Как Светла се върна от оня свят след 14 години на хероин
Кой каза, че няма бивш наркоман?
Да употребяваш хероин от 17-тата до 30-тата си година и да спреш. Изглежда невъзможно.
Днес Светла е на 34 години. Не докосва наркотик от 4 години. Но по-голямата част от съзнателния й живот е преминал в ада. Само който се е сблъсквал с хероина, може да разбере какво е след 14 години да се отървеш. Светла сякаш се е върнала от оня свят. Спира на 30 и устоява до днес. Сега работи в терапевтичната програма за рехабилитация на наркозависими „Солидарност“ в София и е сред консултантите на информационната линия drugsinfo-bg.org (сайт, чат, форум и телефон за информация за алкохола и наркотиците).
Светла разказва как човек може да постигне невъзможното и да измине пътя на избавлението.
„За първи път пробвах хероин на 17-годишна възраст. През 1992 г. в София вече имаше места, на които се продаваше. Приятелите от моята компания бяха започнали няколко месеца по-рано и страшно им харесваше. Изведнъж аз останах изолирана. На тях не им беше интересно с мен, на мен не ми беше интересно с тях, когато са употребили и един ден си казах – какво толкова, дай и аз да опитам. По това време нямаше достатъчно информация какво представлява хероинът. Зависимите в София бяха шепа хора. Те бяха свикнали да използват други вещества, предимно лекарствени продукти – морфин, лидол, фентанил, давилови капки и др.
Възрастта на хората, които пробваха хероин през 1992 г., беше 17-18. С годините започна да пада. През септември 1992 г. взех за първи път. След три месеца вече бях зависима. През декември правех първия си опит да спирам. Имах абстиненция и лежах 3 дена вкъщи. Излъгах нашите, че съм болна от грип. Симптомите бяха подобни – отпадналост, болки, хрема. В началото, след 3 месеца употреба, абстиненцията не е толкова силна и е по-кратка. Само след 3-4 дена вече се чувствах добре. Обаче минаха 2-3 седмици и пак взех. Нито съм си задавала въпроса защо го правя, нито съм имала представа за психологическата зависимост.
Родителите ми разбраха една година по-късно. По това време хероинът се употребяваше само венозно – не бяха известни другите начини като пушене, смъркане и др. Повечето от нас бяха възприели „традицията на предшествениците“, а преди 1990 г. морфинът и другите вещества са можели само да се инжектират (защото са на ампули и флакони). Когато нашите ми намериха спринцовките и иглите, аз си признах, но настана голяма паника. Това се случи точно преди 18-тия ми рожден ден. Родителите ми бяха поканили гости по случай моето пълнолетие, а аз не можех да ги посрещна, защото бях в абстиненция.
Тогава за първи път ми дадоха пари да си купя хероин. На следващия ден баща ми беше говорил с някакъв психиатър да дойде вкъщи. Оказа се, че той няма опит със зависими от хероин и ми изписа лекарства за психично болни, които ти отнемат силите, за да не буйстваш. Чувствах се невероятно зле, още не мога да го забравя, но все пак стисках зъби и си стоях вкъщи известно време. Не помогна и продължих да употребявам. Чак през 1995 г. откриха Националния център по наркомании. Аз вече бях зависима от три години. Това, което правеха там (защото съм ходила поне 2-3 пъти още в началото) беше да изписват лекарства за детокс – да ти облекчават състоянието, докато ти премине абстиненцията. Минават 1-2 седмици, спират ти лекарствата и с това се приключва. Вече трябва да си се излекувал. Спомням си как лекарите идваха и ни разпитваха жадно за всичко, сякаш тепърва се учат от нас. И най-вероятно така е било, защото по това време нямаше откъде да имат опит и информация.
Ходила съм на и индивидуални консултации при психолог, което не ми помогна, защото човекът също не беше работил със зависими. Пак някъде в средата на 90-те откриха и първата метадонова програма, но аз не исках да минавам на метадон. Живеех си с мечтата някой ден да спра употребата на каквито и да е вещества и да заживея чиста.
