Любен Дилов-син пред в. „Култура“: Хората не искат фалшивия език на медиите
Копринка Червенкова: Питам се, ако не се беше случил 10 ноември, ти в момента какво щеше да бъдеш?
Любен Дилов: Щях пак да се занимавам с някакъв тип шоубизнес или с медии. Ако не бях емигрирал, разбира се. През 1989 г., заедно с една художничка, Антония Дуенде (голямата дъщеря на Надежда Драгова), заминахме на едно място в Западна Германия. Тя беше асистентка в Художествената академия, аз – последен курс във Факултета по журналистика, и смятахме, че отиваме в някакво много висше училище. Попаднахме в нещо като читалище – хаймфолксхохшуле – където по-заможните германци едно време са си пращали децата, за да не им се мотаят в краката. Ние знаехме много по-добре немски от половината ни преподаватели, които бяха датчани, да речем, и имахме чудесна възможност да се поогледаме. Можех да емигрирам. Самата Антония продължава да живее в Германия и е много интересен артист… Та, консултирах се с баща ми по темата, той каза: „Напротив, връщай се, тук става интересно, тук сега започва всичко“. Докато учех журналистика, вече бях поработил една година в „Поглед“ и куп още вестници. В „АБВ“, например, бях в една стая със Стефан Тафров, Вера Джамбазова и Катя Бончева. Имах познанства, бях подхванал този шибан занаят и се чувствах много добре. През 1988-а се оказа, че съм изкарал някъде към 2600 лв. от хонорари. По онова време! Студент…
Копринка Червенкова: Значи пак щеше да си живееш добре.
Любен Дилов: О, със сигурност. Аз често споря с ужасно талантливи, умни, готини хора, които са заседнали в позицията на лузъри.И моят спор с тях винаги е бил следният: като си умен, си длъжен да успяваш. Просто си длъжен – за да можеш пред обществото да защитиш позицията, която защитаваш пред мен – че има смисъл от образование, има смисъл да знаеш езици, има смисъл да четеш книги; ти си длъжен да успяваш. Не може да ми стоиш в позицията на човек, който е с три образования и казва: „Мен чалгата ме убива. Аз се опитвам да правя сериозно предаване, да пиша ужасно важна пиеса, която ще разтърси умните хора, а чалгата ме убива…“ Пиесата трябва да разтърсва и умните, и глупавите. Всички трябва да плащат, за да се разтърсват от тази пиеса. Аз имам един израз: „Скунксът неудачник мирише на лавандула“. Той се проваля и мирише на лавандула. И като видя някой много умен, много готин, много талантлив, който ми мирише на лавандула – побеснявам! Опитвам се да му помогна да успее, защото е важно за мен – не за него. Моите възгледи налагат умните да успяват!
Христо Буцев: Нека обаче се върнем към началото. Към първичния бульон.
Любен Дилов: В ранните ми спомени от демокрацията има един интересен момент, в който баща ми прави скандал на майка ми, защото е научил, че тя отново е дала помощ от 600 лв. за вестник „Век 21“. Това е примерно 1991-ва или 1990-а година, не съм сигурен. По това време в Радикалдемократическата партия Елка Константинова е председател,Мишо Неделчев – зам.-председател, Александър Йорданов – секретар или нещо подобно, а майка ми – член. Това е партията. И имат орган, вестник „Век 21“. Баща ми беснее и казва: „Дай ги на мене, аз ще ти правя ежедневник, всяка сутрин ще ти го нося…“.
Но времето наистина беше ужасно. В момента шета в публичното пространство една личност – да речем, че се казва Спас, която, помните, беше известна с това, че открадна сухото мляко от чуждестранните помощи. За него имаше просторни репортажи в лайфстайл списанията – как си избира с италиански дизайнери ризи в Лондон… Този е magister elegantiarum, той обяснява, че колекционирал китайски художници дисиденти… А това, което тогава направи, беше мародерство! Във военно време разстрелват за мародерство! Гледал съм три деца в 1990 г., когато нямаше мляко, и съм си заемал близнаците, за да могат съседите ми да се прередят на опашката в бакалията в 6 сутринта… Но ще тръгнем в грешна посока, ако се втренчим в мародерствата на прехода, защото те – къде по-големи, къде по-малки – траят вече 20 години. Малките мародерства на 90-те години не са, може би, чак толкова важни, важно е друго…
Копринка Червенкова: Кое е то?
Любен Дилов: Важна е голямата морална пустота, която ни заля заедно със свободата. Важен е внезапният залез на елементарни морални категории и репери на публично поведение. В началото имаше не малка група хора, които бяха припознати като занимаващи се с това да казват кое е добро и кое лошо – в един добър, умен, интелигентен смисъл на думата. Те буквално бяха пометени от политическите апаратчици – и на социалистите, и на демокрацията. Ако погледнеш днес зад всяка една партия и потърсиш нейните морални фигури – около СДС ще видиш, че са останали само Теди Москов и Едвин Сугарев в различни роли, около БСП – не знам вече кой, бай Валери Петров не се изказва напоследък… Ще видиш, че преходът няма интелектуални ментори. Не че интелигенцията трябва да е ментор на една политическа сила, но все пак промяната тръгна най-вече с този патос. И първите й говорители бяха основно духовни хора, не само в България. Но те бяха бързо попарени, защото горещото време на промените ги попари и похаби, а те нямаха елементарната хитрост да се съхранят. Никой не ни е преподавал технология на съхранението.
