Как Юлия Кръстева* заминава от България, връщане с Митеран през 1989 г., убийството на баща й…

Юлия Кръстева. Снимка: личен сайт

Юлия Кръстева:За мен есента на 1989 е свързана с убийството на баща ми в българска болница. Никога досега не съм говорила публично за това събитие. През септември баща ми страдаше от язва на стомаха и трябваше да се подложи на незначителна  операция. Операция, която трябваше да бъде съвсем проста… Но когато осъзнах, че нещата не се развиват, както беше предвидено, поисках помощ от Елисейския дворец, за да бъде настанен баща ми във френска болница. Франсоа Митеран беше посетил България през януари 1989 г., и бе така любезен да ме вземе със себе си при това пътуване. Той беше се срещнал с баща ми, който пееше в една църква. Но в София отказаха да транспортират баща ми: социалистическата медицина щяла да направи чудеса… Два дни по-късно той беше мъртъв. По-късно разбрахме, че е бил подложен на медицински експеримент. Лекар от ГДР се опитал да трансплантира дванадесетопръстник. Пълно безумие в страна, в която липсваха дори хирургически конци. Ето защо се приготвих да отида на погребението му. Баща ми беше много религиозен, но нямаше запазен гроб. Исках да купя, за да бъде погребан според убежденията си. Дори предложих да го платя с твърда валута, долари. Но това искане беше отхвърлено от властите, които позволяваха само погребения на комунисти от страх от религиозни събирания. Така че баща ми беше кремиран. Това беше много голямо насилие за мен. Приятелите му все пак се събраха за погребална церемония. Аз изживях траура си като написах „Старецът и вълците“. В този роман един стар човек вижда хората да се превръщат във вълци. Опирах се на „Метаморфози“ на Овидий и на една идея на Фройд: социалният договор се основава на убийство, извършено заедно. И има престъпления, които човек извършва съвсем невинно.

[Отваря се вратата към спомените. Юлия Кръстева описва пътуването до България с Митеран през януари 1989. Какво мислеше той за положението? Предвиждаше ли какво ще се случи?]

Ю. К.: Никой не предполагаше, че Стената ще падне. Мислехме, че нещата ще тлеят, но това ще отнеме години. Въпреки че в ретроспекция преценяваме, че положението е било „узряло“. Наистина, срещахме се с дисиденти, в полунелегалността на кафенетата. Но се срещахме. Спомням си вечерта в Софийския университет. Франсоа Митеран и Тодор Живков трябваше да разговарят със студентите в големия амфитеатър. Бяха поканени само студенти комунисти. Но бяха дошли и много други. Един младеж попита какво мисли Митеран за страните, в които диктаторите остават на власт против волята на своя народ. Неудобен въпрос за Митеран, толкова очевидна беше алюзията с Живков. Той отговори: „При определени обстоятелства е по-важно да зададеш някой въпрос, отколкото да получиш отговор.“ И наистина, смелостта на този млад човек беше знак за поврата, който назряваше.

[А тя, Юлия Кръстева, как намира своята страна през 1989 г.? Първата й реакция е на изумление.]

Ю. К.: Напуснах България в навечерието на Коледа през 1965. Беше време на демократизация: „размразяване“, както казваха тогава. Пазех спомени за страна, горда, че е изобретила славянската азбука, горда със своята култура и своите творци. От векове българите са инвестирали в културата, за да противостоят на турската окупация. Така бяха създали мирни отношения с всички, с турци, с евреи. Това се изразява и във факта, че българските интелектуалци и Църквата са успели да предотвратят депортирането на евреите по време на Втората световна война … През 1989 г. не можах да позная моята страна. Имаше ужасни опашки. Спомням си, че чаках два часа, за да купя череши за майка ми. Напразно. Но освен от икономическата криза, бях поразена от насилието в човешките отношения. Вече не разпознавах този груб, брутален език, пълен с ругатни.

Как успяхте да напуснете България?