Употребявала съм хероин 14 години, с много прекъсвания. На всеки 2-3 месеца исках да спирам, изкарвах по една седмица, по десет дена, по един месец, по три месеца. Веднъж издържах цяла година, но после пак се връщах и все не знаех защо. Междувременно от всички хора, които познавах и употребяваха – може би стотици за толкова години – много починаха, включително сред най-близките ми приятели. Поне 4-5 човека от първоначалната ми компания починаха още през първите 2-3 години. Други продължаваха да употребяват. Трети отидоха в метадоновата програма. Чат-пат някой го пращаха в комуна в Испания, защото в България още нямаше комуни.
На моменти се отчайвах напълно. Обземаше ме неистов страх какво ще правя утре. С годините абстиненцията ставаше все по-тежка. Докато първите 7 години успявах да спирам без лекарства, след това вече не можех. Да си намирам лекарства също не беше лесно, защото криех от родителите си, че спирам и го правех тайно. Когато много пъти си търсил помощ (макар и от най-близките си), възможността се изчерпва. Те не могат да търпят повече, идва им до гуша, не им се занимава, не им се преживява цялото страдание отново. Затова и много хора крият. Мен ме беше срам. Не можех да отида и за пореден път да кажа – аз пак употребявам, пак искам да спирам, пак ми помогнете. Това се повтаряше всяка година по няколко пъти. И се опитвах да се оправям сама.
Хората, които нямат досег с проблема, а също и родители, и самите зависими, могат дълго да вярват в неща, които не са истина. Например – че проблемът на зависимия е само негов и той сам трябва да се оправя. Че можеш да спреш без никаква помощ. И аз така съм вярвала. Отне ми години да стигна до истината. Чупих си главата много пъти, докато разбера, че човек не може сам. Факт е, че от всички зависими, които съм познавала, един се отказа сам. Но само един от всички!
През повечето време съм работила и съм се опитвала да уча, но нещата ми се проваляха. На моменти успявах да си закрепя положението, така че да употребявам по малко или да заменя хероина с нещо друго – примерно с кодеин (намирах си го незаконно от разни аптеки). Тогава заплатата ми стигаше дори да започна да уча нещо след работа. Обаче това е като временно затишие. Изведнъж се случва нещо непредвидено – спират да ти дават кодеин или вдигаш дозата на хероина и заплатата ти вече не стига. Напускаш работа, отказваш се от ученето и ти остава хероинът. Просто не можех да си вложа енергията в работа или в учене, след като изцяло я изразходвах, за да си поддържам употребата.
Това е много изморителен начин на живот. Поне за мен беше. Може да спреш за известно време, да възстановиш малко енергия, но не и достатъчно, за да се върнеш пак в употребата, която бързо те изсмуква. Имам чувството, че се състарих преждевременно. На 22-23 години все още бях изпълнен с енергия млад човек. Като наближавах 30-те, вече психически се чувствах, все едно съм на 60.
Какво се случи в тези години? Всеки ден се влиза в поредица от събития. Надяваш се само (както и други зависими са ми споделяли), днес да нямаш проблеми. Защото знаеш, че почти всеки ден нещо неприятно ти се случва. Най-малкото е, че като тръгнеш да си купуваш хероин, може да те хванат ченгетата. Непрекъснато мислиш как да си набавиш парите. Начините не винаги са законни и като нищо плановете ти може да се объркат. Ти нито си професионален крадец, нито изпипваш нещата – просто се хвърляш импулсивно при първата възможност. Оттам нататък всичко може да ти се случи. Както на мен – и съм продавала наркотици, и са ме арестували полицаи за употреба и притежание, и са ме ограбвали други зависими, и бой съм яла няколко пъти, пистолет са ми опирали в главата, един път нож ми вадиха, с бейзболна бухалка са ме гонили по стълбите на един вход…
Когато човек употребява, тези неща не му правят голямо впечатление. Той си преживява емоциите, но много по-притъпени от хероина. Нито страхът може да бъде толкова силен, както, ако си чист, нито болката. Докато употребяваш, си мислиш – аз съм много жилав човек, не мога да пострадам сериозно, виж какви неща преживях, без това да остави следа върху мен. Но в действителност не е така. Следите стават видими и започват да оказват влияние, когато си спрял и си останал чист. Това, че 5 пъти са ме нападали с цел грабеж и са ме би́ли, че съм ходила в „Пирогов“ да ми лепят главата, или пък че ми счупиха пръста, може да са ми изглеждали дреболии, но всъщност са тежки преживявания. Хероинът ги замазва, така че още на следващия ден да можеш да тръгнеш и пак да правиш същите неща. Принуден си да изблъскаш неприятните си преживявания на заден план.
