Светльо учи за барман, Дани – Фотошоп. Животът на сираците в Защитено жилище „Заедно”

Младежи, израснали в институции, се учат да се справят с живота в софийското село Гурмазово

Иван готви ризото. Снимки: авторката

„Не мога да разчитам някой да ми оправи живота, трябва да си помогнеш сам, за да започнат и другите да ти помагат. Заклел съм се, че ще бъда нормален човек, който се учи и се блъска, и върви напред”, казва 23-годишният Светльо, чиито живот е преминал в домове за сираци и помощни училища. За разлика от много свои връстници, които остават на улицата, след като напуснат социалните институции, той е получил шанс да се развива и да вземе съдбата си в ръце. В момента довършва средното си образование – за една година е успял да вземе почти две в училище, изкарал е курсове за бармани и се надява, че скоро ще си намери работа и квартира.

Всичко това едва ли щеше да му се случи, ако не беше попаднал в Защитено жилище „Заедно”. Светльо е тук заедно с още десет момчета и момичета на възраст между 18 и 26 години. Съдба им не е била лесна, историите им са различни, мечтите им – също. Обединява ги желанието да се развиват и да направят живота си по-добър. И се възползват от шанса, който им предоставя защитеното жилище.

Сградата на защитеното жилище е построена и обзаведена безвъзмездно. Снимки: авторката

Защитено жилище „Заедно” се намира в софийското село Гурмазово и в началото на ноември отпразнува първия си рожден ден. Подпомага младежи, отраснали „в институции“, както наричат домовете за изоставени деца, които няма къде да отидат след навършване на пълнолетие. Тук те получават подслон, храна и възможност да посещават професионални курсове и консултации, да се образоват, да натрупат опит и самочувствие, преди да започнат самостоятелния си живот навън. Младежите имат право да останат в жилището до една година, но престоят им не е на хотелски начала. Те имат задължението да се грижат за стаите си и за къщата, да приготвят сами храната си и да работят активно за целите, които са си поставили.

Дани мечтае някой ден да работи като програмист. Снимки: авторката

Екип от специалисти помага във всичко – от лесните на пръв поглед домашни задължения до намирането на работа и първите стъпки в реалния живот. Създателите на жилището са се постарали да им осигурят среда, близка до семейната и да им дадат подкрепата и вниманието, от което цял живот са били лишавани. Всеки ден момичетата и момчетата заедно опознават себе си и света и правят крачка напред към онзи момент, в който ще повярват, че са можещи и способни да контролират собствената си съдба.

Проектът е реализиран благодарение на Движението на българските майки и А.Д.А. -Архитектурно дизайнерска агенция, които обединяват усилията си и създават фондация „Защитено жилище заедно”. Преди три години община Божурище им предоставя терена на пустеещото училище в село Гурмазово. Днес там се издига светла двуетажна къща с голям двор и дървена ограда. Тя е построена безвъзмездно от дизайнерската агенция с материали, предоставени безплатно от различни фирми. Със социалната част се заемат от Движението на майките. Проектът се издържа най-вече от дарения, но ползва и делегиран държавен бюджет, който покрива около една трета от разходите. В България има 45 подобни жилища, но това е първото с публично-частно партньорство, в което общината и държавата не доминират. Покрай фондацията се създава и клуб „Приятели заедно” – социална мрежа от хора, които помагат на защитеното жилище. За една година тук са приети 16 младежи, като петима от тях вече са напуснали и се справят успешно с живота навън.

Директорът Емил Дунчев инструктира Иван да потърси рецепта за ризото в Интернет. Снимки: авторката

Интериорът на къщата създава усещане за уютен дом, в който живее едно по-многочленно семейство. Всеки разполага със собствена стая на втория етаж, а на първия са общите помещения – кухня, дневна, стая с компютри, библиотека…

В сряда сутринта не всички са вкъщи – някои са на училище, други – на курсове или на работа, трети – на зъболекар.

Дани и Иван току-що са станали и бързат да се настанят в стаята с компютрите. Директорът Емил Дунчев обаче им поставя задача. Трябва да открият в Интернет рецепта за ризото със зеленчуци – обедното меню, което те сами ще приготвят. След като мисията е изпълнена успешно, директорът и Иван потеглят на пазар, за да купят необходимите продукти.

