро, Ник Уитни*
Докато европейците шушукат и заговорничат за новите постове, предвидени в Лисабонския договор да бъдат лицето на Европейския съюз навън, те много добре знаят, че влиянието в света им се изплъзва. Европейският елит агонизира пред сянката на незначителността. Без съмнение точно това безпокойство накара европейските лидери да настояват за срещата на върха на ЕС и САЩ във Вашингтон в началото на месеца. Предвид факта, че ръководството в Брюксел е на път да се смени, срещата нямаше как да бъде продуктивна. Гостите получиха каквото заслужаваха – 90 минути от времето на президента и обед с вицепрезидента Джо Байдън.
Това преживяване най-малкото може да помогне да европейците да разберат две важни истини за Барак Обама – човека, чието избиране ги зарадва толкова много преди година. Първо, външнополитическата му стратегия е да възстанови позициите на САЩ в постамериканския свят. Осъзнавайки, че краткият момент на американско световно господство дойде и си отиде, той цели да гарантира интересите на Америка, като сключва тактически съюзи. Той ще работи с Китай за световната икономика, с Русия за ядреното разоръжаване и с всеки друг, който може да послужи на американските интереси. Второ, прагматизмът, който Обама сам провъзгласи, означава, че той много внимателно ще разпределя времето и енергията си. Ще обръща внимание на тези, които могат да бъдат полезни, а не на всички, които са му симпатични. Приветливите европейци, които нямат какво да предложат, не са приоритет.
За европейците тези истини са трудно смилаеми. Те обаче никога няма да имат тежест във Вашингтон, ако не осъзнаят, че постамериканският свят изисква постамериканска Европа. Тази Европа трябва да отхвърли редица пагубни заблуди, които 20 години след края на студената война продължават да диктуват подхода й към САЩ. Първата заблуда е продължаващата зависимост от защитата на САЩ. Предвид факта, че руската армия е бледа сянка на съветската си предшественица, това вече не е необходимо, но е израз на обичайната за Европа почит към САЩ.
Втората заблуда на европейците е, че бъркат общите ценности на трансатлантическата идентичност с интереса. Това окуражава разпространеното убеждение, че ако американците правят нещо неприемливо за Европа, то се дължи на тяхната наивностт и изисква европейците тактично да ги върнат в правия път. Тези две погрешни схващания водят до трето – че нуждата от съхраняването на близките и хармонични трансатлантически връзки винаги трябва да има предимство над по-конкретните европейски цели. Жизнените и здравословни трансатлантически отношения изискват тежки преговори, на които да се постигат компромиси от двете страни – въпреки че често ожесточените битки за търговската политика и конкуренцията през Атлантика са част от редовната караница.
Това примиренческо настроение кара европейските лидери да смятат – което е четвъртата им заблуда – че противопоставянето на САЩ от обединена европейска позиция ще бъде контрапродуктивно, ако не нечестно. Така страните от ЕС предпочитат да се грижат за отбраната и сигурността под ръководството на САЩ в НАТО и да поставят двустранните си отношения с Вашингтон над почти всичко останало. Британците вероятно се гордеят с прословутата „специална връзка“, но и много от останалите европейски страни също тайничко вярват, че заемат специално място във Вашингтон и това е най-добрия начин за тях да отстояват националните си интереси.
Американците се изморяват от цялото това желание за внимание, но съвсем естествено не могат да пропуснат възможността да разделят и владеят. Някои европейци мислят, че отговорът се крие в европейско-американския стратегически диалог и имат много предложения за нови форуми и за още срещи на върха, на които да задвижат такъв диалог. Това обаче изисква ЕС, като сплотена общност, да има какво да каже. Това на свой ред означава, че европейците трябва да се научат да обсъждат вътре в ЕС големите стратегически въпроси, по които Европа би трябвало да може да ангажира САЩ в постамериканския свят.
Афганистан трябва да бъде нагледен урок. Европейските лидери с охота игнорираха този труден въпрос на редовните си срещи, делегирайки проблема на НАТО и на американското ръководство. Сега те имат над 30 000 войници в проблематичната мисия и се оттеглиха в чакалнята, където изчакват американската стратегия, за да я представят след това на народите си като своя собствена. Русия и Близкият изток са още две точки в непривлекателния списък на проблемите, с които европейците трябва да се справят и то не според догадките какво искат да постигнат САЩ, а така че да защитят общите европейски позиции. Ако се провалят, дори най-харизматичните и въздействащи европейски лидери ще получават все по-малко възможности дори за снимка във Вашингтон, да не говорим за сериозно отношение.
*Джеръми Шапиро е директор на отдела за изследвания в института „Брукингс“. Ник Уитни е политически анализатор в Европейския съвет за външна политика.
По БТА