Най-страшните неща от живота на зависимия не се случват на повечето хора, които само експериментират или употребяват от време на време. Първото ми такова преживяване е още от 1993 година. Имах една много близка приятелка, с която останахме заедно през цялото време на употребата – 14 години. Крепяхме се една друга да не загинем и да не пропаднем съвсем. Не можехме да си помогнем да спрем – това двама зависими няма как да го постигнат, но се поддържахме. Веднъж и двете си бяхме взели хероин от човек, когото не познавахме. Нямахме представа неговият материал какъв е, а той се оказа много силен. Отидохме двете сами в нейния дом и колабирахме едновременно. По едно време аз се събудих от това, че някой хърка (изобщо не знаех къде съм и какво се случва – все едно сме заспали).
Чувам как моята приятелка хърка и искам да я сбутам, защото ми пречи да спя. Обаче идвам на себе си и виждам, че и двете лежим на мраморния под. Спомних си, че точно преди да паднем, се прегърнахме, защото краката ни се подгъваха. Когато я погледнах, тя беше цялата тъмнолилава, не можеше да диша и само издаваше някакво хъркане. Изпаднах в страшна паника. Току що свестена от свръхдоза, едва ли съм можела да осъзная добре какво се случва, но щом се паникьосах дори в този момент, значи е било много силно. Опитах се да й правя изкуствено дишане, да я свестявам, но тя не идваше на себе си. Грабнах телефона, извиках линейка, започнах да звъня на съседи да ми помагат. Изобщо не ме интересуваше родителите ще разберат ли, кой какво ще каже – за мен тя умираше. Беше много страшно. После години наред я сънувах с лилавото лице и сините устни. В един момент, докато й биех шамари и се опитвах да й правя изкуствено дишане, изведнъж лицето й се сви и тя заплака. Това беше такова облекчение… Тя дишаше! (Плаче). Явно още не съм го преживяла. Представям си, ако беше умряла тогава – сигурно нямаше и аз да оцелея. Не знам как си прощава човек такова нещо…
Ето това ти показва какво значи да си зависим! След такава случка ти продължаваш да се друсаш още 13 години и да се питаш – друг човек нямаше ли да се спре? После и други хора са ми колабирали и съм свестявала, и аз съм колабирала на няколко пъти, при това сама, без да е имало кой да ми помогне. Чист късмет е, че оставаш жив. Но продължаваш, продължаваш да го правиш. Няма по-добро обяснение на това какво значи да си зависим. Толкова да е пряко волята ти, че просто няма накъде. Готов си да умреш. Това е хероинът. Той така прави. Сега, ако в тежък момент се поколебая дали да не си взема, само като си спомня за тези случаи, ела да видиш колко бързо ми минава. Но тогава не можех да го направя.
Сънувах ги, сънувах ги с години и се събуждах цялата в сълзи и пот, и пак не можех да се спра. Единствената любов, която съм имала в живота си (защото заради проклетата употреба и това пропуснах), почина от свръхдоза, а аз не бях на погребението му и не можех да приема, че е мъртъв. Спомням си, че чак 3-4 години по-късно, сънувах, че той идва при мен и ми казва: „Аз починах. Мъртъв съм вече.“ Когато се събудих, установих, че съм ревала насън – цялата ми възглавница беше мокра и плаках още поне час. Едва тогава осъзнах, че той е мъртъв. Хероинът не позволява до теб да достигне действителността, да си преживееш емоциите. Баба ми почина, дядо ми почина, а аз не можех да пусна и една сълза на погребенията им. Чак сега, когато съм чиста, мога да осъзная, че вече ги няма и да си изживея мъката по тях. С огромно закъснение от 10 и повече години. Трудно си прощава човек, че го е допуснал.