„Начинът на живот тук е по-различен, имаш повече ангажименти и задължения. Живял съм 12 години в Роман, в социално заведение, дом за сираци. Там персоналът се грижи за всичко, а тук идеята е ние да се научим”, обяснява 19-годишният Дани, който след два месеца ще трябва да напусне жилището.

Дани е израснал без родители – майка му е починала, баща си е виждал като съвсем малък. Има обаче двама братя, които вече работят в София и ще го вземат при себе си, след като напусне жилището. От другата седмица започва курсове за работа с Photoshop и CorelDraw, а мечтата му е някой ден да стане програмист. Надява се да си намери прилична работа в София („без значение каква, нали е криза”) и оттам нататък ще мисли за бъдещето. На въпрос дали се чувства различен от връстниците си, отговаря отрицателно и допълва през смях: „Даже някои приятели ми казват, че съм с голямо самочувствие и че трябва да го намаля малко…” .

Табела на входа. Снимки: авторката

Дани твърди, че знае какво е да се грижиш сам за себе си. Според социалния работник Кристина Николова обаче „много от тях нямат идея за това какво ще срещнат навън, никой не ги е подготвил – някои идват от домовете, без да знаят какво са елементарни неща като това да си миеш зъбите сутрин, да си оправяш леглото и да си приготвяш сам храна. Някои не са виждали храна в суров вид, виждали са само готова. Нямат идея какво е отговорност към къщата, поддържане на къщата и т. н.”.

Затова насреща е персоналът, който съдейства във всичко и отговаря на всякакви въпроси, свързани с ежедневието, образованието, професионалното развитие. Освен социален работник, с младежите работи и психолог. Те са свободни да разполагат с времето си, но къщата не остава без надзор – дори и през нощта има дежурен домакин. Директорът не е просто човекът зад бюрото, който размахва с пръст и раздава нареждания, а се включва в ежедневните занимания.

След като с Иван са приключили с пазаруването, той сяда за малко в кабинета си, чиято врата винаги е отворена за всеки. „Много хора си мислят, че този може да стане социален работник, оня може да стане социален консултант… Но цялата работа е начин на живот. Тук не бива да има работно време, събота, неделя, празници – няма такова нещо. Трябва да си там, трябва да си при тях”, казва Емил Дунчев, който дълги години е бил директор на Дома за деца, лишени от родителски грижи в Доганово. Бившите му възпитаници продължават да му се обаждат, когато имат нужда от помощ или за съвет.

Краси няма търпение да изкара курсове по масаж и да си намери работа. Снимки: авторката

Докато Кристина обяснява на Иван тънкостите при готвенето на ризото, около тях се суети синът й Виктор. Днес той с радост е пропуснал детската градина – тича из къщата и се закача с младежите, като със стари приятели. Иван обаче е концентриран в готвенето, което май е любимото му занимание. Той е на 22 и е тук от месец и половина. Установил е, че колкото повече се упражнява в кухнята, толкова по-хубави стават манджите. На стената е наредил рецепти, които планира да изпробва. „Една известна фотографка идва преди време и  изяде три чинии тиквеник. Хареса й много”, смее се Иван. Тази седмица той започва готварски курс – надява се след като го завърши, да си намери и работа и да се издържа сам. Мечтае някой ден в далечното бъдеще да има собствена къща с двор, плодни дръвчета и зеленчукова градина.

По обед къщата започва да се напълва, един по един обитателите й се връщат от София, хапват по нещо и се заемат със своите си дела. 23-годишната Краси – усмихната и енергична – се е записала на курс по масажи – нещо, с което от край време иска да се занимава. Тя също е израснала в дома в Роман, откъдето познава Иван и Дани. Доволна е, че е тук, но в началото и е било трудно да свикне с тишината. Когато си живял с десетки деца на едно място, тя просто не съществува…

Светльо посреща Гергана Пожарски, която днес празнува рожден ден. Снимки: авторката