Ю. К.: През 1963 или 1964, един български журналист написа сборник статии за „размразяването“, период, който започна с ерата на Хрушчов в СССР. Тогава сътрудничех на списанието на Съюза на писателите. Беше доста елитарно списание с известна свобода на тона. Можехте да дадете малко независима гледна точка, но разбира се, тя беше придружена от друга статия, която опонираше… Никой не смееше да напише за този сборник. Бях на 22 години, предложих да го направя аз, като разчитах, че нещата ще се развият добре. На следващия ден на първа страница на вестника на Българската комунистическа партия беше публикувана статия срещу „Юлия Кръстева, продала се на капиталистическата хиена“. Баща ми видял тази статия и скрил вестника. Бояхме се от затваряне в един от онези лагери на брега на Черно море. Решихме да не казваме нищо на майка ми. И в продължение на месеци бяхме нащрек за подозрителни шумове в сградата. Радио „Свободна Европа“, радиото на американците, похвали моята статия: случаят ми се утежняваше! За едни бях ционистка хиена, за други – героиня. Разбира се, че не бях нито едното, нито другото. Това беше „идеологическа борба“. Останах свободна, вероятно защото нямах никаква политическа или синдикална дейност. И вероятно, защото бях преводачка на френски и руски език. Превеждах на Валдек Роше (лидер на френската компартия – б. р.) и на Юрий Гагарин и ги придружавах при пътуванията им… Тогава френското правителство при Дьо Гол реши да отпуска стипендии на студенти, за да разпространява френската култура. Говорех френски доста добре, бях го научила на курсовете в Алианса в София. Четях вестника на Арагон, „Летр франсез“, и „Кларте“. Нахвърляхме се върху тези вестници. Впрочем, в „Кларте“ видях за пръв път снимка на Солерс (Филип, известен писател, става съпруг на Ю. Кръстева – б. р.).Стори ми се много красив. Подготвях дисертация за френския нов роман, открит от мен чрез писанията на Арагон. Четях Сартр, Роб-Грийе и всички други благодарение на пратките на един френски комунист, близък до дисидентите. Вече смятах, че проектът за индивидуално освобождение и демокрация преминава през промяната на стила и езика. Приемах идеите на Маяковски и на съветските формалисти… С една дума, моят научен ръководител, който също беше по-скоро комунист дисидент, ми помогна да кандидатствам за френска стипендия. Тръгнах с 5 долара в джоба. Почти нелегално.

Чувствахте ли се „дисидентка“?

Ю. К.: Родена съм при този режим. Както цялото ми поколение, не бях изправена пред необходимостта от ориентири. Напротив, исках да размърдам всичко статично. Оттук и интересът ми към чуждите езици. Също така бях очарована от науките и от космонавтите. Ние всички искахме да избягаме. Когато Димитров умря и го балсамираха, това ми се стори отблъскващо. Исках да замина. Но не мислех да остана във Франция. Въпреки това, скоро стана ясно, че няма да извървя обратния път.

И не се връщахте в България между 1965 и 1989 г.?

Ю. К.: Филип Солерс и аз не получихме визи. „Те призовават за революция, те разпространяват Народното дело“ (по това време Солерс и Кръстева са повлияни от маоизма – б. р.), бяха отговорили на Шабан-Делмас (премиер на Франция – б. р.), който подкрепяше нашето искане.

А след 1989 г.?

Ю. К.: Разочаровах се от България между 1989 и 2002 г. Върнах се, когато майка ми почина. Заварих пълен провал. Мафията беше завладяла всички територии. Никой вече не вярваше в нищо. Православието присъства в основните преходи на съществуването, раждането и смъртта, но не оказва никаква помощ във всекидневието. Православните страни не успяха да се опрат на живата духовност, на силата на социалното християнство, католическо или протестантско. Комунизмът се провали. Отделният човек е поразен от нихилизма и рухването на човешкото. Остава културата, но тя не е подкрепяна достатъчно…

Разговор на Катрин Трико и Арно Вивиан

* Юлия Кръстева е световно известна френска писателка и психоаналитичка от български произход.

Виж също Юлия Кръстева: Европа на Тудор и Сидеров