За последно съм употребявала в началото на 2006 година. Един ден, докато правех обичайните неща за един зависим, случайно ме споходи мисълта: „Ти си на 30 години“. Оттам се започна всичко. Осъзнах, че е минал половината ми живот, а аз още съм наркоманка. Имах сигурно над 50 детокса зад гърба си за 14 години и най-после разбрах, че това не стига и не мога да се справя сама. Исках да направя нещо различно, да се отърва и това да ми се махне от главата.
Макар моята голяма мечта – да спра употребата завинаги – вече да ми се струваше наивна, аз реших, че трябва на всяка цена да я превърна в реалност. Тогава най-накрая предприех истинското действие, защото преди това съм взимала решения, имала съм желание и мотивация, но не са били достатъчни.
При последното ми лечение (чука на дърво) – надявам се, докато съм жива – пак отидох в Националния център по наркомании. Тогава лекарката, която ми предписа лекарствата за детокса, ме попита от колко време съм зависима. Като чу: „От 14 години“, ми предложи метадонова програма. На мен ми прозвуча, сякаш ми казва: „Осъждам те на смърт. Цял живот ще си останеш наркоман и ще се друсаш“. За мен нямаше разлика дали е метадон или хероин. Минавала съм и през метадона няколко пъти – даваше ми малко финансово спокойствие и нищо повече. Пак трябваше да го пия всеки ден, да го мисля и си бях със същата психика. Не бях адекватна, както е чистият човек. И не исках тази присъда. По това време почти всички оцелели от моето поколение вече бяха в метадонови програми от години – от по 5, 6, 10 години. А моята мечта да живея без употреба нямаше нищо общо с това.
Отказах категорично. На тръгване лекарката ми каза: „Отвън има брошури за един дневен център за рехабилитация. Вземи си, моето момиче, защото просто нямаш никакъв друг шанс“. Повечето зависими имат голям проблем с доверието, защото са получавали само лъжи, измами, кражби и всякакви удари, хората са враждебни към тях, дори непознатите. Но когато си най-отчаян, може би нямаш друг шанс, освен да се довериш. И аз го направих за първи път в живота си. Отидох в „Солидарност“. Впоследствие научих, че за съжаление, тези програми са много малко в България. Може да не са достатъчно ефективни за всеки, но на мен тази програма ми беше достатъчна. Нямах никакви колебания. Правех всичко, което ми кажат.
В първия месец, след като спрях употребата и влезнах в програмата, изведнъж разбрах, че не знам коя съм. Знаех си само името. Аз съм била на 17 години, когато съм започнала. Много ми беше тежко. Мисълта „Ти си на 30 години, наближаваш 31“, ме човъркаше непрекъснато, а осъзнах, че едва ли не сега се уча да ходя като някакво бебе. За първи път изпитвах емоциите си чисти и истински. За първи път се учех да ги разпознавам. Половината ми живот беше минал, а аз никога не бях ходила в банка, не бях плащала сметка за ток, не можех да напиша един документ на компютър. Това може да бъде смазващо. Отначало си изпълнен с оптимизъм – сега ще наваксам, но еуфорията на зависимия, започнал лечение, трае два-три месеца, след което се изчерпва, защото започват трудностите.
Сблъскваш се със себе си и с хилядите неща около теб, които не си знаел, че съществуват преди или не си ги забелязвал. Промъква се мисълта, че има неща, които никога няма да наваксаш, щети, които е невъзможно да поправиш и трябва да се научиш да преглъщаш тези истини на малки порции. Например, не можеш да си върнеш здравето. Можеш само да намалиш щетите, да се позакърпиш оттук-оттам и да си продължиш живота. Как да поправя това, че младостта ми е минала и когато е трябвало да живея най-добре в хубавите си млади години, аз съм живяла най-зле? Тогава е трябвало да създавам семейство, да изпитвам любов, да се радвам на толкова много неща. Сега сигурно щях да имам деца, може би вече големи, но това го изпуснах заради употребата. Такива прости факти от действителността понякога е много трудно да се преглътнат. Но когато човек е търпелив и е решил да се бори, може да постигне много. Аз си завърших рехабилитационната програма успешно за една година. Лекувах се от хепатит С също успешно, въпреки че имам увреждания по черния дроб и това не мога да го променя.