След нея се появява Светльо, който се смее гръмко и се държи като шоумен – имитира сполучливо специфичния глас на Тити Папазов и бойната походка на премиера Борисов. Извън шегите обаче се държи сериозно и философства над нещата от живота. „Вниманието е най-важното нещо. А самотата е най-ужасното и може да те съсипе”, казва Светльо, който сигурно знае по-добре от всеки друг какво означава това. Взел е решение да завърши образованието си и да започне работа. После иска да научи английски и да поработи в чужбина. „Виж каква каша е в България. Всеки се чуди как да се спасява. Политиците лъжат, по улиците всеки псува, пуши цигара от цигара, всички мислят за пари… Понякога ми се струва, че всичко е омагьосано. И само си представям как Господ слиза и изведнъж се провиква пред целия свят, за да се върнат хората пак на себе си…”, размишлява Светльо. По изключение той ще остане малко повече от година в дома, понеже скъсал менискус и ще трябва първо да се възстанови.

Следобед къщата се оживява от специално присъствие. Пристигнала е Гергана Пожарски, която днес празнува рожден ден.Тя е сред основателите на фондацията, доскоро е била и изпълнителен директор на дома и явно е всеобща любимка. Светльо и Краси я прегръщат и й честитят, Мишо й връчва подарък, който тя е готова да откаже, но накрая приема. Всички се настаняват на верандата, за да се черпят с кафе и сладки. Пламен и Пепи се мъчат да поправят раздрънкания Форд, който са си купили наскоро, но явно има нужда от основен ремонт.

Социалният работник Кристина и синът й Виктор, който обича да идва в жилището.

Мишо обикаля напред-назад с цифровия си фотоапарат и запечатва усмивките на присъстващите. Като Светльо и той ще остане в жилището малко повече от година – наскоро открили, че страда от тежка дислексия, с която тепърва ще трябва да се борят специалисти. Историята на Мишо звучи страшничко дори когато самият той я разказва през смях. Казва, че баща му е японец, който се върнал в собствената си страна. Майка му е българка, но избягал от нея като дете. Бил е в приемно семейство, което загива при катастрофа. Живял е в дома за деца в Трън, където миналата година педофил застреля 15-годишно момиче и рани още две деца. Мишо твърди, че е бил свидетел на драмата. „Много хора са умирали пред очите ми”, казва той със спокойствието на възрастен, който е свикнал с превратностите на съдбата. Независимо от преживяното, Мишо се усмихва. Запален е по фотографията, подарили са му цифров фотоапарат и снима всичко, което се изпречи пред погледа му. Обича да рисува и превръща обикновените стъклени бутилки в истински произведения на изкуството. Казва, че иска да учи в Семинарията и някой ден да направи безплатна детска градина.

Пламен и Пепи се мъчат да поправят колата, която наскоро са си купили доста изгодно. Снимки: авторката

„Оказа се, че най-трудно е да накараш човек сам да разчита на себе си. Безкрайно трудно е да им създадеш усещането, че са кадърни млади хора, които могат да се справят с всичко, стига да искат. Защото точно обратното усещане им е наслагвано в домовете дълги години”, обяснява Кристина, но допълва, че „общо взето те излизат оттук много по-наясно със себе си. Доста трудно е понякога, но се получава, с повечко желание за работа и разбиране на проблема”.

„Най-трудно е да се разделяш с младите хора, защото се привързваш към тях и виждаш как и на тях им е трудно – излизат в един свят, който далеч не е добронамерен, далеч не е винаги толерантен и спокоен и далеч невинаги ще им предоставя втори и трети шанс да поправят грешките си”, обяснява директорът Дунчев. Удовлетворението пък идва, когато видиш резултата от положените усилия – както в конкретния случай с момче от жилището, което имало сериозни проблеми, но излязло оттук като студент с общежитие и стипендия. И когато осъзнаеш, че си помогнал на младежите да стъпят на крака и да започнат самостоятелен живот – с професия, приятели и планове за бъдещето. Мечтата на директора е те да не прекъсват връзката с хората от жилището и да се отбиват, за да споделят как върви животът им: „Иска ми се тези младежи отново да се връщат тук, да ни канят на чашка кафе и да ни казват „това направих, това постигнах…”, или пък да доведат децата си – това ще е най-хубавата награда”.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.