Между другото, хората на т.нар. демократична промяна никак не умееха да се държат и продължават да не умеят да се държат с… хайде, да не казвам интелигенцията, но с личностите, от които могат да почерпят морална сила. Само един пример ще дам. Баща ми за 20 години преход, докато беше жив, не получи нито веднъж знак на внимание от който и да е лидер на сините, по никакъв повод. При положение, че беше едно от имената, категорично свързани с промяната. Даже имам една снимка, за която много му се подигравах, докато беше жив, на която той се е натъркалял на Ларгото пред президентството, а някакъв идиот, не мога да го разпозная на снимката, държи отзад плакат, на който пише: „Няма да им пишемЕ на червените“… Та баща ми не получи никакъв знак на внимание през тия 20 години, докато червените не пропускаха да го поздравяват по всякакъв повод. Вярно, Костов веднъж ги покани на среща, на която ги овика страшно, че са загубили писателския имот – и с право, тогава Хайтов продаде на Илия Павлов „Ангел Кънчев“ 5. Това беше срещата с интелигенцията… Май Мишо Михайлов я организира за краткото време, докато беше в пресслужбата на Костов. Разказвам го, защото това е загуба. Примерно, Марко Ганчев беше един страхотен, оригинален глас, който изчезна. Марко, Георги Мишев, Мишо Неделчев, Георги Величков и въобще интелигентните хора не се натискат да дават интервюта и да викат по барикадите. Вече не знам дали във времето на Азис, Слави и Юлиян Вучков някой ще ги чуе, ако кажат нещо. Но въпросът е, че тогава ги чуваха, тогава бяха гласове. И това, че не ги използваха, не се вслушваха в тях е загуба, наистина е загуба. Защото когато в голямото надвикване на политиката загубиш представа за добро и лошо, ляво и дясно, на кого ще се опреш? Можеш да се опреш на хора, които не са в лайната денонощно, които могат да ти кажат отстрани как изглежда това, което правиш. Които се занимават с проблемите на доброто и злото. И личното, и общественото. Аз поне винаги съм се опитвал да имам такива хора около себе си, които доста безжалостно да ми казват колко съм смешен в едно или в друго… И са ме спасявали, те просто са ме спасявали физически понякога…
Копринка Червенкова: Преди да дойдеш, си говорехме, че ти влезе в политиката през фарса, но постепенно ставаше сериозен, все по-сериозен…
Любен Дилов: Не може да не станеш сериозен, защото фарсът си е фарс, но като почнеш да се биеш за увеличаване на парите, примерно на библиотеките, не става с шеги и закачки. Става с пазарене, с връткане тук-там; това ми беше голяма тема – как да помогна. Разбра се, че няма да отстъпят за 7% диференцирана ставка на ДДС за книгите и печатните издания и ние започнахме да търсим компенсации. И единствената компенсация беше прякото финансиране чрез зареждане на библиотеките – и на училищните, и на читалищните библиотеки. Между другото, в градчетата между 10 и 30 хиляди души просто няма книжарници. А който продава книги там – ако има такъв – той купува само неща, за които е сигурен, че ще продаде. Бяхме се докарали в началото на миналия мандат дотам основните образователни, културни средища на малките градове да са бензиностанциите „OMW“, защото те можеха да си позволят да зареждат книги. Изобщо, преразпределянето на мизерията, с което се занимават политиците, е трудно да бъде фарсово. Не можеш да се шегуваш, когато балансираш колко пари за репродуктивно здраве да има в бюджета и колко за онкоболните… Не стигат за никого…
Христо Буцев: Пожълтяването на вестниците през годините и в същото време пожълтяването на останалите медии, радиа и телевизии – защо се получи това? Как попаднахме в тази клопка? Не всички бивши социалистически страни са в нея.
Любен Дилов: Ще ти кажа как – с фалшивия език.
Христо Буцев: Е, нали беше въпросът да разкрепостим езика?
Любен Дилов: Ние го разкрепостихме, но фалшивият език пак доминира, защото говорещите в медиите са основно от политическия елит. А журналистите са виновни, че им отделят толкова много място.
Жълтото – то се появи като реакция. Нали никой няма да говори за Дарина Павлова така, както говори вестник „Галерия“. Нито „Труд“, нито „24 часа“. Въпросът е защо не пишат по тази тема. Имат и пари, и възможности да висят в Италия, примерно 10 дни, и да правят разследване… Защо не го правят? Когато бях главен редактор в „Експрес“, нямах пари да си го позволя, но правех опити да дам толкова голям хонорар за материал, че човекът, който го е написал, цял месец да си готви другия материал, да не пише дописки.
Значи, от една страна, издателите не се оказаха на висотата на предизвикателството. От друга страна, ужасният чиновнически и политически сленг смаза вестниците. Аз в „Новинар“ в момента съм забранил да ходят на пресконференции. Но мисля, че е късно вече, това не може да се компенсира, защото всички други бълват и мултиплицират този изкуствен и шантав език. А хората не искат да го слушат, не искат да го четат.
Виж целия текст във в. Култура