Една от мислите, които зависимият може да преглътне много, ама много трудно, е: „Никога повече няма да употребявам!“ Звучи просто за който не е бил зависим, но усещането, че си лишен завинаги от възможността отново да употребиш това вещество, може да бъде много мъчително. Защото в теб има една част, която копнее за употреба. Особено в началото на лечението, когато още не си стабилен и ти е трудно да слагаш тази част от себе си под контрол. Затова много хора се провалят и после пробват пак и пак. Не е лесно да си набиеш в главата: „Ти, до края на живота си трябва да бъдеш чист, защото това е единственият ти шанс. Не можеш да си позволиш дори и една употреба!“
Болната част от теб непрекъснато си измисля (обаче не съвсем съзнателно) улесняващи убеждения – „От един път нищо няма да ми стане”, „Никой няма да разбере”, „Няма да получа абстиненция от един път”. Програмите за рехабилитация като „Солидарност“ те учат да отличаваш тези мисли от рационалните и да се справяш с тях и с други трудности. Когато влязох в програмата, научих един от най-важните уроци – аз не мога да контролирам подсъзнанието си, не мога да махна от мозъка си промените, които са настъпили, не мога да забраня на чувствата си да се появяват, но мога да контролирам своите действия. Тоест, аз мога да реша ще употребя или не. И просто да не го направя.
Това е първото, на което трябва да се научи един зависим – да контролира действията си. Изключително е важно също и с течение на времето да надгражда мотивацията си, да я засилва и да добавя нови неща към нея. Има хора, които започват лечение с единственото желание да нямат абстиненция. Ако останат на това ниво, може да се задържат максимум 2 месеца в програмата, преди да започнат пак да употребяват. За това време трябва да търсят други причини да искат да спрат. Не е толкова трудно. Не говоря за някаква борба със зъби и нокти, в която трябва да се потиш до края на живота си, само и само да останеш чист. Има един набор от мерки, които всеки зависим трябва да вземе, да знае от какво да се пази и да опознае достатъчно добре себе си. Тези неща се учат – не са някаква магия, която малцина успяват да овладеят.
За съжаление, моята приятелка не се отказа. Продължихме да употребяваме заедно до 2006 година, когато аз започнах лечение. Тя после също спираше, но не искаше да се лекува в програми. Нямам връзка с нея вече и дори не знам къде е и как е. Когато човек истински реши да остане чист, задължително трябва да прекрати връзките си с приятелите. Това е от нещата, при които няма място за компромис. Когато човек започне рехабилитация, той все още е нестабилен и единствената му среда трябва да се състои от чисти хора. Той просто трябва да направи някои жертви и да си наложи ограничения. Не познавам нито един, който да е извършил това чудо – да се мотае сред зависимите си и употребяващи приятели, но той завинаги да остане чист.
Сега има много бивши зависими, които работят в терапевтични програми, но това е различно. Едно е да ти е професия и да си в среда, която предполага много ограничения, друго е да си сред зависимите си приятели и да си казваш – аз ще им помагам. Не се получава. Един зависим, който току що е преустановил употребата или е по средата на някакво лечение, не е годен да помага на зависимите си приятели – това само може да му навреди. Всички неща като: „Аз много обичам моя зависим приятел“, „Хероинът няма нищо общо – това е любов“, „Искам да му помогна” – са основани единствено на желанието отново да си вземеш малко хероин. Често това не е осъзнато и може да се прояви под различни форми. Хората трябва да се научат да улавят и да разобличават тези мисли, за да няма изкушения и колебания.
Трудно е да се разкаже всичко, което се е случило в живота на човек за цели 14 години. Сега работя в програмата за рехабилитация на зависими „Солидарност“. Заедно с колегите даваме всичко от себе си, за да помогнем на хората да се задържат в програмата и да се стабилизират. И в крайна сметка, когато някой успее да я завърши, изпитваме огромно удовлетворение, защото това не са просто думи, написани в статия. Това е още един спасен, който ще живее.